ВЪЗГЛЕДИ
ВЪЗГЛЕДИ
Скупчили са се на сушина и се почерпват,
гузно се споглеждат остарелите ми възгледи.
Скверно е шише да се навдига в черква,
но е смутно вътре, а ръцете са премръзнали.
Черепът ми купол е обрасъл с козина
и през него взор протягат те към космоса.
Толкоз сладко ли на вкус е невъзможното,
че не виждат показалец как поклаща Господа.
Ала как със хабни зъби, Господи, да пригризят
на познанието ореха - да близнат ядката?
Облече ги с парчета от съдраната си риза,
а инстинкти диви им наля в очите святкащи.
За какви се мислят и какво ли крият под хастара си,
ерес, библия или иероглиф от памтивека?
Днеска тук са… утре? Боже, пощади чергарите,
ако са греховни. Напъди ги в правата пътека.
Те си знаят - ще се катурне утре храмът им.
Всички те ще гинат в глината на времето затиснати.
А сега? Сега кураж си дават и подават си замаяни
шишето пълно със заблуди, разредени с малко истина.
ДАНО
Дървото в мене
някой трябва да раздруса.
Със плод земята да зарине.
Дано несретникът,
зимувал в мойте вени,
да куса,
ако ли от тука мине.
Дано и старецът ,
прежалил се очи да склопи,
със сок устата да разкваси,
въртоп от спомени да го плячкоса,
и плъзнат в гънките му по снагата
захаросани мечти увивни.
Скитник крачките дано да кривне,
вързопа да свали от рамо,
да се насити и преди да тръгне
за път купчина да притури
до къшей смях
за сиромашко лято скътан.
Дано жената, за която
аз съм болка,
от прекатурени години чула тътен,
да ръбне от плода целебен,
през грижите си гребен да провлачи,
едното й око да плаче, а другото
да ми намигне вместо прошка.
Децата дребни, дето тъй ги чакам,
дано им стигне
да издуят свойте пазви,
гнездото паднало да вдигнат,
а в себе си да посадят овошка.
Дано съседът, на когото
всичко толкоз му се свиди,
коша си напълни за ракия,
захапка алчна да затрупа
и да открехне свойта мида.
Дано пък семената на ония,
дето писано им да изгният,
птици предвидливи
изпокрият нейде из нивята.
Дървото в мене
някой трябва да раздруса
или да ми проводи вятър.
АВГУСТ
Бе август и бе с руси плитки жегата.
Оси крадяха вкупом вкусната й пот.
Цикади от юзди на петолиния разпрегнати
изнервяха света на пълен оборот.
А той бе кукувейник и изобщо не му пукаше.
Нощес на пейка спа, поскърцващ от артрит.
Сред тишина на капки от свидливо чухалче
си тананикаше насън, под вестника завит.
Ей на - тича пак - хлапак с хвърчилото
върху горещ паваж на пита слънчоглед,
пак вдига го и го влече безмилостно
магесният конец от птичи словоред.
Виж - мравчици от ксерокс са си долу хората,
повлякла всяка нещичко за хаоса напред.
Но от носа на мравка е на педя кръгозорът й,
с размера си по-дребен и от семка слънчоглед.
И додето сънно рее се, трещят от вестника
заглавия за катастрофи, мерзости и глад…
върху гроб тревясал тупва и се цъкли стреснато -
че дупка зее в гроба, а през нея - мравешки парад.
В милионен гмеж отдолу щъка си мравуняка,
с улици край кости, в нечий череп и с родилен дом,
живият живот на трета нажежава струните,
купон тече и рокери дерат гърлата мълчешком.
А гробище бе тук и бабички наблизо хлипаха…
Най-нехайно, нейде горе блесна самолет…
През рамо мравка се вторачи в синевата дрипава
и промърмори: Да помислим и за хаоса напред!
ОКО
Ти ли си сам, човеко на хълма,
който няма око на гърба си,
да зърнеш, че хълма е дъно,
а ти си захвърлил компаса?
Ти ли си, който се лашкаш
в ръката с последния гларус,
самотнико, целещ се с прашка,
в живота, прахосан нахалост?
Не видя ли на пода сифона,
че краката ти вече са течни
и изтичат в канал монотонно,
додето чертаеш си вечност?
Че когато криле ти поникват…
и чучулига си вече и сова,
съвестта окачи за реликва,
а крилете си пъхна в джобове.
В единия джоб зеленясва
камшикът на твоето его,
а в другия още са ясни
чертите пустинни от него.
Какво ли след теб ще остане,
след течната паметна плоча -
ще дойде ламята по пладне
и в миг паметта ще излочи.
Сандъците пълни с монети
вековете ще трият полека….
а едничка от тях ще клевети,
че с тях се задави, човекo.
Ще няма кой дори да изохка
след тебе, земния жител,
но ти сега, из хълма си рохкав,
плячкосваш… и си замиташ следите.
ХИНАП
Садих в градината хинап
под зоркото око на мама.
Земята чупих като хляб
с яростта си глухоняма.
Виж дървото как отскочи
над юрган от дъхав риган,
със гнездо най-горе - джобче
с жълта кърпичка - авлига.
Тя ще свирка всички клюки
и от нокът ще ги смуче.
Мама ще прехапва джука
над живота си закучен,
кат авлига жълто-черен
и досаден кат прашулек,
до гнездото покатерен,
всеотдайно присмехулен.
ЗЕМЯ
Извор ли е - фъфли изпод скален кътник.
Винаги до извор и пътека стига…
Заморен човечец сръбне ли попътно,
дрямка омотай го в земните интриги…
Килва го земята, като вещ ненужна,
пита го и чопли из съня му зейнал:
Всичките защо ли сме си толкоз чужди,
щом едно сме семе, всички щом сме нейни?
СКОРОСТ
Всекидневно бързият влак къра разтриса и сдира пейзажа
с мудния път и момче подир крави, които по пътя
пристъпят. Маха след влака момчето - може би той ще му каже
има ли времето скорост и бърз или бавен светът е.
Закъде и защо ли всички лудешки препускат, и дали те
пъхтящи, подгонени, даже и горе бързат след края?
Отговор нямам! Дочу се от влака, смалил се на точка. Питай
лишея, който по камъка тича! Той знае… Той знае…
САМ
Сам гледаше прасета и мъкнеше помия -
усмърдян, пъхтящ със двете кофи мазни.
Човек ли срещнеше - земята с поглед риеше,
а и какво ли имаше за казване…
Като изтъркаляна под масата монета,
свит заспиваше и втрещен говореше.
Из тълпи в съня си рецитираше сонети
и страстно се прегръщаше със хората.
ЧУЙ
Не са бездомни земните пчели. Чуй призива им, наведи се и послушай!
През дупчица една те имат цялата земя. Ний крачим върху весел кошер.
Дори порой да се извие и със свредли веселбата долу да търбуши,
те пак ще кърмят с ласки своите деца на стоножка в старите галоши.
Денят щом пак ги дръпне със магнита, те слънце ще ветреят за хвърчило,
ще щъкат до премала и нектар ще влачи неуморимият им сговор.
И пак екстазът на цветя ще крият от закърнелия фалшив пушилек,
че щастието им не е в нектара, а в наркотика с името „отново”.
ДИРИ
Вълмо от руно вятър гъделичка по къпината.
Стадо някога по билото е минало.
Било е вече… Миналото… минало-заминало…
Дълбай във тихото щурец със окарина глинена.
Вълмото и ветрецът, и къпината, и пръските на мъдростта му,
че и думичките тия - все от миналото дири са.
Но кои да заплодят, а кои затрият - сънували са само
на стадата звездни още неродените пастири.
НОРВЕГИЯ
Дъждец, назъбени фиорди …
и мъглица за пастел,
Пер Гинт - няколко акорда,
с вкус на празничен коктейл….
Скалата е съсирен въздух,
въздухът - езиче на дете,
а детенцето е бог несбъднат,
обещал си да не порасте.
ЩУРАК
Днес искам да съм светлосин кълвач,
усмивката разтеглил, кат хармоника.
Да бъда пощенския раздавач
на писъмцата изчервени от хормоните.
Да думка в барабана ми капчук,
а нотите да дънят в мойта чутура.
Клошар да съм ровичкащ във боклук,
брилянт съзрял сред глупостите на компютъра.
Да ме прилъже някой тарикат
и увъртолен в лепкавите вицове,
да разменя брилянта за менте брокат,
щастлив, със китка на ревера и издути бицепси.
Да скоча с бънджито от някакъв си мост
навърху куките на сепнат сечко-бечко,
дантела той да заплете от моя алаброс
и нишката на розова пътечка.
Да сръбна в крачка розов еликсир,
нощеска издоен от стадо божи кравици,
слънчасал да куфея в птичи панаир,
загубил си ума из дебрите на здравеца.
Днес искам да съм пъстър плагиат,
на пролетта надникнал в деколтето,
щурак самонадеян, шемет голобрад,
със сакче хукнал да лови комети.
Да завъртя на пръста си април,
ако ще е първи - все първи да е само!
Чичопеят на ухо да ми реди пасквил,
валдхорната навил на мойто рамо.
Да си открадна ноти за възторг
и да ги изсипя тайничко в хормоните.
Устата да разчекна на живота строг…
и да я разтегна кат хармоника!
МАРТ
Ако имаше пари, той би си купил ножица,
да подстриже веждите на онзи свъсен връх
да му събуе стъклените гащи, ако можеше,
та прострени да ветреят на зелена връв.
И файтон ще купи - да прелита покриви,
пушеците да проскубва от комина до комин,
а вечер гроги, от смехориите подмокрил се,
ей в оня бар ще хлътне тъмноморскосин.
Там въздуха ще счупи непринудено,
а на маса ли си - ще те заговори пръв,
и ще тръгнат приказките пеперудено
и душата ти ще дръпне от зимния калъф.
Ще заразправя как проскубвал пушеци
по покривите нощем, зевзека му с зевзек,
снежинка ще извади ловко от ботуша си -
подарък му за спомен от снежния човек.
Ще ти премери само с поглед кръвното
и ще те черпи със таблетка хлорофил -
пилеел го от тъмно та до тъмно той,
къде ли не, щом той къде ли не е бил…
И додето се гъбаркаше и туткаше
дали да не отложи пороищата засега,
на кутрето му вече се любеха гугутките,
а някой си отприщил бента от мъзга.
Кукувица вече мъти в шапката му сламена,
надуха нагло косовете флейти от свирчок,
а данданията на врабешката банда гамени
амурчета събра на опреснителен кръжок.
Ще провери той всичките със лък ли са,
ще ги насъска срещу всяка жива твар,
ще ококори розовите им очи на къклица,
а на кокичето камбанката ще бие на пожар.
И ще хукне с водно конче във каручката
семената да засява на мащерка и анасон,
подбела да жлътне, да разлай лайкучката,
а в чашата на минзухара да налей нагон.
Ще кротне чак в ноември зад висулките,
с ледчета във чаша скоч… нащрек… на пост,
ще духа в шепи на фантазии светулкащи
и паролата ще чака от един въртоглав дрозд.
ОБЛАК
Този облак е със молив зад ухото
и има жълти пори на тромпет.
Надежда той разнася с колелото,
а светулки сто са фара му отпред.
Велосипедът му е стара таратайка
и все пак той го шпори със любов.
Уж помниш в него всяка запетайка,
но ще го пипнеш, дали не е нов.
А защо надраскан е с графити
и калникът му е листо на бряст,
ти трай си и изобщо не го питай,
че от смях ще паднеш във несвяст.
Ще те прехласне първо с анекдоти,
че и пикантерийка ще шушне на ухо…
Как да не забравиш, че било ти кофти
и да не отрежеш: Е, било какво било…
Щом в трудното и дяволско судоку
ти и с двата крака си овътрен цял -
напук, човеко, дръж се! Даже и на опак -
за да си жив, та ако ще наполвин оцелял.
Той със молив ще ти драсне телефона…
да се видим пак… ще звънна някой ден,
ще ти смигне, че задачите ще гони…
и не забравяй сутрин чайче от женшен !
Уж е облак, като всеки облак, може
да е от мушици, може би от капчици роса,
може би мираж , но кой да предположи -
две-три думи само, и ти вече си с крила.
И грижите ти стават някак бели,
и едър ставаш някак, ведър, че и благ,
и необясними някакви тромпетни трели
в гръдния ти кош напират, като влак.
14 декември 2015 г.
