ДА СЕ ВСЛУШАМЕ В “УТЕШИТЕЛЯ ВЪВ ВРЕМЕТО”

/или думи за един новаторски роман/

Валери Иванов

Докосвайки се до произведението на Стен Леон /пореден 5-и “опус”/ си зададох риторичния въпрос: “Откога не си чел фантастика, Валери?” и си отговорих светкавично – “Както ми се струва… от препрочита на “Мъглявината Андромеда”, любима настолна книга на баща ми”. Това не означава – отдавна, а по-скоро – липса на по-интригуващ сюжет в някоя последваща подобна… И тутакси се досетих, че намирам бегла аналогия не сюжетно, а по-скоро инструментално – тъкмо с това научно-фантастично четиво – на творението на Кирил Кирилов… Мнозина вероятно съхраняват спомена за незабравимите герои на Иван Ефремов – Дар Ветер и Веда Конг и тяхното драматично космическо препускане в спасение на Земята… Аналогично и Стен Леон въвежда централните си образи на доктор Мария Мирина /Орфея/ и скулпторът Хорс /Сотир/. Романът на Ефремов е публикуван за първи път през 1957 г. Но аналогиите не приключват дотук. Няма да отварям дума и за нашумелия телевизионен фентъзи-екшън “Джеремая” на Джей Майкъл Стражински /автор и на бестселъра “Вавилон-5”/. Няма да говоря и за изключително нашумелите “Диалози с Иисус” на Васула Риден, теориите на Юнг и Ницше за сънищата и тълкуването им. Единното комунистическото бъдеще на Цивилизацията във въображението на руския писател Ефремов не се сбъдва. В същото време Стен Леон без изобщо да преекспонира подобен тематичен елемент, ме накара да се замисля сериозно за неутопичността на подобна хипотеза. Нашата галактика – Млечният път, неминуемо ще се сблъска със съседната на нея и по-голяма галактика – мъглявината Андромеда. Това ще стане след около 3 милиарда години, съобщават учени от Харвард-Смитсъновия астрономически център, базирайки се на данни от най-мощните компютри на планетата. Според учените Млечният път, в който сега има около 400 милиарда звезди, включително и нашето Слънце, се движи към мъглявината Андромеда. Двете галактики се приближават една към друга със скорост от около 500 000 км/ч. В крайна сметка след около 3 милиарда години милиардите звезди, а също огромните облаци газообразен водород и прах ще “затанцуват” космически танц, ще се появи нова гигантска галактика. При това много от големите звезди ще започнат да се взривяват – примерно по 1000 на година. През нощта на Земята ще стане толкова светло, че спокойно ще могат да се четат вестници, без да се пали лампа. А що се отнася до Слънцето, то, както твърдят учените, ще оцелее, няма да пострада от космическия катаклизъм. Истина е, че “животът” му ще продължи само още няколко милиарда години, тъй като след това вече напълно ще е изразходвало запасите си от ядрено гориво. Земята, ако продължи да съществува, ще се превърне в безжизнена каменна топка.

Като заговорих за въображение… Според Айнщайн то е по-важно от знанието… Може и да ни се струва хипотеза, но си мисля, че човек започва да съществува истински тогава, когато може да живее извън себе си. В подкрепа на тази моя констатация ще ви приведа и твърдението на психолозите от Университета в Сейнт Луис, Вашингтон, които споделят наскоро пред медиите: “Резултатите от нашата работа потвърждават истинността на концепцията, че със силата на въображението може да се промени реалността”. Тъжно е, че въображението, полетът на фантазията и ентусиазмът намаляват, дори изчезват с напредването на годините. Тъжно е, че заместваме своите собствени магични обяснения за света около нас с истини, открити от “по-умните” – защото именно въображението е създало митовете и легендите, боговете и чудноватите създания, които карат земята да се върти, слънцето да изгрява и животът да върви по своите невидими релси… Пораснем ли обаче, знанието става по-важно от imagination, наопаки на мнението на Айнщайн… Реално понятието “phantastike” етимологически идва от старогръцкото “изкуство на въображението”. Източниците му са в митологичното народно-поетично съзнание, изразено в героичните епоси и вълшебните приказки. Същото е разновидност на художествената литература. Фантастичната литература най-често се разглежда като съвкупност от художествени произведения, в които се изобразяват необикновени, невероятни, невъзможни в обективно съществуващия свят събития, случки, явления, герои… Това е литература, в която фантастичното играе решаваща или поне съществена роля. Измислен свят. Според Айзък Азимов това е “литература за измененията”. Според Артър Кларк “фантастиката е художествената патерица на науката”. Рей Бредбъри е по-категоричен: “Фантастиката е най-важният жанр на нашето време”. Фредерик Пол уточнява: “Аз се занимавам с фантастика, защото няма друга литература, която в такава степен да има общо с реалността. Ние искаме да помогнем на човечеството да разбере какви промени го очакват.”

За първи писатели-фантасти се приемат Леопарди и Шели („Франкенщайн“), Гьоте („Фауст“), Кийтс, Суифт, Малори, Данте, Рабле, Кампанела… Нека си спомним корените обаче – приказките от „1001 нощ“, Омир, Лукиан, или “Метаморфози”-те на Овидий. Фантастика ли са епосът за Гилгамеш, “Махабхарата”, древногръцката и египетската митологии, които и днес звучат актуално? У Рабле откриваме едни от първите елементи на фантастична утопия, доразвита от Т. Мор („Остров Утопия“, 1516), Т. Кампанела („Градът на Слънцето“, 1602) и Фр. Бейкън („Новата Атлантида“, 1623). Още по-тясно съчетание на фантастиката с мечтата за приказно царство на справедливостта е „Буря“ на У. Шекспир.

Идеологическата сатира в творбите на братя Грим, Джонатан Суифт и Х. К. Андерсен, научната фантастика на Ж. Верн и Х. Уелс не губят съвременния си облик. Сегашната фантастика намира качествено нови измерения показателно в руслото на епичната трилогия “Властелинът на Пръстените” на Дж. Толкин, 1954–55, по която лудеят тийнейджърите и децата по целия свят. Машината на времето на Хърбърт Уелс е смятана за чиста фантасмагория, но пътуванията в Космоса вече са пример за превръщането на фантастиката в реалност, а доста учени мислят, че поне в теоретически план пътуването във времето е възможно. Кои са водещите имена в този специфичен литературен жанр през годините у нас и по света:

Любен Дилов
Айзък Азимов
Александър Беляев
Рей Бредбъри
Жул Верн
Иван Ефремов
Станислав Лем
Джей Майкъл Стразински
Аркадий и Борис Стругацки
Хърбърт Уелс…
и редица по-малко или повече известни…

Според направлението фантастиката се дели на:

1. Научна фантастика – действието се развива в свят, основан на материалистични постулати

2. Фентъзи – действието се развива в свят, основан на рационални идеалистически постулати

3. Фантастика на ужаса – характеризира се с реалистично описано вмешателство в живота на човека на мистични, ирационални и подземни сили

Според художествената задача, която си е поставил, творбата на Стен Леон попада определено в първата група, като й прибавим характеристиките: психологическа, философска, детективска, алтернативно-историческа, футуристична, пост-киберпънк, елементи на хорор /близо дори до Светослав Минков/ и магически реализъм… Сложна компилация видимо. Но Кирил Кирилов не се е боял да го стори. Иначе книгата има стройна композиционна рамка: 2 части /“Бяла книга” и “Зелена книга”/, с отделни самостойни глави, общ сюжет, завръзка, кулминация и ясна фабула. Като неин запазен знак е честото лайтмотивно словосъчетание: “такива работи”, което Стен често използва, за да постави своя чудат маркер.

Заглавието на дилогията е многозначително, без метафоричен привкус, заимствано от библейските древни пророчества. Мнозина приемат прекалено негативно визуалната страна на романа, особено корицата, на която авторът изобразява себе си, досущ ангел-утешител или Спасител. Предпочитам лицето на Стен пред заливащите ме ежедневно от екрана нарцистични плашила – хермафродити, сбъркани неудачници и наклепани порноактриси, придаващи си вид на светци и светици. Адмирирам художественото оформление на книгата. Графичното онагледяване на някои от сцените и за портретизиране на героите носят специфичния стил на Стен, когото особено в роден Пазарджик трудно бихме сбъркали с друг, а и надали друг би отразил така професионално и в детайли идеите на самия писател, както той самият, щом притежава дарба и реализация за това. Стен е и талантлив художник, което не бива да забравяме, говорейки за присъщата му житейска скромност и семплост като човек. Паралелно с изникването на реални прототипи на действителни лица от обкръжението на автора, очевиден е и автобиографичният елемент /стр. 130 и глава Х/, който Стен не крие, метафоризирайки го, без да му придава прекалено мистични черти. Главният герой Хорс е рожба на иновационните бионанотехнологии, но същевременно е и съвсем земен по силата на своите чувства и разум. Друг е въпросът за проникване на преображението като духовна платформа в книгата, както и приемането на чуждата самоличност, карнавализирането на сцените и героите /глава IХ, “Карнавал”, стр. 118-126/, като своеобразна алтернатива на диалектиката и еволюцията, представена като дисекция на обществото ни с причудливите сравнения и метафори сред менажерията от образи там.

Образованието на автора /висше – биология/ оказва важна спомагателна роля в интерпретирането на основната тематична линия. Тук не можем да не отбележим маргиналното многообразие от семантични нива, канава на общата идейно-творческа концепция на романа: религия, астрономия, защита на видовете и екология, медицина и езотерика, любов, философия, психология, фантастика и митология, фолклор, география, биология, кибернетика и физика, музика и изкуство… щях да забравя – МАГИЯ /подобно на фентъзи/. Имаме чувството, че Кирил Кирилов е едва ли не подвижна енциклопедия, биологичен компютър, съхраняващ стотици научни чипове в мозъка си. В това отношение сякаш се прокрадва алюзията за себепоказване малко над общоприетото. Книгата наистина изобилства от техническа и лингвистична терминология, която леко утежнява нормалния прочит. Естествено този малък минус е оправдан, имайки предвид неизбежното му присъствие при подобен жанр.

Но в нашия случай не е точно така, тъй като дилогията на Стен Леон не попада в тази характеристика. Важно е хуманистичното русло на книгата, посланието, което отправя към читателя. В съперничеството между душата и разума възниква изкуството, като Утешение и Спасение. Диалогът между природа и Цивилизация е изключително важен за бъдещето ни.

Наистина Стен Леон е блестящ разказвач. Очевидна е нагласата му на прозаик от по-ново поколение. Използваните техники на повествование са най-разнообразни: писмо в разказа, разказ в разказа, сън и видение, песен и лирически откъси в разказа, библейски и митологични цитати, латински сентенции и афоризми. Староцърковният шрифт, особено на местата с послания и срещите на героя с небесните покровители, ангели и демони причудливо преплита курсива си с нормалния текст, вписвайки се изключително успешно в общата графика. Стен е използвал вещо и този прийом за постигането на визуално-графичния ефект на книгата, в основата на чийто сюжет лежи класическа любовна интрига с блестящ хепиенд. Именникът на героите е чудесен, символистично и акустично мотивиран: ягуарът Сибил, Ахинора, Лайла, Орфея, Матай, Лейслов и т.н.

“Ти” в романа формира наративната ситуация като събеседване, доверително споделяне, съветване. Подобна фиксация върху местоимението “ти” далечно напомня поетиката на късния Иван Пейчев или Георги Пашов. Твърде далечно обаче. Като че ли и Стен Леон не чака отговор на обръщенията си, където както при горецитираните “ти” е успоредно-интимната, често любовната, изповедно постижимата близост на другия или универсализираната далечна фигура на другия, връзките с когото са неустойчиви, прекъснати, недостижимо погубени. Вазов с любов и носталгия също често се обръща към родината във второ лице единствено число: “Мила Българийо! Хубава си ти!”… Текстовете имат експлицитно явен конкретен адресат на конкретно устно адресирано казване. При Кирил Кирилов това определено е самият читател. Избирайки заглавие в трето лице единствено число и псевдоним, Стен заявява още в началото, че неговата автобиография е всичко друго, но не и изповед /“Цялото произведение представлява метафора на моя живот, разказана със самоирония и чувство за хумор”/. Всеизвестно ни е, че творец, който се самообожествява, представяйки персонажите си за създания, надарени със самостоен живот, си счупва главата в собствената вехта “франкенщайновска метафора”. Но Кирил Кирилов е преодолял и това /въплъщавайки се в главния герой – скулпторът Хорс/, и въпреки символичния си псевдоним – Стен Леон… Това обаче също е приоритетно право на всеки автор, пък било то и от пазарно гледище. Това е и първият жест на протест спрямо олигархичната империя, управляваща тъмните сили в едно постдемократично политическо устройство на глобализирания човешки свят /и прилежащите му извънземни колонии/. В крайна сметка хегемонията й бива разрушена от силите на доброто и съзиданието. В този смисъл “Утешителят” може да се разглежда като вид литературна мистификация. Това също си е жанр. Все пак очевадна е похвално амбициозната идея на Стен Леон да създаде сага за вечния човек и безсмъртния живот, автентичен български модерен епос и то опирайки се на съществуващи текстове-образци.

Хорърът е особено продаваем жанр и у нас. Фантастика и фентъзи не му се противопоставят по продажби. Голяма част от романите на Стивън Кинг са чиста фантастика – примерно “Томичукалата”; при Стен тази роля играят андроидите, аеромобилите и суспенсионните полета/, но Кинг ги назовава “хорър” и бива носен на пиедестал. И като подобен съвет – пожелавам на Стен като автор тъкмо подобна слава.

Ние можем да харесваме и да не харесваме неговото произведение /в което, слава богу липсват грандиозните банални колизии и екшън-диаболии/, но ние не можем да не почувстваме достоверността му, мястото му в пространството. И в това е стойността на голямата литература! Особено сега – когато клакьорите отново заработиха с розовите си длани и славолюбиви “корифеи”, чиято гномна култура цели лично облагодетелстване, а не толериране на неконвенционални личности като Стен Леон, и днес безскрупулно узурпират правото за ревизия на националната художествена литература, превръщайки я в атрактивен комерсиален субпродукт. Романите, като “Утешителят”, които тепърва ще бъдат награждавани, са излизащите от традиционния калъп, а подобна продукция се култивира както подобава единствено в периферията на системата. Демагогията не е от вчера. Истините не бива да тлеят безславно в дебрите на човешката душа, а трябва да се изричат отривисто и смело, навсякъде и всякога, дори с риск да не се харесат някому простосмъртен! Както обичам да казвам: Свободата на словото не може да бъде заглушена от обезродени, а Стен Леон е противоположното при всички случаи. Това личи от особената специфична нишка в романа, в която той преплита космогоничното с чисто географското присъствие на Родината и любимия Пазарджик /Пазарк/, вписвайки ги като своеобразен вселенски център на бъдещето. А това трябва да направи горд всеки наш съгражданин! Успехи и занапред, Стен! Убеден съм в бъдещето ти на проспериращ автор!