СТИХОТВОРЕНИЯ

Томаш Мелцарек

превод от полски: Лъчезар Селяшки

СИРЕНА

Извадиха я привечер от неупотребяваното противопожарно езеро,
недалеч от изходния път от града.
Денят още туптеше с ритъма на живота, още се движеше.
Горещият вятър лениво се полюшваше, сякаш разпънато в простора
парче ощавена кожа.

Лежеше там вече дълго и в устата й се развъдиха малки костури,
а очите й заслони бяла мъглица, сякаш се превръщаше в гущер.
За да я вкарат в линейката, трябваше да извлекат тялото й
през бурените, обрасли езерото.
Остана мокра следа и няколко прекършени коприви.


ПРЕЗ ВАКАНЦИЯТА

Усетих как внезапно сякаш всичката ми кръв нахлу в нараненото
                                                                                                  стъпало.
Пръстите се подуваха и променяха цвета си.
Тежкото парче от дънера, което падна от дърводелския тезгях,
се търкулна надолу по стръмния склон.
Някой хукна за баща ми, другите гледаха как, плачейки, се превивам
                                                                                                          от болка.

По-късно лекарят, който ми поставяше гипса, каза,
че съм имал късмет, защото нещо там… Не разбирах много добре
                                                                               за какво говореше.
Помня, че медицинската сестра имаше къса поличка
и блузка с голямо деколте. Усмихваше ми се.
За миг забравих за болката.


ЧЕРВЕЙ

Всички й се присмиваха.
Имаше дълги, буйни коси и ортопедични обувки.
През междучасията винаги изчезваше някъде.

Изглежда нямаше майка и спеше с баща си на едно легло.
Омъжи се за земеделец. С голи ръце
изравя картофи от земята, наранявайки ноктите си до кръв.


СЕПТЕМВРИ

Септември се разкрива за промяна;
лятото се изпари, отива си.
Облаците, съскайки, се трият о земята. Сипят се искри.

Писъците на лястовиците гаснат под първите капки на дъжда.
Промъкваме се между жилищните блокове.
От тесните улички на стълбищата детски очи ни следят,
                                                                  настига ни смях.


И КАКВОТО И ДА СЕ СЛУЧИ

Лъчът светлина потъна в тъмния коридор,
сякаш тръбичка на сонда, спусната през устата в глътката.
Дори не забелязах кога си излязла -

последните няколко дни бяха твърде топли,
за да усетя каквото и да е движение; твърде тихи,
за да променя каквото и да било.

Вечерта излязох на разходка.
Бях сам. Зарових лице във високата трева.
Беше топла. Ухаеше на теб.


ОЧАКВАНЕ

Помня отлично безсилието на неговото лице,
когато болестта преобразяваше всички мускули
в тънки, разпокъсани нишки,
неспособни да се справят дори с преглъщането на слюнката.

Това е той - на каишката на респиратора;
отговарящият на въпросите с едва забележимо
потрепване на клепачите.
Потъналият в полумрака. Очакващият.


ВЕЧЕР

Вечерта се пропука и се скърши като суха пръчка;
високите слоеве на небето вече почерняха и изсъхнаха.
На телената мрежа, недалеч от сивата сграда на котелното отделение,
съседът през целия ден сушеше прясно обработените кожи,
на които се залепваха тлъсти мухи.

Под нагретия от слънцето парапет се изпарява пашкул на нощна пеперуда,
чиято какавида е била твърде слаба, за да пробие копринената стеничка.
Тъжно пеене единствено прекъсва тишината; по телевизията - шествие
на съсредоточени лица, след това дълга реч -
смъртта, променяща думата „живот” във всички случаи.


СУХ ХРАСТ

След всичко това месеци наред се лекуваше от самотата.
Държеше в шкафовете неговите стари вещи. Боеше се
                                                                      от спомените.
Никога не протягаше ръка към техните съвместни снимки;
старите хора имат повече тайни, отколкото старите къщи.

Днес поглежда навън през прозореца; вечерта лениво шумоли.
Светлината утихва и се свива като стиснат от болката юмрук.
Винаги я е имало твърде много - в думите, в жестовете, в постъпките;
сега е само сух храст, който чака искрата.


ПРЕДИ ПРЕМЕСТВАНЕТО

Гробището се разрасна, узря.
Чакам пред параклиса, опирайки се на стар дървен кръст.
В саксиите - сухи стъбла на индрише; във въздуха - мирис
                                                                    на влажен плевел.
Мисля си за старата жена, която някога живееше край парка;
през зимата птиците изяждаха трохичките хляб изпод нейните
                                                                                 жълти нокти,
а тя се смаляваше като грахово зрънце, изсъхващо самотно
в ъгъла на празната стая.

Пристъпвайки от крак на крак, разтривам измръзналите си длани.
Вледенени листа пропукват под подметките на обувките ми,
сякаш сухи черупки на бръмбари, които не са успели да избягат
                                                                                           от огъня.
Ритвам неголям камък и миг след това
разглеждам под слънцето цветно парченце стъкло.
Виждам как се свива зеницата на времето;
след малко ще заспя в неговото топло око.


ОТКЪСВАНЕ

Седя на раменете на баща ми, но и така едва достигам
сочните клони на леската. Откъснатите лешници
поставям в малката кошничка от плетена ракита,
която мама е получила като подарък от баба ми.
Есента тази година узря по-рано от обикновено.

След малко нашите сенки ще бъдат по-дълги от нашите дни.
Балансирайки, за да не изпусна кошничката с моята първа беритба,
спускам се към земята по гърба на баща ми.
Затъвам и с двете си нозе във влажната ливада.
Между клоните съзирам празно гнездо на птици.


ЗАПОМНИ

Всичко това е важно, държи се на всяка подробност:
тази сияеща в далечината буца, която внезапно
промени цвета си, преобразявайки се
в блещукаща точка; и този неочакван проблясък,

а след това - вече само дървото, изпълнено
със светлина и хиляди диви пчели, затворени
в горящия кошер, зовящи високо за помощ,
задушавайки се със собствените си тела; и хората с кофи,

и струите вода, гаснещи под стената на огъня;
тишината, в която се чуват тежките дишания,
а вятърът издига пепелта и я понася високо -
като фенер, като жарко известие за нечия смърт.


ПРИСЪСТВИЕ

Онези места - бях там;
гледах ги, а те се променяха,
докато един ден станаха чужди за мен.

Отварях вратата, промъквайки се
тихо, задържах дишането си.
Вървях на пръсти.

Слушах глас, идващ иззад стената,
но не можех да го разпозная.
Вслушвах се. Това бе моят глас.

Това бях аз в онзи дом.
Отидох сам,
криейки се зад дърветата.

Намерих сфера, изпълнена със светлина.
Зарових я в градината. От този момент
непрестанно усещам как нечий поглед ме следи.