Мария Узунова

Като алпинист, покорил без кислородна маска висок връх се почувствах след краткия прочит на стиховете на Ивайло Терзийски. И се запитах, остава ли ни време в забързания делник и шума за глътка нежност? Остава ли ни време за споделяне и за вглеждане в себе си? Няма да крия, че стихосбирката „Жена нависоко” ме извади от равновесие, но не с провокативност или драматизъм, а със своята искреност. Дебелината й е като крило на птица, този любим авторов израз, но пък въздействието… За него дръзвам да говоря тук, за светкавицата, която ослепява неочаквано, за стиха, политащ и връхлитащ на Ивайло.
Няколко са основните теми в появилата се през 2002 година в Силистра и защо ли останала без особен отзвук стихосбирка „Жена нависоко”. Всъщност, те са вечните теми за майката, любовта и раздялата, изброени така, изглеждат тривиални, но още първият стих, изпод перото на И. Терзийски доказва, че докосната от талант, всяка тема заживява поновому.
Едва ли има по-проникновено и точно определение за майката от обръщението-откровение „жена нависоко”. Заглавието мигом разкрива дълбочината на чувството, и прави безпредметно всяко по-детайлно обрисуване. От всеки ред струи нежност, но и самообвинение за пропуска да се изразят чувствата пред вечно любящата и себераздаващата се жена. С немалка самоирония, И. Терзийски пародира тривиалния жест на майката да се поднасят цветя, като посочва че за нея са достойни единствено „изтръгнати цветя от корен”, които се даряват коленичил. В „Жена нависоко” е възпята майчинската опора в моменти, когато душата е разкъсана и угнетена, дори след изпепеляващо завръщане от любовни несполуки.

Аз мога всъщност всичко да загубя,
но щом очите, твоите ме спрат
олеква ми, от плещите се свлича
товарът от излишен срам и труд.

Изключителна простота и думи, които са сякаш дълго обмисляно откровение, характеризират изразността на поета. Може би затова и въздействието им е толкова силно. В друг стих, посветен на майката, покаянието е предадено със зрелостта на мъж, който макар „да се спъва в себе си”, е оценил безмълвна майчина закрила. Обликът й е дълбоко разтърсващ – нейните вехти дрехи са всъщност бинтове от нанесените от годините рани от децата й. Бинтове от тях, но и нови такива – за следващите им прегрешения. В „Синовно” героят изповядва отново пред най-свидния си човек своята крехкост и ранимост. Майката, вечната, „немилостивата оназ, живот, която ми е дала” – вплитайки естествено стихът на Яворов като мото, И. Терзийски й отдава почит по възможно най-топлия и неподправен начин. Майката, която го кори за неудачите в личния живот, е именно нежната виновница за тези неуспехи – със своя пример и с вярата в чувствата и възторзите, които му е дала. Така, естествено поетът хвърля мост към другата важна тема – любовта. Драмата на героя му е, че любовта му е силна и дълбока, съпътства се от „треперене от студ”. Треперене поради осъзнаване на крехкостта на това чувство, леснотата с която може да бъде разрушено.
Без грам фалш е развита и щекотливата тема за раздвояването в любовта –при това авторът насочва острието на обвинението към героя си. В стиха „Две жени”, изненадата идва от интересния ъгъл, от който е видяна изневярата. Схващайки страданието и на двете жени, обречени от невъзможността му да избере, героят възкликва с болка:

Как да спра? Всеки навик е често
разточителен в своето зло:
планини за едната премествам,
а пред другата гърча крило.

Дилемата чувства-дълг получава ново измерение – не води до решение, а по-скоро до тържество на тъгата, когато поради отказ да предпочете едната от двете жени-струни, героят измита от сърцето си всяка страст. Оголена болка и горчивина изпълват всеки ред, а стихът напомня мъчителна изповед. Изповед с отворен край, тъй като финалният стих загатва за продължаване на колебанията и абдикиране от вземането на решение. Твърде любопитно са изобразени жените съпернички – без поляризация помежду им, като сборен, обобщен образ и от опънати струни в началните строфи, в края вече са видени като опънати релси – тоест средство, по което героят ще премине и продължи нататък.
Множество стихове са посветени на хитростите и двусмислеността, използвани като женско оръжие в любовта. С невероятна виртуозност е извадена на светло привидната женска слабост – всъщност манипулативност, целяща постигане на оптимално удобство в дадена връзка. Затова и заглавията в този миницикъл са иронични – „Безпощадно”, „Знаме”, като зад първото несъмнено се забелязва алюзия с романа и филм по Т. Капоти. Любимата е щрихирана като хладна и пресметлива красавица, устните й са закърпени от досада, а осанката напомня „дръжка на нож”. Перфидната й любовна игра е находчиво сравнена с действията на тънконога хрътка, която премята наивния влюбен като „прострелян ястреб из тревата”. Болка, но и сарказъм пулсират във всеки ред, тонът обаче е овладян, хладен и свидетелства за осъзнаване невъзможността този образ да бъде променен. Може би това е най-прекрасното в поезията на И. Терзийски – липсата на безумно отдаване на чувството, а стаено достойнство, призив за взаимност. При липсата на такава, героят му предпочита уединението и самотата. Затова и финалът на „Безпощадно” извършва почти параболично движение – той е отказ от нелепата преданост пред жена, която се надсмива и си играе с чувствата. С немалка доза черен хумор любовните отношения са демитологизирани, постигнато както с образа на хрътката и с изтъкната пресметливост, характерни по-скоро за ловна картина, а не за чувства.

…и всъщност, дявол да го вземе,
добре е, че ме срещна късно…
пък аз те опознах навреме.

Сходно е внушението и в стиха „Знаме” – и тук има отказ от получаване на ключ за хладно сърце, удобно приютило множество любими. Безпардонно и с нескрит сарказъм са осмени опитите за лавиране в любовта. На техния фон предаността е представена като знаме, но свидетелстващо за поражение и развято в чужда крепост. Всъщност, неговото знаме е една ненужна добродетел – да си предан на човек, който не го цени и изисква, се превръща във вид донкихотовски атрибут. Краят на стиха е пропит с меланхолия и съмнение в постижимостта на реална взаимност.
И макар сянката на тъгата да преминава и да оставя отпечатък върху голяма част от стиховете на Ив. Терзийски, в тях се прокрадва и друго чувство – надеждата, че може да има споделени чувства, дори за кратко, за миг или ден, дори забранени. Сякаш вълшебна светлина струи от стиха „Твоето име”. В опит за вплитане на мелодичност и лиризъм, поетът не се бои да разкрие възторга от любимата, едно чисто обожание на факта, че я има: с красивото й име, същество, присъствие, даващи импулс за нежност. Нежност – може би това е ключът за поетичния изказ и за посланията на стиховете му. Нежност – малка думичка, галеща слуха с натрупването на толкова съгласни в нея, побрала цялата палитра чувства, емоции и мечти! Подобно на древен съд героят му се „пълни със нежност догоре” само при мисълта за онази, която бленува. Истинска наслада за сетивата пък е стихът „Там, където”. Лаконичен, простичък като детска песничка, той въздейства неописуемо. Зад привидно наивистичното заглавие се крие цялата любовна вселена. „Там, където” е всъщност един магически свят – светът на любовта – тъй различен от делничния. Той е хармоничен, правдив, отърсен от всичко излишно. Този сякаш нереален микрокосмос е светът на всеки влюбен човек, щом като добрата орисница любовта му постави звезда на челото. В него изчезват предразсъдъците, фалша, за да остане най-първичното – ръцете, с които се докосва, но и ръцете, които са звезди. Приказно-вълшебен е наистина този стих, в него любовта е най-естественото и подразбиращо се движение, част от природния кръговрат:

И почти неизбежно,
и почти слепешката
ще залитнем от нежност
и ще тръгнем нататък.

Отличаващо се в тематично и стилово отношение е стихотворението „На границата” – за сетен път И. Терзийски постига невероятно съвършенство при играта на думи със заглавия и преобръщането на смисъла на очевидните неща. В случая границата е, разбира се, разделителна, но много необичайна – това е границата на ставащото след първата среща – дали се получава химия между душите и телата, или отхвърляне. Темата е предадена с особен трепет – със зараждането на интереса, страстта и влечението към човека, седнал на масата отсреща. Връзката между двамата е все още само предметна и наситена със символика. Чашата с вино, която героят пълни с връх, без да знае – ще остане ли срещата само първа. Множество нюанси крие тази чаша – дали ще е причастие, взаимност, скука или надежда? С много нежност авторът описва и първата раздяла на току-що запозналите се мъж и жена – в наглед тривиалните думи „До утре” откроява множество смисли и нюанси. Твърде умело И. Терзийски преобръща колебливото и минорно звучене на първите строфи, внушаващи съмнение в продължение на връзката, в порив за постигне на любовта.

измисляш бездна колкото черупка
от орех и ме хвърляш с порив лек,
а аз възкръсвам – истински и хрупкав,
почти като великденски геврек.

Звученето е шеговито-оптимистично, използвайки парадоксалното сравнение на бездната с орехова черупка, авторът намеква, че първоначалните любовни терзания са всъщност лесно преодолими. Представянето на желанието, свързвайки го с обработка и приготвяне на храни, пък е нестандартно и находчиво. Цялата строфа внушава предчувстване на наслада.
Най-прекрасните редове в стихосбирката „Жена нависоко” са посветени на изживяната и ту преодоляна, ту останала като рана любов. Виртуозно до съвършенство и почти невъзможно поради тази причина да бъде анализирано, е стихотворението „Завръщане”. В него идеята за любовта като горене, с признаване на високата доза страдание/пепел, не е нова, но поетът успява да придаде нов нюанс на последиците й. Призивът към любимата е за полет – без пресмятане на перспективи, обозрими хоризонти и координати. В тази невероятно лирична поема дори отиването докрай – потъването, е видяно като намиране на отправна точка към себе си, а финалната строфа е излишно да бъде коментирана:

Ако някой ден стигнеме дъното,
значи просто сме хвърлили котва…

Пълното отдаване на чувствата, независимо от спънките, е друга основна тема в поезията на Ивайло Терзийски. Множество стихове носят посвещения на жени, жест, превръщащ ги в откровение. Силните, горди жени, презрели външните условности, са основни персонажи в лириката му. Те се вписват хармонично в градската среда, дори я украсяват и променят с присъствието си. На любима жена, сравнена със слънцето е посветено едно от най-гальовно-нежните стихове „За изгрева”. Сякаш някаква Ева, побрала в снагата си цялата женственост на вековете, минава пред смаяните ни погледи в този стих. Тъй горда, грешна, магнетична, недостъпна за хорските сплетни и одумки, около чиято осанка безплодно се вие рояк ухажори, жалки с блудкавите си комплименти. Съвсем спонтанен е възторгът на поета пред вечната женственост. Експресивно, но и леко закачливо е показано укротяването на природните стихии пред нея – „вятъра, който заеква от страст, от копнеж и очакване”. Дори най-необятното – времето се превръща в неин пленник, а ръцете на героя заемат мястото на стрелките на градския часовник. Без каквито и да е сложни езикови конструкции и форми, по детски искрено авторът е възпял еуфорията пред красотата.
Жените като богини, същества, способни да осмислят цялостно битието, са обрисувани и в едно леко изместващо се от основния любовно-елегичен стил стихотворение „Ода за Тутракан”. В съставения като пъзел образ на града, видян през различните епохи, те крачат подобно съвременни мадони и са способни да разтърсят душата до дъно. Твърде любопитен е заключителният стих на тази нетрадиционна ода. В него авторът вплита собствената си съдба – при това не приетата официална дейност, или дори творчески занимания, а чувствата, емоциите и възторзите си в хилядолетната история на града. Така пред погледа се разкрива една твърдина, в чийто основи сякаш продължават да дишат и са зазидани множество човешки съдби.
Леко нападателно, но с доза заслужена ирония звучи друг цикъл стихове, посветени на вечната дилема – приятелство или любов. Помитайки двусмислиците в отношенията Ив. Терзийски отрича възможността за смесване на двете състояния. Героят му отблъсква дланта „на рамото ми хвърлена небрежно” и опитите за размити обещания и чувства. Стихът е твърде силен и разкрива неподправено наранената душевност на онези, които караме да остават само приятели. Наистина, точната дума тук е караме, защото и в стиха на И. Терзийски е подсказана драмата на „приятеля”, който за разлика от любимия има статут на близък човек, но някак си опитомен – принуден да жертва част от сетивата, дори яростта си – висока цена, за да получи мъничко, при това контролирана близост.

И не искам да цепя плахо думите на две,
наместо да извикам, да ударя
по масата с юмрук разполовен
от ярост или пък от болка стара…

Серия експресивни глаголи изразява пулсиращата болка и лека-полека подготвя за поантата на края, в която заместването на любовта с приятелство е равносилно на предателство на любовта. Затова и решението на героя – да избере самотата пред женските обещания за измамно приятелство, е силно въздействащо. В този смисъл заглавието „от упор” продължава да кънти дълго след прочита и да подсеща, че за важните неща не бива да има двусмисленост.
На споделената любов и желание са посветени едни от най-прекрасните редове в стихосбирката. В изящната „Ода за светлия глас” любимата е чувствена, но и независима жена, която не се свени да се отдаде на поривите си. Пренебрегнала хорското мнение, клюки, забрани, извисила се над делничното, тя е не просто жена, а партньорка. Представена без външни характеристики, като силует, тя е естествена и нужна като насъщния. Страстта между двамата е предадена в магическо-ритуални краски – битка на възторга, неможещ да намери своите предели.
Все пак доминиращо чувство в стихосбирката „Жена нависоко” като че ли остава тъгата и невъзможността да се задържи взаимността в любовта. Вечните разминавания, не толкова физически, колкото на духа, са неизбежни и корозират бленуваната хармония. В известна степен звученето у Ив. Терзийски се доближава до Дебеляновата образност и тон, с отликата, че при Ивайло има изключителна мекота и опит за опрощаване на любимата. Героят му е склонен да отстъпи, да я приеме отново, дори когато е изоставена и разлюбена от всички други, а призивът за завръщането й разтърсва с неподправената си искреност и доброта:

И какво от това, че във чужди
две очи ще потънеш нощес.
Аз съм тук. Като жажда и нужда.
И ти давам сърце за адрес.

Загърбвайки собственото страдание, определяйки се единствено с две най-простички съществителни – жажда и нужда, всъщност, той й предоставя цялото си същество, без да иска нещо в замяна. Тази доброта обагря цяла поредица стихове, посветени на раздялата. Любопитно е, че в лириката му този важен момент не е наситен с отправяне на укори, гняв и тежки думи, а е обвит с воал на фина меланхолия. Самите заглавия на стиховете свидетелстват за известна интровертност – „Прощално”, „Ако няма какво да ти дам”, „Мълчание” „Есенно” и образуват своеобразен цикъл. Без да се впуска в конкретизиране на частното и проблемите, с изключителен финес авторът изтъква като основна причина и мярка за раздялата изчерпването на самото общуване. Особено интересно е, че и на прага на раздялата любимата запазва в стиховете му магическия си облик – героят още помни нейния „вишнево-мил силует”, с много нежност и в ретроспективен план са описани миналите им срещи, жарта на телата. И макар самият той да използва като мото стихове на Дебелянов, според мен интонацията в тези проникновени прощални стихове е доста по-различна и напълно се вписва в изтъкнатия вече по-горе натюрел на поета. В лириката му жената наистина е поставена на пиедестал, при това не показно, а с безпределна нежност. От нея е снета всяка вина, макар измежду редовете да се подразбира, че с изискванията си именно тя е довела до изчерпване на връзката. Любимата обаче не получава укори, а само кротката му, дори сърдечна усмивка.

По-добре да умра страшно сам
като вълк във бездънни гори
вместо с теб да осъмна в зори
и да няма какво да ти дам…

Със спонтанността и изяществото си стиховете на Ив. Терзийски вече са си запазили място в съвременната поезия. Грациозността им напомня черен лебед – прекрасен, сам и горд. Те връщат към позабравени ценности и простички истини, карат да залитнем към нежността, към света на тъй красивите любовни блянове. С реверанса си към вечната женственост авторът им се издига много нависоко – към осемхилядниците…