ТРЕВОГА
ТРЕВОГА
Под мойта стряха - гарата на птиците -
настъпи смут. И вече неведнъж
излитат те при слънце и при дъжд
и се завръщат с ужас във зениците.
Аз вече притеснено ги заглеждам:
довчера бе спокойно като в храм;
какво ли става в птичия им стан,
щом чезне и трохата на надеждата?
Да не е станал тесен небосклона,
та няма във какво да се кръжи?
Околната посредственост тежи -
гласи една противна аксиома.
Да се измъкнеш никак не е лесно.
Бълнуваш - вече болен за летеж,
но ти си длъжен, трябва да се спреш.
Тогава звуците напускат песните…
Сега под стряхата полека мръква.
Но те не са спокойни, те пищят
и виждат вече за последен път
кубето на угасващата църква.
Какъв нагон сега ще ги поеме?
Настъпва като котка този мрак.
А пък гнездата, дето стъпи враг,
не бива да се смятат за свещени…
… Минута. Две. Те вече си отиват,
трогателните вчерашни певци.
Не сме ли ние лъжемъдреци,
изричащи слова за справедливост?…
1987
***
Аз ревнувам обемните думи -
търся тяхното вещество.
Както птицата търси шума
и в съвсем оголяло дърво.
А не знам: съществува ли Муза,
но я моля: помилуй, спаси!
Отведи еднозначния ужас,
който много слова порази!
1989
***
… А няма за какво да помечтая.
Остана и без ласки моя път.
И знам, че няма да достигна рая,
и няма другите да го свалят.
И всичко стана ясно, стана просто.
Съзнавам, че съм гостенин в света.
И вече приближавам своя остров,
където има прах и суета.
Полека, безучастно, безпричинно
погива залезът зад оня рид.
И някаква отчаяна старинност
придава на стиха ми тъжен вид.
Но сещам, че това, което пиша,
напомня музика едва-едва.
Навярно тук душата ми въздиша
или шуми изскубната трева.
1989
