Димитър Хаджитодоров

                     Понякога истинският учен, притежаващ
                    „душевна поетична дарба”, пише своя
                     златна книга веднъж в живота си.
                                                         Михаил Пришвин

Докато Ърнест Томпсън Ситън и Сивата Сова разказват за света, който ни заобикаля, Алдо Леополд, преди да посегне към перото, съзнателно поема пътя на лесничей и горски администратор. Дългогодишните му усилия по организацията на защитени територии и обосновка на концепции отнема по-голяма част от времето му.

Алдо Леополд е роден през 1887 г. в Бърмингтон, щат Айова. Родителите му поощряват ранния интерес към птиците. Подрастващ, той прекарва доста време сред скалите и низините на Мисисипи.

В началото на ХХ в. - възрастта, в която възмъжава - научната общественост на САЩ е обезпокоена от нарушеното равновесие между бурно развиващата се цивилизация и природния свят. Преди Първата световна война президентът - природолюбител Теодор Рузвелт обосновава необходимостта и създава Горската служба на САЩ. Филантропът Гифърд Пинчът организира учебно заведение, подготвящо специалисти за тази нова инициатива.

Алдо Леополд се дипломира като лесничей в Лоурънсвилския университет в Ню Джърси. Той е изпратен в Аризона и Ню Мексико, където природата все още не е докосната от техническия прогрес. Проблемът, предизвикал интереса му, е скоростта, с която намаляват популациите зверове, птици и риба.

Четири-пет години по-късно той съзнателно организира местните ловци и риболовци в Асоциация по защита на животните. Идеята му е гражданите да считат дивите същества като залог за човешки блага и да се борят със злините, за които носят лична отговорност. Тази концепция е подсказана от Хенри Торо, призовавал ловците да се откажат от оръжието и въдицата и да се вгледат в природата с очите на поета или натуралиста.

Енергичното поведение на Леополд е оценено и той е назначен за отговорник по дивеча, рибата и туризма. Сътрудниците му го подкрепят активно. Бъдещият природозащитник написва неголяма книга за животинския свят в региона и кандидатства за ръководният пост в Департамента на животните в Ню Мексико.

През 1916 г. Алдо Леополд публикува първата си статия за управление на дивеча. От Фонда за защита на животните го награждават с медал, а екс-президентът Теодор Рузвелт коментира в пресата обществения принос на труда му.

След Първата световна война, когато Томпсън Ситън запознава сънародниците си с резултатите от пътешествието по река Атабаска в Канада, Горската служба на САЩ се заема с изграждането на обширни природни паркове. Ландшафтни архитекти и служители по охраната призовават към защита на ценностите на дивия свят, не по-малко важни от икономическите показатели на неговите ресурси.

Алдо Леополд и колегите му предлагат запазване на част от националните паркове в естествено състояние. На съвещание на специалистите в Денвър те пропагандират идеята защитените територии да не се обременяват със строителство на бази за настаняване.

В поредица статии Леополд определя дивата природа като: „…непрекъсната територия, съхранена в натурално състояние, където може да се ловува или лови риба, достатъчно голяма, че да позволи преход поне две седмици и където няма пътища, изкуствени съоръжения и други човешки творения.” (1)

Като аргумент са посочени мненията на доброволци, желаещи да почувстват примитивните условия на живота в първична обстановка. Предлага се националният горски парк Джила, щат Ню Мексико да бъде превърнат в охранявана територия. Поддържан от колеги и от местни спортни организации, Леополд инспектира региона. През 1924 г. територията с площ от 574000 акра е определена предимно за туристически отдих.

Скоро след това Леополд е назначен за помощник-директор на лабораторията за продукти на Горската служба в Медисън, щат Уискънсин. Там той насочва вниманието си към равновесието между цивилизацията и дивата природа и настоява за нейното опазване заради качеството на живота на обществото.

Ученият отправя призиви за изменение на американската мярка за прогрес, ограничаваща се с икономическата изгода от ресурсите. Леополд се изправя пред трудната задача да убеди съвременниците си, че в унищожаването на флората и фауната има повече отрицателни, отколкото положителни страни.

Опирайки се на възгледите на оригиналния историк Фредерик Джаксън Търнър, той насочва вниманието си към ползотворното влияние на природата върху отличителните особености на американците и тяхната култура. Природозащитникът припомня епохата на пионерите, усвоявали непознати територии. Проследявайки постиженията на поколенията в стопанския живот, Леополд констатира:

„Човекът винаги убива това, което обича и ние, първопреселниците и първопристигналите, убихме нашата дива природа. Някои казват, че сме нямали друг избор. Дори и така да е, но аз се радвам, че няма да ми се наложи: да бъда млад на земя, където липсва дива природа, за да приобщавам към нея моята младост. За какво са необходими четиридесет вида свободи, ако на картата няма поне едно бяло петно?” (1)

Предупреждението, че народите оценяват най-добре нещо, което е пред изчезване, провокира гражданските общества. Доста от съвременниците му приемат идеята за съживяване на човешкия род и съхраняване на младостта в естествени условия.

Организираното движение е подкрепено от президента Калвин Кулидж. Присъединява се и Теодор Рузлевт - младши, син на покойния вече президент - природоохранител. Алдо Леополд работи активно в Асоциацията на природозащитниците, а десетина години по-късно поема ръководството й.

Между двете световни войни Леополд участва в комисия, изучаваща областите за гнездене на водоплаващите птици. Натрупаният материал говори недвусмислено, че за да се съхранят пернатите обитатели, трябва да бъдат защитени и териториите, в които те живеят. Изказаният възглед се възприема като новост. Природозащитните закони до момента предвиждат охрана единствено на животинските видове, но не на тяхната среда.

Разглеждайки многостранните взаимоотношения във флората и фауната, Алдо Леополд формулира понятието „капацитет на територията”. Според него всеки географски регион има граница в своето равновесно състояние, при което ресурсите му подържат определен брой растения и животни.

Екологът анализира „ефекта на пограничните зони”, където природните територии се обогатяват при докосване и взаимопроникване. Той пръв изразява математически зависимостите, потвърждаващи, че концентрацията на живота нараства чувствително в пограничните области на регионите. Тази задача на баланса става основна в практическото познание за ловния дивеч.

За разлика от Томпсън Ситън, съпоставящ статистически данни, за да обясни изменението сред популациите, Леополд чрез количественото моделиране извежда пропорциите за съхранение на биологичния свят.

Непосредствен пример са наблюденията над стада черноопашати елени в Кайбабското плато, щат Аризона. В изучавания район местните фермери осъществяват масова хайка срещу хищниците, с идеята да се повиши броя на елените, годни за отстрел.

Популацията тревопасни нараства от шест хиляди до сто хиляди. Капацитетът на областта не може да осигури прехраната им и елените измират масово от глад. Фактът обяснява красноречиво неграмотното решение на екологичен проблем. Когато дивечът се разглежда като вид урожай, за получаването му са необходими известни условия.

Алдо Леополд обобщава наблюденията си в очерка „Ако мислим като гората”: „Според мен, както елените живеят в смъртен страх пред вълците, така гората живее в смъртен страх пред елените. И, може би, с голямо основание. Докато за изядения вожд на стадото след година - две израства смяна, какво ще замени изядения от елените растителен покров даже след десетилетия?

Същото се случва и с добитъка. Скотовъдецът, очистващ своите владения от вълци, не разбира, че се нагърбва със задължението на вълците да поддържат числеността на стадата в съответствие с възможностите на пасищата. Той не се е научил да мисли така, както мисли гората. И ето, сега прашните чаши разяждат почвата и реките отнасят нашето бъдеще в морето.”

„Ние винаги се стараем да бъдем обезпечени с безопасност, благосъстояние, комфорт, дълъг живот и скука. … всичко в общи линии се свежда към едно: покой за нас, докато сме живи. …но излишъкът безопасност, в края на краищата, изглежда поражда само опасност. Дали това не е имал предвид Торо, казвайки, че спасението на света е в дивата природа? И не е ли в това скрития смисъл на вълчия вой, отдавна известен в горите, но рядко разбиран от хората?” (1)

През 1929 г. Алдо Леополд изнася цикъл лекции върху охраната на природата. В 30-те години на миналия век той е специалист по управлението на дивия живот в университета в Уисконсин и консултант на Горските служби в няколко щата.

Възгледите му го подтикват към организирането на катедра по дивечознание. Като резултат написва фундаментален труд „Управление на дивеча”, актуален до днес. Според основната идея, подържането на животинските популации се постига чрез въздействие върху структурата и средата на живота им.

Многообразието в природната система неочаквано навежда Леополд на мисълта за хранителната пирамида, възникнала на планетата благодарение на слънчевата енергия. Той проследява нивата й от растенията, следвани от тревопасните, видовете със смесено хранене и завършва с хищниците, които са на върха на структурата.

„Човекът стои на едно от междинните стъпала заедно с мечките, енотите и катериците, които ядат както месна, така и растителна храна.”
„Енергията се предава по дълга поредица биологически представители, която се нарича хранителна верига.”
„Функционирането на системата зависи от сътрудничеството и конкуренцията на нейните различни части.”
„Когато в една част на системата настъпва изменение, много други части са принудени да се приспособят към него. … Обаче, еволюционните изменения, като правило, настъпват бавно и носят локален характер. Измисляйки оръдия, човекът получава възможността да произвежда изменения, безпрецедентни по сила, скорост и мащаби.” (1)

Научната общественост за първи път се запознава с подобен глобален поглед върху живота на Земята. Няколко ловни пътувания в Северно Мексико задълбочават идеята за отговорността на човека пред останалите живи форми.

„Именно там - пише Леополд, - за първи път ясно разбрах, че земята е организъм и че през целия си живот съм виждал единствено болна земя, докато тук имаше биоразнооразие в неговото аборигенно, превъзходно здраве.” (2)

В края на ХІХ в. учените Либерти Хоид Бейли и Алберт Швайцер се замислят върху разширяване границата на етиката извън взаимоотношенията между хората. В техните трудове се срещат разсъждения за човешките задължения по опазване живота на земята.

През 1923 г. бъдещият лауреат на Нобелова награда за мир Алберт Швайцер публикува книгите си „Упадък и възстановяване на цивилизацията” и „Култура и етика”. Системата принципи, изложени в тях, са определени като „Преклонение пред живота”, което „изисква от всекиго да жертва частица от собствения си живот за другите”. (3)

Възприемайки тези възгледи, Леополд формулира необходимостта от етично поведение в природоопазването. „Екологическата съвест” призовава преодоляване на строго икономическите критерии в полза на етическите и естетически.

„Разширението на етиката, което до скоро изучаваха само философите, всъщност представлява един от процесите на екологичната революция. Развитието на етиката може да бъде изразено не само чрез философски, но и чрез екологически понятия.

Етика в екологичен смисъл - това е ограничаване свободата на действие в борбата за съществуване. Етика във философски смисъл - това е различието между общественото и антиобщественото поведение. И едното, и другото са две определения за едно явление. То възниква от тенденцията взаимозависимите индивиди или групи да развиват форма на сътрудничество.

„… етика, регулираща взаимоотношенията на човека със земята, с животните и растенията, които обитават върху нея, за сега не съществува. Земята все още остава собственост, и взаимоотношенията с нея все още остават чисто потребителски, подразбиращи само права без задължения.

Разпространението на етиката на този … елемент в човешкото обкръжение се явява… еволюционна възможност и екологична необходимост. Отделни мислители от времената на библейските пророци постоянно са посочвали, че опустошаването на земята е не само вредно, но и лошо. Обществото още не е приело тяхната гледна точка, но вече има някакво раздвижване в тази насока, за което … свидетелства днешното движение за защита на природата.

Етиката може да се счита ръководство в екологичните ситуации толкова нови, сложни и късно открити, че най-изгодното им разрешаване за обществото не винаги е понятно на средния индивид. Индивидът в подобни случаи се ръководи от биологическите инстинкти. Възможно е, етиката да бъде своего рода зараждащ се обществен инстинкт.” (1)

Според изводите, хората са спътници на видовете животни и растения, оформили се в процеса на еволюцията. Човешкото общество оказва подкрепа или насилие над останалия свят, запазва или замърсява отделни райони, охранява или унищожава животински и растителни представители.

Прагматичната гледна точка разделя биологичното многообразие на полезни или вредни фактори, но етиката напомня, че всеки жив организъм и вид се появява и съществува, независимо от възгледите на обществото.

„Екологичната съвест” определя едно поведение, обект или същество като правилни, „…ако способстват за съхраняване целостта, стабилността и красотата на биосъобществото.” (1)

Човекът трябва да промени ролята си на завоевател в природата, за да застане в нея като редови член. Подобно мнение изисква интелектуална и емоционална революция, по-важна от инфраструктурата в красиви местности, защото ревизира закостенели обществени понятия.

Хората, решаващи проблемите си с оръжие, трябва да преразгледат възгледите си, но Леополд счита, че е назряла възможността да се пропагандира ново отношение към природата. Идеите му изпреварват времето и противостоят на масовия потребителски манталитет. Някои негови последователи признават, че призивите му отчасти звучат утопично, но не могат да отрекат тяхната вярност.

От 1937 г. Алдо Леополд организира и редактира „Журнал по управление на дивите животни”. Изданието става основното научно списание по дивечознание.

В същия период природозащитникът прекарва доста време в своето „пясъчно графство” - ферма в щат Уисконсин, през която преминава река и където расте недокосната гора. Осемдесетте акра земя, изоставени през Великата депресия, са подходящи за наблюдения и систематизиране на възгледите.

Така възниква уникалната книга „Календарът на пясъчното графство” - поетична и есеистична възхвала на природата, видяна с очите на практикуващия еколог. Белетристичните й качества подчертават впечатленията от региона и поднасят разбираемо изводите, постигнати с напрегнат труд.

„Има хора, които могат да живеят без дивата природа, и има хора, които не могат да живеят без дивата природа. Тези записки са за радостите и трудностите на един от тези, които не могат. Дивата природа, подобно на вятъра или слънчевите залези бе възприемана като нещо, което се подразбира от само себе си, докато прогреса не започна да я ограничава и унищожава. Сега пред нас стои въпроса, има ли смисъл да плащаме за още по-висок „стандарт на живота” с гибелта на дивата и свободна природа, на нейните животни и растения. Ние, малцинството, предпочитаме летящите в небето гъски пред всички телевизионни програми по света…” (1)

Нещо в тези страници напомня мисли, изказани почти по едно и също време в книгите на руските писатели Михаил Пришвин и Виталий Бианки. (4)

Първата част, даваща името на целия сборник, съдържа впечатления от фермата, подредени месец след месец. Фактите, на които се обръща внимание, обогатяват мирогледа на хората, обработващи земята. Сезоните имат свои тънкости.

Това са януарското затопляне, предвещаващо пролетта, симфонията, съпътстваща завръщането на прелетните птици, пълноводието на реките през април, когато снеговете се топят, пролетните танци на бекасите високо в небесата. Лятото започва с риболовни експедиции и с ранните утрини, в които се надпяват „истинските стопани на земята” (1) долетели от далечния Юг, за да отгледат своето потомство. Близката река изписва неповторими пейзажи. Цъфтежът на бизоновата трева отбелязва рождения ден на просторните степи.

В ъгълът на изоставено гробище „…се съхранява миниатюрен остатък от недокоснатата прерия, такава, каквото е била в четиридесетте години на миналия век …” (1)

През септември пеещите пъдпъдъци огласяват смълчаните гори. Есента запалва червени фенери от листата на къпината, греещи под отслабващото слънце. Настъпването на студовете дава възможност за изучаване зимния живот на птиците, на които са поставени пръстени. Номерирането помага при датирането на популациите и в оценяване способностите им за оцеляване.

Очеркът за месец февруари разказва за разрязването на осемдесетгодишен дъб, загинал от удар на мълния. По кръговете на ствола Алдо Леополд възстановява събития, говорещи за посегателства и защита на природата. Към началото на века се отнасят първите природозащитни призиви срещу бракониерството и горските пожари. Тогава изчезват пумата и риса.

„В 1899 година … последният странстващ гълъб се сблъсква със заряд сачми… в 1896 година … 25 хиляди степни тетреви са отправени на пазара само от местността Спунер…” (1)

Следва времето на провъзгласяването Деня за засаждане на дървета, назначаването на първите егери за охрана на дивеча и краткосрочните курсове за фермери в селскостопанския колеж на Уисконсин. В желанието да забогатеят, арендаторите изтощават почвата, като оставят след себе си пясъчни наноси.

В 1879 г. „… на 8 ноември се съобщава, че пазарите в Мадисън са претрупани от патици по 10 цента парчето. … В 1877 година двама братя, ловуващи на езерото Маскиго, само в деня 10 септември добиват 210 синекрили патици. В 1875 година четирима ловци убиват в Йорк-Прери 153 степни тетрева.”

„В 1873 година чикагска фирма получава и продава 25 хиляди степни тетрева. Общо търговците в Чикаго закупуват 600 хиляди птици по 3 долара и 25 цента за дузина. В 1872 година е убита последната уисконсинска дива пуйка…”

„В 1871 година в петдесетмилния триъгълник на север от моя дъб са гнездили около 136 милиона гълъби; … Стотици ловци са ги използвали за поминък с помощта на мрежи и оръжие, тояги и сол. Към големите градове на юг и изток пътували влакове с бъдещата плънка за баница. Това е последното крупно гнездене в Уисконсин и едно от последните в страната.”

„В… 1870 година ловец съобщава в ловното списание „Американски ловец”, че… е уловил в околностите на Чикаго 6 хиляди патици.”

„В 1866 година е убит последният уисконсински вапити.” (1)

Дъбът е поникнал по време на кръвопролитната гражданска война между Севера и Юга. Неин аналог е противопоставянето на човека срещу природата. Печалните факти на масово унищожаване на птици и риба, описва и Фенимор Купър в своя роман „Пионери”. (5)

Колкото и странно да е, но се намира фермер, който се опитва да запази недокосната земята на своята територия. 1865 г. е първата, през която се прави опит за защита на дивата природа.

Втората част на книгата, със заглавието „Красотата на ландшафта”, описва впечатления, натрупвани в средната и югозападната територия на Съединените щати. Съобщават се факти, които „болезнено показват” (1), че обществото и природата не се движат в крак.

Авторът отвежда заинтригувания читател от Уисконсин към районите на Илинойс, Айова, Аризона, Ню Мексико, Чиуауа, Сонора, Орегон, Юта и Манитоба. Спомените за някогашното очарование са съпоставени с измененията, наложени от техническия прогрес. От пресушените блата са прогонени жеравите - най-интересните им обитатели.

През 1947 г. Уисконсинското орнитологическо общество открива паметник на безвъзвратно изчезналия странстващ гълъб. Цял речен регион е унищожен след построяването на язовир, чрез който фермерите получават евтина енергия. Планината Уайт-Маунтин в Аризона и Ню Мексико, която е била изпитание за ловците и пътешествениците, губи своето очарование след прокарването на модерен път през нея. Нещо подобно се случва и с планината Ескудиля, когато там са избити или прогонени дивите й обитатели.

Авторът предпазливо си спомня долното течение на реката Колорадо, където е пътувал с кану през 1922 г.:

„Сега делтата, по всяка вероятност е станала безопасна за кравите и тя навеки е изгубила привлекателността за ловците, обичащи риска. Страхът е развеян, но великолепието е напуснало зелените лагуни.” (1)

Едва на границата с Мексико и в Манитоба са останали запазени реката Рио-Гавилана и блатото Кландебой, в което пеликаните се чувстват уютно, без да се боят от страшното бъдеще.

Третият цикъл с название „Вкусът към природата” разкрива предпоставките за главните възгледи на Алдо Леополд.

„Бедната земя може да бъде богата с природа, и обратно. Само икономистите приемат материалното изобилие като богатство: Природата бива богата въпреки външната бедност, и нейната красота не е задължително очевидна от пръв поглед и по всяко време.”

„Най-големият невежа е този човек, който пита за растението или животното: „А каква е ползата от него?” Ако механизмът на земята е добър като цяло, значи, добра е и всяка негова отделна част, независимо от това дали разбираме нейното назначение или не. Ако биосредата в продължение на милиони години е създала нещо такова, което ние обичаме, без да разбираме, то кой друг, освен глупака, ще изхвърля части, които изглеждат безполезни? Съхраняването на всяко винтче, всяко колелце - това е първото правило за тези, които се опитват да разберат неизвестната машина.”

„… дивата природа някога ни е хранила и е оформяла нашата култура. Тя все още ни дарява удоволствие в свободните часове, но ние се опитваме да жънем плодовете на това удоволствие с помощта на съвременни машини и по този начин в значителна степен го лишаваме от ценност. Но ако жънем с помощта на съвременните интелектуални средства, те ще ни предложат не само радост, но и мъдрост.”

„Какво би станало, ако няма повече нито картини, нито стихове, нито музиката на гъските? Страшен въпрос, и все пак е необходимо да му отговорим. В краен случай някой би могъл да създаде друга „Илиада”, … но кой може да сътвори гъската?”

„… ако ние сме способни да живеем без гъшата музика, със същия успех бихме приключили със звездите, залезите и „Илиадата”. Но истината е, че ще бъдем глупаци, ако приключим с тях.”

„… за какво ще бъде нужно всичко…, ако сред хълмовете не останат елени, а в храстите - пъдпъдъци? Ако по ливадите не подсвирват бекасите, на нощното блато не писукат гмурците и не мърморят бърнетата, а когато утринната звезда избледнее на изток, във въздуха няма да просвистят бързи крила? Вятърът преди разсъмване ще прошуми в старите тополи, сивкавата светлина ще се плъзне от хълмовете към реката, бягаща безшумно между широките тъмни плитчини, - но какво от това, ако повече не зазвучи музиката на гъските?” (1)

Финалът, изпълнен с мисли и афоризми, носи скромното название „Изводи”. Достигането до него наподобява изкачването към стръмен връх, откъдето се открива невероятна гледка. Очерците в тази последна част са написани с увлечението на публицист, апелиращ към своите съвременници.

Това не е академично изложение на теорията, а живото слово на отговорна за действията си личност. Към милионите непознати съотечественици изпраща своите послания Леополд, с надеждата всеки от тях да даде според силите си личен принос в опазването на света, в който живеем. Ако информираният и добронамерен гражданин приеме призивите, ефектът на постигнатото ще надхвърля хиляди пъти усилията на държавните административни органи.

„Изводите” съдържат най-ценното за етиката към природата и за екологическата съвест, за сложността на хранителната пирамида на земята и за разностранните интереси на обществото спрямо околния свят - икономически, научни, естетически, спортни и здравни, както и на тези, които непосредствено желаят да общуват с флората и фауната. Разнообразието от възможности оправдава усилията на природозащитниците.

„От икономическа ценност могат да бъдат лишени не само отделни видове и групи, но и цели биологически съобщества - достатъчно е да споменем блатата, тресавищата, дюните и пустините. … Ако частния стопанин е просветен екологически, той би се гордял с ролята на защитник на такива ъгълчета, даряващи красота и разнообразие не само на неговата ферма, но и на целия край.”

„Земята … не е просто почва, а източник на енергия, циркулираща по системата, състояща се от почва, растения и животни. Веригите на изхранване са живите канали, подаващи енергия нагоре, а смъртта и тлението я възвръщат в почвата.”

„Взаимозависимостта на сложната структура на земята и нейното нормално енергетично функциониране съставлява едно от основните й свойства.”

„Неотдавнашните уточнения на ролята на минералните вещества и витамините в храненето откриха в движението на енергията такива зависимости, за които преди това никой не е подозирал: ценността на почвата за растенията и на растенията за животните се определя от микроскопически количества на едни или други вещества. …Каква роля е отредена на изчезващите видове, съхранението на които считаме за сега единствено като естетическа разкош? Те са помагали за създаването на почвата, така че, навярно, дори и да не подозираме, те са абсолютно необходими за нейното съхранение? …Кой знае, за какво в един прекрасен ден могат да ни потрябват жеравите и кондорите, видрите и гризли?” (1)

Алдо Леополд загива като боец на своя пост през 1948 г., повален от сърдечен пристъп след потушаването на горски пожар, избухнал в близък участък. Година по-късно синът му публикува „Календарът на пясъчното графство”, но странният сборник намира слаб отзвук сред съвременниците. Издателите не желаят да инвестират средства в подобен труд. Въпреки сдържания интерес книгата е представяна на вниманието на публиката още два пъти. След 1953 г. към нея са добавени очерци и есета, обединени в цикъла „Реката, която тече в кръг”.

Природолюбителите по света научават за Алдо Леополд през 70-те години на миналия век, когато идва признанието и „Календарът на пясъчното графство”, е провъзгласен за „Свещен манускрипт на американската природоохрана” в САЩ.

Концепциите на Алдо Леополд намират място в трудовете на цяло течение еколози. В своите книги калифорнийския професор - екофилософ Родерик Наш го определя като пророк, формиращ мирогледа на съвременните поколения. (2)

—————————–

Бележки:

1. Олдо Леопольд - Календарь песчаного графства, Изд. „Мир”, М., 1983 г.
2. Родерик Нэш - Дикая природа и американский разум, Киев, 2007
3. Нобелови лауреати, Еднотомна енциклопедия, С., 1994
4. Михаил Пришвин - Календар на природата, 1935 г., Витали Бианки - Горски вестник за всяка година - 1928 - 1958 г.г.
5. Джеймс Фенимор Купер - Пионери или У истоков Саскуиханны, М., 1974