СТАЛАКТИТИ

Сюли Прюдом

превод: Методи Вечеров

СТАЛАКТИТИ

Обичам пещерите вечно глухи, тъмни,
на факела в нощта трептящия светлик,
и ехото, което в тишината звънне,
шумът от стъпките, разсипан в болен вик.

Наокол от замисления свод надничат
къмто земята сталактитите така,
и капчици от тях като сълзи протичат
и падат тихичко до моите крака.

Тук сякаш, че в тъми печални и сурови
смирен покой, тъжовно затаен, владей.
От тези сълзи все по-нови и по-нови
тъга позната в миг душата ми обвей.

И потреперват пак в сърце ми стари рани,
таи се в него миналий любовен зрак:
тук сълзите тъй много са набрани
като че някой плаче, ронейки ги пак.


СТРЪМНИНА

Веднъж двамина вгледани към морските далечини,
морето слушаха, седейки го брега.
- Към мен се носят звуците от рая на вълни!
- Аз слушам стон от ада, преизпълнен от тъга!

И двамата спогледаха се странно. А отпреде с вой
гърмеше бурно, властно океанът потъмнял:
на всекиму от тях нашепваше различна песен той,
таз песен, що в сърцата им животът беше влял.


КРИЛА

О, Господи! През дните на видения нежни,
когато бях дете, крила поисках аз
и твойте висини, лазурни и безбрежни,
не оскърбявах нищо в този час.

Аз много страдах: и задушно бе ми в мира,
и животворний лъх от този дивен кът
да вдъхна исках: не ли птиците в ефира
към него всякога посочваха ми път?

Сега веч морен съм: не смея взори жадни
да вдигна към летящия орел-стрела;
но върху мене кой постави две грамадни
две силни, непрестанно трепкащи крила?


сп. „Нова комедия”, 10.03.1921 г.