ГРАХ ЯХНИЯ И БРЮКСЕЛСКА ДАНТЕЛА

Димитрина Равалиева

Писмото се получи в службата в сряда, но едва в петък сутринта шефката ме прати да видя какъв е случаят.
- Виж там, има някакви оплаквания – и ми подаде плика с едва доловимо намигване.
Явно беше поредната глупост, с която ни занимаваха. Основната работа в Службата за мониторинг на социалните дейности си беше занимание с глупости, поне от моя гледна точка, така че не се изненадах, когато прочетох:
“Драга госпожо, пише ви Димка Янева. Аз съм вече стара жена, а никой не ме поглежда. Давам Ви за пореден път пример – Елисавета Багряна си има компаньонки и скеретарка. Защо на мен не ми пратите? Над трийсет години съм била на сцената. Почитателите ми се редяха на опашка пред гримьорната. Не съм ли заслужила грижа на старини? Искат да ме изгонят от стаичките ми. За двете ми малки стаички се лакомят! А вашата подчинена ми носи само постна храна. Вземете пример от столицата, където явно са по-умни и се грижат за Елисавета Багряна. А ние като сме провинция, също искаме да живеем.”
Писмото продължаваше с още оплаквания, но тъй като някои бяха за лошото време и скърцащите панти на вратата, просто си записах адреса и въздъхнах. Каква Елисавета Багряна, какви пет лева, казах си и се запътих към дома на Димка Янева.
Кооперацията беше четириетажна, с тавански помещения. Вероятно беше строена на началото на ХХ век, защото над входа и прозорците се извиваха каменни сводове с амурчета. Боята се лющеше. Във входа миришеше на мухъл и урина. Почуках на вратата на таванското помещение, но никой не ми отвори. Стоях на стълбището, докато се появи някой от съседите. За мой късмет, след минута глава, обрамчена от ролки, се подаде от вратата на един апартамент.
- Търся Димка Янева – изпреварих въпроса.
- Ааа… Онази от тавана. Ами сигурно е долу, до фонтаните. Там седи по това време.
- Какво прави там? – попитах, но понеже любопитството ми се видя неуместно, добавих: – Аз съм от социалните служби.
- Ами тегли хората с едно развалено кантарче за по 10 стотинки. Изкарва за комат хляб. Ама много мирише тая жена, бе. Овонява стълбището, като мине.
Свих рамене. Жената продължи:
- Не си струва да я търсите. Тя и без това ще се върне след малко. Идва часът на социалната работничка. Димка си го спазва.
- А идва ли редовно социалната работничка? – попитах.
- Аха. Идва. Идва много често жената. А оная – все нещо недоволна от нея. Няма ли старчески дом за такива, че я държат на тавана?
Не се наложи да чакам още дълго. Димка Янева се появи една минута след гласа си. Придружаваше я жена на средна възраст, явно социалната работничка. Все още не беше ме видяла.
- Как да не се грижим за теб, бе Димке! Всичко, което имаш е благодарение на нас. И пенсия за старчески дом нямаш даже. Хайде, върви, че ти изстина яденето.
Покашлях се и поздравих. Показах на колежката писмото, заради което ме бяха пратили. Тя му хвърли поглед, видимо досадена.
- Тия глупости милион пъти съм ги слушала. Влезте.
Въведоха ме в мрачна таванска стаичка с нещо като преддверие. Антрето и стаята бяха разделени с избеляла завеса. Мирисът на мухъл и урина беше дори по-натрапчив тук. Изкуших се да си запуша носа, но се сетих, че професионалната етика ми го забранява, и вместо това се опитах да вдишвам през устата.
- Е, Димке, какво ще кажеш? Не ти харесва грах яхния. Не искаш картофи. Че тя социалната служба котлети ли да разнася по къщите? Това е положението – нареждаше социалната работничка и поставяше едно след друго канчетата с храна на масата. – Десертът е крем ванилия. Ти го обичаш.
Димка мърмореше под носа си, но седна на единствения си изкорубен стол и хвана приборите. Ядеше лакомо, като наистина гладен човек, и не спираше да критикува храната. Ние седнахме на леглото.
- Колега, трябва да си изясня някои неща – казах.
- Няма нищо за изясняване. Даже се чудя защо изобщо разкарват човек дотук. Ей ти я Димка, тя сама ще ти разкаже. Компаньонки, Дора Габе, Елисавета Багряна, някаква балерина, нейна позната… Все те са й в устата. Иска, сякаш е министър-председател. А пенсийка няма. Няма трудов стаж. Работила е на хонорар почти цял живот.
- Над трийсет години съм била на сцената – обади се Димка. – Ухажори… Почитатели… все червени рози ми поднасяха. Особено един ухажор, имаше фабрика за шоколад…
- Стига, стига. Яж. Това вече съм го слушала – каза социалната работничка, – та така, колега. Димка живее тук, в тази стаичка…
- Не стаичка, а коптор – обади се Димка.
- Та, Димка живее тук по милостта на новия стар собственик. Сградата е реституирана. Ще я ремонтират, ще правят офиси. Тя си мисли, че има права върху жилището, защото е прекарала дълго време тук. Преди е било държавно. Сега е частно. Ще я търпят още броени месеци. После трябва да намерим вариант за старчески дом.
- В старчески дом няма да ходя – отсече Димка и отново се съсредоточи в чинията с грах.
- Де късмет, де! Да те уредим някак! Ама е трудно без никакви доходи. Виж, ако имаше приют за крайно бедни…
- Аз да не съм някакъв аркашка неизвестен! Каква публика имах! Навремето обикаляхме селата с волски коли. Където имаше читалище, в читалището играехме. Където нямаше, сковат нещо на две, на три, на мегдана и ето ти сцена. Спяхме по квартири. Спала съм с по десет деца в една стая. А в града какви овации съм обирала! “Три сестри”, Чехов. Играех в дълга бледорозова рокля с резедав шал. Много мъжки сълзи са се ронили за тази рокля.
- Дали ще да е било само за роклята? – прекъсна я социалната работничка и ми намигна.
- А най-голямата ми роля беше Офелия. Имах осанката за такава роля тогава. Носех кадифени ръкавици и черни перли. Аз като ти казвам, ти все – стаж, та стаж! Пенсийка, та пенсийка! Багряна да не би да е работила на тъкачен стан, че има право на компаньонка?
- Във всеки случай, не и осигурена от социалните служби. Колега – това вече беше към мен, – нали е ясно защо Димка пише писма? Имала била публика! Имала е. Ама публиката и вече е в гробищата. Кокалите на ухажорите й са изгнили. Пък и Багряна в училище я учат. Сега тебе кой те знае, бе Димке?
- Аз съм сред създателите на този театър – сви гордо устни Димка и побутна настрана лъжицата. Социалната работничка отсервира.
Поседяхме още десетина минути. После помогнахме на Димка да се настани удобно в леглото си и се сбогувахме с нея. Щях да върна писмото на шефката без коментар, само с намигване. Тръгнах по булеварда към морето. Асфалтът се топеше от жегата и аз старателно избягвах местата с малки черни мехурчета. От уличен телефон се обадих в театъра. Исках само справка, от чисто любопитство, имало ли е актриса на име Димка Янева. Чаках дълго и чувах само дъха си в слушалката. Почти се бях отказала да чакам, когато гласът отсреща ме осведоми:
- Да, имало е Димка Янева. В архива няма кой знае какво, но един от ветераните я помни. Била голяма работа!
- Благодаря – казах едва секунда, след като отсреща затвориха.