ПРЕКРАСНИ ЧУШКИ ПЕЧЕНИ

Димил Стоилов

Не беше време за равносметка и тя тласкаше мислите си към плитчините на деня, от който не очакваше нищо друго освен болка в ръцете и кръста. Откъм качулката на връх Драгойна се спускаше тънка хладина, толкова тънка, че след като бръсваше нагорещените й рамене, те бързо отново се нажежаваха от есенното слънце. Под червената блуза с дълги презрамки гърдите й се движеха безгрижно и без предразсъдъци. Спокойно й беше. Непривичният земеделски труд действаше терапевтично с яснотата на своето предназначение. Трябваше да обере чушките – добре че не бяха чак толкова много, – да ги изпече върху опушената ламарина, да ги обели и напълни бурканите – така бяха поръчали старите. Те сега почиваха в Хисаря и по-добре, защото нямаше кой да й опява над главата.
Дечо и… хъм… мъжът й заминаха на риболов някъде с колата. Син и баща напоследък се разбираха все по-добре и причината не беше единствено във въдиците „Мичел“. Не се противеше, дори съзнаваше, че би трябвало да се радва на „мъжкото“ приятелство, но въпреки това, неканена, се утаяваше тъга по нещо отнето, без никога да го е притежавала.
От четири години бракът им беше формален. Негово величество – графикът Петър Месечков – продължаваше да си живее в София, докато тя с Дечо се прибра в Пловдив. Дълго се блъска, докато си намери работа като учителка на половин щат. Останалото си набавяше с много обикаляне по ателиета – надписи, покани, етикети, каквото изпаднеше от колегите й. Никой не подозираше, че доскоро тя е изпълнявала половината от картините и поръчките на Великия художник. Добра машинка за пари бяха развъртели. Той посещаваше издателства, редакции и кафенета като трудова борса, а тя кълвеше с очи и ръка бели пространства, докато разбуди рисунката. Само за няколко години смогнаха да купят апартамент до Орлов мост и кола „Форд Ескорт“, стовариха камъните за основите на вилата във Владая. Можеха още…
Той си беше творец, надарен от Бога, и би било престъпно да не го признава. Безпощаден беше към нея в работата и за това му благодареше. Намираше сили дори да извини пристрастията му към жените, защото знаеше, че сутринта, когато се връщаше при нея, вече беше забравил имената им. Понякога изчезваше за няколко дни или седмица. Обясненията за изложби и поръчки из страната изглеждаха прозрачни, а подаръците – все надхвърлящи петстотин лева, – вместо да изтриват, напомняха за нещото, от което не трябва да се интересува. Утехата бе, че се връщаше ласкав, усмихнат и мъничко гузен, с поразклатена увереност в ослепителния си чар, без да е загубил достойнство и власт пред нея, творчеството и вещите от бита.
Отказа да му прости, когато посегна към приятелката й. Не заради неразумния му избор, а за това, че емоционално започна да го преживява. Позволил си бе да хлътне в душевното безпокойство на ненавременна любов, което преля чашата. Той, човекът от бомонда, страда като ученичка от големи чувства, а тя – низвергнатият парий, добиче, което върти безсмислени кръгове около долапа, за да изкара ненужна вода…
Четири години прави не особено настойчиви опити за развод. Делото не достигаше и до втора инстанция. Примири се, но не й се връщаше в София. Приятелката й се бе омъжила за дипломат и душевните рани се покриваха с тънката корица на забравата. В сравнение със столицата, шансовете за пари на Негово величество в провинциален град бяха немислимо по-малки. Двамата общуваха с изяснени позиции и с недоизбистрени желания. През седмица-две той пристигаше с движимата семейна собственост. Преспиваше и обикновено се любеха. С никого не й се бе случвало да изпитва толкова неподправена радост. Смешното беше, че въпреки излишествата от преживявания, той също лудееше по тази близост.
Понякога тя дочуваше за нови артистични изпълнения и го отлъчваше за месец от себе си, ако и сама да страдаше. Сега повече от месец рамото му не бе затискало възглавницата до нея. Главата й се стягаше от болка, наоколо кръжаха неканени мисли…
Червените пики на чушките вече сами се подреждаха в касетките. Три напълни, четвъртата – наполовина. Движенията й съвсем се автоматизираха: навеждане, протягане на ръцете, рязък тласък за откъсване, завъртане от кръста и пак… Опушената страна на ламарината положи върху два обли камъка. Пъхна отдолу съчки от изсъхналата кайсия и дървени отломъци от предишни щайги. За да лумне огън, няколко страници на вестник „Континент“ се сгърчиха, преди да се разпаднат в пепел. Встрани от огнището се отвя бяло триъгълниче с няколко думи, които можеха да припомнят прочетена рецензия за изложба. Хвалебствена. За Негово величество… Докато чакаше да се нагрее ламарината, хапна набързо. Рохко яйце, две сварени картофчета и ябълка – част от дългосрочна програма за отслабване. Четири килограма беше смъкнала. Остават още…
Върху първите чушки на ламарината започнаха да избиват черни петна и тънката корица се пропукваше с фъщене. Заобръща ги.
Встрани от нея плахи стъпки доведоха човешка сянка, просната върху неравната земя. Гласът издаваше насилена жизнерадост:
– Добър ден! Как сме? Какво правим? Охо, малка консервна фабричка. Добре, добре…
– Здравей. Ти какво правиш тук? Предполагам, че не си дошъл да помагаш?
– Защо да не помогна? Щом има нужда. Минавах през селото по мои дела. Тук има интересни етнографски натрупвания. Една баба Рада има, да знаеш какви престилки и чорапи ми показа… Помислих си, че няма да е лошо, ако ти се обадя…
Съвсем е лошо, но прекомерната откровеност не е полезна никому. Митето е безобидно същество, едно такова – като мъничко кученце, дето тепа с пухкави лапички. Почти безопасна игла. Прие го със снизхождението към бездомник, за да запълва паузите самота. Веднъж дори го допусна и в леглото си. Оправдаваше грешката с изпития алкохол и жарта, разпръсната по тялото от поредното персонално отлъчване. Оттогава Митето пощуря. Започна да дрънчи телефоните по всяко време на денонощието. Питаше я какво прави, за какво мисли, какво вижда пред себе си… А ако затвори очи? Откачена работа. Разказваше сънища, книги, преживелици. Водеше я на кино и опера, понякога и на ресторант. Когато идваше в апартамента, винаги носеше бутилка поморийска гроздова. Често се случваше тя да си върши домакинската работа, а той отвъд в хола да боде собственоръчно нарязаната салата и да отпива глътки ракия, загледан в изцъкленото око на телевизора. Синът й го възприе като… Митето, като почти ежедневно битово присъствие, което допълня холовата гарнитура. С него можеше да се глези, да играе сантасе и да върши други прищевки, на които майка му не винаги се съгласяваше поради липса на време.
В първите дни й беше приятно, че някой я търси толкова често, хубаво й беше, че дори телевизионната програма може да коментира с някого. Скоро цялата му приповдигната нежност и налудничава влюбеност започна да й додява. Криенето дойде като естествено продължение. Изключваше телефона. Преспиваше у майка си…
– Да знаеш само как узнах, че си тук – почти криминален роман. И рейса как го хванах в последния момент…
От съседката е научил, беше я помолила да полива цветята. Елементарно за откриване, а рейсовете дефилират на всеки час. Митето седна до нея с убедеността, че точно там му е запазено мястото. Отхлупи капака на емайлираната тенджера, измъкна чушка и започна старателно да я бели, като че го е правил часове наред.
– Та ти казвам за тази баба Радка… Великолепни престилки, не само преплитането на цветовете е интересно. Втъкани са и знаци от руническа писменост. Пък като се заприказвахме с нея за ястия – не ти е работа. Знаеш ли какво е шарена манджа?
– Не.
– Наричат я още френчова манджа, защото френските инженери, които прокарвали канала Йенипарк край Пловдив, първи са засели домати по този край. Ами черна каша, червена тархана или пържена осмянка…
– За осмянка поне съм слушала.
– Слушала си, нищо не си слушала. Тази баба Радка е богатство…
Думите му се лепяха, хлъзгави като обелените чушки в тавата, една след друга издигаха купчина, която се разливаше и наново извишаваше.
– Защо не си отидеш при своята баба Радка или на майната си…
Полуобелена чушка огъна гръб на риба и пльосна на земята до пожълтялата трева. Ръцете останаха с разтворени пръсти, а космите на брадата му щръкнаха в съвсем произволни посоки.
– Ама аз… Еми, какво ти стана? Какво лошо съм направил? Да не би да съм те засегнал с нещо? Не съм искал, повярвай, съвсем не съм искал…
– Това не е ли още по-обидно? – Убедена бе, че няма да я разбере и се опита да бъде по-конкретна: – Канила ли съм те днес тук?
– Еми, чакай да ти обясня… Моля те да ме изслушаш…
Пред дървената врата на оградата изскърцаха спирачки. Месечков беше споменал, че накладките са износени и трябва да се подменят. Все не му оставало време… Вратата хлопна, за да открие шанс два гласа да се надпреварват с припкащо веселие. Единият гърлен и кадифен, другият – детски, подскоклив като козленце.
– Това е – каза тихо, повече на себе си Емилия. Митето тъй и не я чу, а очните му ябълки вече сами се разхождаха из въздуха.
– Мами, да знаеш само каква огромна риба изпуснахме – страхотна. Сигурно имаше десет килограма. Скъса кордата. Тате разправяше, че досущ сме приличали на филма „Старецът и морето“. Ей, Мите, здравей, да знаеш само каква риба беше…
Гърленият кадифен глас добави:
– Няма да ядем рибена чорба. Дребните риби ги изхвърлихме отново във водата, за да пораснат. Не ни отива да се радваме на дребосъци. Затова кофата е празна.
Емилия спря пълненето на буркана с обелени чушки, за да осъществи досаден и неизбежен ритуал:
– Мъжът ми – един от малкото рибари, които казват истината. Митето – приятел, етнограф. Споменавала съм ти за него, нали?
– Разбира се. Все хубави неща съм слушал. Много хубави. Безкрайно ми е приятно да се запознаем.
При последното скарване, когато гневът замъгли разума, бе изкрещяла: да не си въобразява, че е единственият мъж на планетата. И за нея има кой да страда, кой да я кани на кино и театър, има… Оттогава си говореха чрез посредничеството на малкия, а поредното бракоразводно дело отново беше в ход.
– Много се радвам – продължаваше да си играе със ситуацията Негово величество. – Да знаете само как се радвам. Аз много се интересувам от етнография: не само защото езичникът вътре в мен непрекъснато се обажда. „Златната клонка“ на Фрейзър ми е настолна книга. С нея ставам, с нея заспивам.
Лъжеше, без да му мигне окото. Тази книга беше видял на нощното шкафче на Емилия. Митето понечи да подаде ръка за запознанство, но се усети, че дланите му са омацани от чушките и промълви:
– И на мен ми е много приятно. Особено това, че се интересувате от етнография.
Отиде до чешмата, за да измие ръцете си. От джоба на протърканото си кадифено сако измъкна червено пластмасово гребенче и започна да се реши като годеница при сгледа. Първо косата, после брадата. След като прибра гребенчето в джоба на кадифеното си сако, преплете от смущение ръце и се приближи. Емилия остана седнала между двамата прави мъже и продължи да пълни чушки в бурканите с мрачно предчувствие. Дечо се запиля в дъното на двора, където бяха клетките със зайци. Сега беше прекрасният момент Митето да си тръгне с достойнство и щеше да му прости дългото ресане. Сега…
– Прекрасна коса имате и брадата ви е великолепна. – Месечков щеше да се гаври докрай. – Нали не бързате, приятелю? Нали нямате някаква спешна задача? Не, нали, защото имам изключително предложение. Жестоко. Добре че не бързате.
Да, нейният съпруг в оставка беше отгатнал помислите й. Не му представляваше трудност да се противопостави. Все пак направи опит:
– Нали каза, че баба Радка те чака?
– Не, ти не разбра, аз вече бях при нея. Нямам бърза работа – отвърна Митето.
На Емилия вече й беше ясно кой ще режисира сетнешните събития. Обхвана я тих безсмислен бяс.
– Да седнем тогава до пъргавата домакиня, за да й помогнем – каза Месечков. – Тя, разбира се, е главно действащо лице в моето предложение.
Митето седна върху обърната напреки касетка. Седна, сякаш най-естественото нещо бе да седне. Седна, като че ли там ще му издигат паметник. Заприказваха за времето и ветреца, който привечер лъхва хладинка. За Драгойна приказваха, за крепостта и хайдут Ангел… Много интересен разговор с климатично-метеорологична закваса и историко-патриотична насоченост.
Сандалчето на Емилия – с тесни каишки от естествена кожа, тупаше нервно върху спечената земя. Защо Месечков се опитваше да й доказва, че Митето е въздух под налягане? Все едно че не го знаеше…
Бурканите бяха стерилизирани и наредени в касетки, когато с присъщата си днешна деловитост гърленият кадифен глас оповести:
– А сега дойде време и за предложението. Драги господин Митко, каним ви вкъщи на пълнени чушки. Да знаете само как ги прави Емилия – страхотия. Пък какви подправки слага – не джоджен, кимион и бахар, ами горско биле ръси върху тях и жива вода, от която възкръсват сила и радост. Мечта. Любимото й ястие. Само да го опитате…
– Аз съм ги опитвал – Митко страдаше от прекомерна тактичност. – Действително са чудни.
Като че ли първоначално изненадан, Месечков разпери ръце, но бързо възвърна самообладание и иронично-снизходителна усмивка изви тънките му устни:
– Прекрасно. Значи не е нужно да се убеждаваме. Всеки знае истината, своята истина, нужната… Тръгваме ли?
– Тръгваме, тръгваме – започна да вика Дечето, който се бе наситил на играта със зайците.
На Емилия й се искаше най-накрая Митето да се изправи и да затисне с юмрук снизходителната усмивка. Искаше й се тромавата, но едра фигура на Митето да събори на земята онзи иронично-язвителен телесен чироз и да го тъпче с крака. Би го направила сама, ако имаше сила. Би го направила. Пълнени чушки беше любимото му ядене и тя умееше да го докарва на вкус. Майстореше ги, когато наново се възраждаше нуждата им от близост, когато си прощаваха всички извършени и неизвършени грехове. Преди да се нахвърлят към тенджерата с апетитни чушки, обикновено дълго се любеха. Къде се пъхаше тук Митето, където не му е работата…
– Тръгваме – потвърди Митето и Емилия с горчивина си помисли, че поне сега от благоприличие би могъл да се откаже.
С мъка напъхаха касетките в багажника. Мълчанието при пътуването бе за Емилия спасително убежище. Митето нямаше какво повече да каже. Месечков съчиняваше рибарска песен за Дечето:
– На кого съм се метнал момченце-рибарче, момченце-рибарче. Какво съм хванал, не риба-кефалче, не риба-кефалче, а китче-мъниче, китче-мъниче, нежно измислено…
Баща и син упорито повтаряха безсмислените думи и безнадеждната мелодия толкова дълго, че накрая Емилия се усети приобщена и затананика.
Митето се раздвижи едва когато колата затрополи по улиците на града.
– Много се извинявам и много благодаря за вашата покана, но трябва да се прибирам вкъщи. Би ли ви затруднило, ако минете покрай пощата? Аз живея там. Много се извинявам…
– Моля ви, не се извинявайте. Удоволствието е за мен, че изпълнявам вашите желания. Ето, завиваме веднага към пощата. Държим на поканата, но щом сте решили…
– Много съм изморен.
– Разбирам. Тежък ден. Така емоционално-чувствено натоварен. Разбирам.
Без да вижда лицето му, Емилия знаеше, че там нескрито е изписана подигравка.
Като слезе от колата, Митето разпалено започна да ги кани на гости. Канеше ги със странно отчаяние, сякаш ако не се поддадат на неговите молби, ще се случи нещо невъзвратимо лошо. В цялата му фигура сега имаше болезнена трагичност. Емилия чувстваше жал не към него, а към себе си.