ЗОРА СЕ ЗАЗОРИ!

Йордан Стубел

ЗОРА СЕ ЗАЗОРИ!

Нощта разкрива свойта тъмна пазва,
до мен си ти, аз виждам твоя лик. -
Не чуваш ли как вихърът разказва
делата на чутовния войник?
Извиват върше сините гори,
ела и виж:
зора ще зазори!…

Чела издигат родните балкани
и шепнат тихо някакви слова,
а гордо нейде празнични камбани
разнасят вест за близки тържества!
Навън земята бяла нощ покри,
ела и виж:
зора ще зазори!…

На изток вече слънцето изгрява,
Балканът в снежни преспи е обвит, -
о, ден кога сред подвизи и слава
пред нас блести Ахиловия щит!
Лъчите къпят родните гори,
ела и виж:
зора ще зазори!…

И бавно, като сянка пилигримна
нощта се скри и нейде в тих покой
поетът пее свойта звучна химна
и славослови нашия герой!
Навън земята утрина покри,
ела и виж:
зора се зазори!…

1916


ПЕСЕН

Ах, защо ли, майко драга,
бледна вечер цвят навежда?
Бледна тя седи на прага
и доприда златна прежда.

И като насън доплита
недопредените нишки,
дето някога честита
спря без сълзи и въздишки.

- Друма толкоз е далече,
няма, няма да се върне
и във тази бледна вечер
мойта младост ще посърне.

Тъй унесена, в разлъка,
тя доприда и нарежда -
а над нея като мъка
клон прецъфнал цвят навежда.

1922


МАЙКА

От тоя ден не проговори никой
и не простря десница ни един -
че тръпнеше отрова по езика
и беше мъртъв, майко, твоя син.

Във погледите имаше умора,
прииждаха умислени отвред,
и тънеше в цветя окитен двора,
но той бе неподвижен, беше блед.

От тоя ден във черно си повита,
безволно гаснеш, тиха и добра -
какво се случи - никой не попита,
и никой твойта участ не разбра.

1922


ПИСМО

До теб, която никъде не си,
че утре, може би, не ще ме има
кога косата мълком откоси,
за да настъпи дълговечна зима.

Коя си ти и кой е твоя ден
не зная сам, но все на теб се моля,
от слънцето тъй много уморен,
ти - слънце сред безпътната неволя.

Аз виждам де завършва моя път,
над стрехите там буря е извила,
и вечер черни паяци плетат
съдбата ми - и гина без закрила.

О, рано пак коса ще откоси,
но ти, която бдиш и нямаш име,
о, ти, която никъде не си,
за непробуден сън благослови ме.

1922


СБОГОМ

Във звънарнята глухо звънаря
неизбежния ден отреди -
ето, слънцето бавно догаря,
ето, лента от бледи звезди.

Те са всички за сбогом събрани
като в празник безимен и свят, -
и прилитат вечерните врани
над стрехите на мъртвия град.

Там часът на съдбата удари.
О, напразно зовя и ломя -
и минават, и плачат другари
като сенки над черна земя.

Ето, кръв по браздите догаря,
ето пътя и бледния звън -
и умислен, напомня звънаря
на света за великия сън.

1922


ПРИКАЗКА

Тъне захарната къща
в бяла утринна заря.
- Отвори, при теб се връщам,
аз съм царска дъщеря.

Погледни ме: златокоса,
зло от люлка ме пови -
твоя блян ме омагьоса
в път, покитен от треви.

И не знам честита бех ли -
бабо, порти отвори:
ще ти дам от сърма чехли,
залог - скъпите сестри.

Мене мащеха пропъди,
ти във сън ме позова -
дай ми златните съсъди
на далечните царства.

О, пусни ме да науча
де е вечната вода -
аз съм болна, дай ми ключа
на вечерната звезда.

Трепва светла и могъща
малка слънчева врата -
гледа захарната къща:
снежен сън и пустота…

1922


В КОЛИБАТА

Братко, в неверната вечер плачи,
сбогом вземи си от грешните люде -
нашта заключена младост мълчи,
ден безсърдечен от сън ни пробуди.

Бехме ли някога - де и кога?
В приказки скъдно детинство отмина.
Колко е странно и тихо сега,
някога тука баща ни погина.

Вън в есента непрестанно вали,
сенките плахо край огъня стинат -
братко, в неверната нощ се моли,
скоро слънцата над тебе ще минат.

Колко отдавна, отдавна ръми,
цвят оскрежи с безнадеждност полята -
сбогом от всички далечни вземи,
горко прости се навеки с земята.

1922


КРАЙ ОГЪНЯ

Това е песен твърде стара.
Гасней в колибата свещта
и глъхне тихата цафара
низ друма светъл на нощта.

Отгоре свода, плах и млечен,
като венец над нас цъфти -
било е, забрави го вече,
аз знам; честит си бил и ти.

То сякаш малък свят загубен,
като мечта неуловим -
и всеки, в нещо светло влюбен,
седиме, мислим и мълчим.

Замря цафарата в покоя
под звезден синур от злато -
ех, помня: някога било е
и няма да се върне то.

1922


ЛЮБОВ

Обковани във пламък и броня,
в непрогледната вечер летим:
вее черната грива на коня
безпределност, и жажда, и дим.

Както никога ти си честита,
и не питаш - къде и защо?
И звънят уморени копита,
и пилеят искри от злато.

А на погледа пламнал във зноя
скрита обич безмълвно гори -
там ни чакат, о, пленнице моя,
бели кораби в ранни зори.

И когато ти бъдеш невеста,
а над рамото месец склони, -
може би, ще нашепнеш злочеста:
- Мойта девствена младост върни!

Ала с коня във синята вечер
ще летим безпределно сами,
и не ще се завърнеме вече
в наште пръвни и скъпи земи.

1923


В НОЩТА

Бързо иде твоя миг уречен,
не търси закрила, нито бряг,
помоли се, пътнико далечен -
ето: смърт навява преспи сняг.

Във часът на твойта лишна дума
ти недей изрича клетва пръв -
нека мине във нощта куршума,
нека цъфне твойта знойна кръв.

Друг след тебе иде да отсъди,
ти не си последен и един,
друг ще отплати, и той ще бъде
може би - невръстния ти син.

О, земя, коварна и велика,
ти безплоден път ни завеща!
Мълчаливо, Той и три войника
като сенки минаха в нощта…

1923


ДРУГАРИ

Вас на живота празника ви свари,
той весело и вечно млад тръби,
но не скърбя, не ми е жал, другари -
ний бяхме, знам, различни по съдби.

И в оня час горчив и злополучен,
догаряше вечерният огън,
но пътя ви бе светъл и отключен -
вий спряхте и отминахте насън.

Останах сам огнището да стъкна,
от никого не стигна топла вест,
и гледах как завинаги помръкна
и чаках, но не съмна и до днес.

И утре, знам, мнозина ще ги свари
денят изгрял на пътните врата,
но не скърбя, не ми е жал, другари -
ний ще отминем скитници в света.

1923


ЗАДУШНИЦА

Спи над прага бялата звезда -
видиш ли я - скоро ще се скрие.
Не отидох три дни за вода,
а след три дни черно ще повия.

Огъня гаснее и дими,
паяжини сплетоха къделя -
жито на задушница вземи,
свещи запали в света неделя.

Нека Бог на всички да прости,
в буйна младост, млади не живяли.
Цели дни не хлопнаха врати,
в пладня слънце нивите запали.

Боже, дъжд поне да завали -
гинем от греховност и магия.
Майко моя, с първите петли
пробуди ме - черно да повия.

1923


ЗЛАТНАТА РЕКА

- Бабо, разкажи ми, искам още -
аз нали съм малка и добра?

Морната и слънчева гора
шъпнеше през дълги, дълги нощи:
- Някога до бабината стряха
като хубав омагьосан цвет
цяло лято приказки звъняха,
сбираха пчелите сладък мед.
Свряло се до бабината пазва,
цели дни заслушано така,
чакаше, кога деня залязва,
там да мине златната река.
„Ти нали търкулна топла пита,
бабо - мътна да не дойде тя?”
„Спи ми, детко, спи, недей ме пита,
ще те кичи баба със цветя.
Ще придоде скоро и реката
и кога те баба потопи,
ти ще станеш цяло, цяло злато,
люлка от злато ще те приспи.
Заран с златен гребен ще те реша,
ще пораснеш хубава, добра…”

Приказка ли, детски сън ли беше -
в морната и слънчева гора.

1923


КЛЕТВА

През тази нощ в земята се заклехме,
във кървите, в градушките и свода -
обречени на смърт, ний седем бехме:
шестимата и стария войвода.

Заклехме се заклето да умреме,
и думата ни бе една и свята,
и знаехме, че няма смърт и време -
ний бяхме толкоз чужди на земята.

Войводата като баща ни каза:
„Съдбата ви във знамето да бъде!”,
но безпощадна вечерта показа,
че в кървав ден ще стигнеме отвъде.

Тогава дълго, дълго в теб се клехме
във теб, земя, и в твойта пропаст тъмна, -
аз помня и до днес: ний седем бехме
и в тази нощ дъждът не спря, не съмна…

1923


САМОУБИЙСТВО

Напусто, майко, капят там сълзи,
о, миг на безвъзвратност и умора -
угасналото слънце отрази
едно петно от кръв по коридора.

И слушам - никой няма - тишина.
Но ти една, затворена в портрета,
навея цвят от бялата стена,
там дето странно гледа пистолета.

И страх те е, любов, трепериш ти,
с венци ще те накитят утре цяла,
и слънцето когато вън цъфти
ще бъдеш тайна, стая запустяла.

Ти вопъла в стените заключи,
и в пладня тук, ако ли дойдат хора,
пред тях петното бледно ще мълчи -
едно петно от кръв по коридора.

1923


КЪМ ЗАПАД

Твоя земен празник е към запад,
пробуди се и далече виж -
в полунощ звездите мъртви капят,
ти във жажда огнена гориш.
Знам, да си отдъхнеш, че не свари,
но над тебе скоро, спепелен,
в час на черна клетва ще удари
злия и уречен ден.

Пробуди се - зима ни засипа -
ти не помниш братя и баща,
вятър над стрехите ще изхлипа,
гуслят страшни песни във нощта.
Чуваш ли и виждаш ли нататък
векове, стени и пустота, -
там започва и завършва, кратък,
твоя път, заключен от света.

Тишината ти видя насъне
и не дигна за пощада меч,
твойта вечер кърви ще пожъне
някога и някъде далеч.
Пробуди се, ставай и към запад
понеси угаснала свещта, -
вън като над смърт звездите капят,
мъртва и бездънна е нощта.

1923