ОБЛОГ
Слънцето вече залязваше зад далечната черта на равното поле, когато бай Вълкан и Герчо Завалията се връщаха в село. Пред тях крачеше с увиснала като бастун опашка волът на бай Вълкана, сякаш се срамуваше, дето никой не го хареса на пазара. Ех, наистина малко е мършав, но какво да се прави - то е от много работа. А иначе е съвсем млад вол, всичките му зъби са на място, пък и рогата му блестят като на юнец.
- Аз пак ще го закарам, другия вторник пак ще го закарам - мърмореше бай Вълкан. - Додето не го продам, няма да го оставя.
Герчо си подсвирва с уста и насмешливо поглежда спътника си. Весело му е нему - няма ни вол, ни крава, няма какво да продава, няма на какво да се ядосва.
- Ти много пари му искаш, затова не можеш да го продадеш - подхвърля закачливо той и продължава да си подсвирква.
- Много ми трябват!
И бай Вълкан бодва вола по хълбока. Двамата селяни едва влачат краката си в лепкавата черна кал и мълчат. Над полето неусетно се здрачава. жабите в локвите край пътя крякат до небесата, сякаш се присмиват на несполуката на бай Вълкан.
- За какво са пък са жабите на тоя свят? - процежда той през зъби и му иде да се развърти с остена, че целия си яд на тях да излее.
- Ба, не думай, и те трябват. На, в Италия хората ги ядат.
- Хайде де!
- Аз ти казвам! Питай внука на поп Илия, той ще ти разправи - с очите си ги е виждал. Че какво? Италианците да не са по-глупави от нас?
И Герчо започна да се хвали, че и той може да яде жаби. Може, ама няма защо! Дори ако бай Вълкан иска, той може още сега да изяде една - хем жива, хей така, както си скача, ще я улови за задните крака и хръс оттук, хръс оттам - цялата ще я изгълта, ама!
- А пък аз ти казвам, че не можеш. Ще изядеш ли, жива жаба ще изядеш - приказваш си на аба.
- Какво ще ми дадеш?
- Каквото щеш.
Завалията се чеше под калпак…
- Вола ще ми дадеш ли?
- Ех, сега пък ти - вола! Искай друго нещо.
- Друго не ща.
Не може да я изяде. Ще я хване, ще я погледа, погледа, па ще я хвърли. Жаба е това, как ще я изяде?
- Добре, изяж жабата, вземи вола. Ама не я ли изядеш, ще ми прекопаеш градината.
Герчо Завалията спечели облога. Хвана една жаба, хръс оттук, хръс оттам - изяде я. Вярно, десет пъти му идеше да я хвърли, но десет пъти се удържа, додето най-сетне я изгълта до крак.
- Дай сега остена - рече той и подкара вола пред себе си. А в стомаха му цяла жаба. В стомаха му цяла жаба, но отпреде му крачи цял вол. Ей, вол е това! За един вол и пет жаби да изядеш, пак не е много.
- Голяма работа - ръмжи бай Вълкан и си бърше потта с ръкава. - И аз мога.
- Кой знае, кой знае?
- Че какво? Щом в Италия ги ядат, защо да не мога и аз? Да не са италианците по-глупави от нас? Мога, ти казвам! Мога, ама няма защо.
- Как няма защо? Ще ти дам вола. На, още сега ще ти го дам.
Герчо Завалията е сигурен, че бай Вълкан няма да издържи. Той е чорбаджия. Чорбаджиите за един вол жаби не ядат. Той не знае колко гнусно нещо е да ядеш жаби. Щом му замърда в ръката, ще се откаже и от вола, и от всичко.
Но бай Вълкан настоява:
- Ще я изям, ти казвам! Само ти дали ще си удържиш думата?
- Добре де, изяж я - вземи си вола.
И бай Вълкан улови една жаба и я изяде - ей така, изяде я!
Герчо мълчаливо му подаде остена.
Когато стигнаха в село, бай Вълкан зави с вола към вратнята си:
- Идущия пазар пак ще го карам, ако искаш, ела и ти - за другар!
- Пак да ядем жаби за тоя що духа ли? Благодарим! - подвикна подире му Герчо Завалията и тръгна към кръчмата да си промие гърлото.
в. „Литературни новини”, 1929 г.
