ВАЗИЧКАТА
Из „Есенно небе” (1982)
Потрябва ми книжката на Александър Вутимски. Посегнах към най-горния ред на библиотеката, където бяха наредени поетични книги. И пред тях една малка китайска ваза от оня порцелан, който наричат яйчен - тънък и прозрачен, с изписани върху резедав фин сини птици и червени цветя.
Помня, че я видях в една антикварница в Шанхай и може би за първи път не се колебах.
Поисках веднага да я взема. И я донесох през толкова километри. И вече дълги години тя стоеше между поетичните книги - нежна и прозрачна, чиста, крехка като онези стихове, които търсят да се скрият някъде дълбоко в човека, за да бе бъдат смазани под тежки нозе…
Сега ми е мъчно.
За вазата, за това, че тя бе отделена от поетичните сборници, пред които стоеше, за това, че се счупи, когато поисках да взема книжката на Сашо, милия и нещастен приятел, когото гладът и туберкулозата измъчиха и стопиха, за това, че ме върна към онова време, когато бяхме по-чисти и по-добри и когато може би и повече обичахме литературата.
А сега се гордеем, че повече знаем за нея. Но сякаш по-малко я обичаме.
От вазичката бяха останали няколко по-големи къса раздробени, нещастни, самотни. Аз ги прибрах. Както бях запазил стихове, спомени за поетични вечери, картини от едно юношество, което никога няма да се повтори…
