МЕСЕЧИНКО ТИ, НАД МЕН ВИСОКО

Али Сидки Абдул Кадир

превод: Мая Ценова

В края на дланта си не намирам пръсти -
крадешком отишли да изтрият моя сън последен
и на връщане се чешат по носа,
а сънят върти въжето, скача и припява
безизкусна песничка от мойто село:
                          “Месечинко ти, над мен високо”,
и прескача портокали два и континенти четири,
а петият - избягал в мамините скути.

Зорницата, която всичко гледа,
жена била е и запридала любов и дъжд,
и сигурно е същата, в която съм се влюбил,
защото във устата си сега усещам
                                    вкуса на празника на мойто детство.
Аз бях единствен очевидец в деня,
                                                  когато Бог създаде
смокинята и огъня.
Табелка вдигнах и на нея бях написал:
“Минаването забранено,
                              освен за Бог, поет и пролет.”
И хората си взеха гробовете и избягаха.
За първи път смъртта остана безработна
да тропа по вратите на старческия дом.
А пък земята сбра си роклите и червилата,
да построи света отново - без гробове, без смърт,
и нека думата, звездата,
                                  цветето дома си да преподредят.
И само папките съдебни още обвиняват,
                                                       обвиняват, без да се наситят,
с тайното желание да вземат отпуск
в коша за боклук.

Аз съм много, много нещо,
                                        щом перото ми ме заговори,
докато си драска,
но по-малко съм от шепичка брашно,
когато някое сираче се облегне
                                            с лакти на стената и заплаче.

Без молитвения призив за вечерня да съм чул,
и преди млекарят да е минал,
                                           аз за времето си спомням,
качвам се на покрива на къщата си
и посоката на вятъра променям,
а на слънцето дарявам цвят на здрач;
викат ме децата да играем -
изоставям бързешком цвета
                                        и без време се разсипва здрачът.

Ако розата е кръгла,
кръгли са и буквите от името на Фатима,
кръгли са и дланите ми върху полюса,
и пристанището Триполи.
От запъхтяното ми дишане небето се разгаря:
над чешмата улична се сведох, пих,
устата си с ръка изтрих и тръснах капчиците ситни;
на хълбока си ключа от дома напипах
и все тъй си подсвирквах стар народен припев:
                                                       “Месечинко ти, над мен високо”.
А една полуотворена врата глава подаде на сокака и попита:
“Откъде се взема червеното на ябълките?”