БРАТСКА ЛЮБОВ
Из книгата „Юнаци веселяци” (1938)
Добрият дядо Добри беше на смъртно легло. Той повика синовете си и пред всички къщни им каза:
- Георге, Иване… умирам спокоен! Цял живот тичах от тъмно до тъмно, но Бог благослови моя труд. Нивята ми ще изхранват и вас, и внучетата дори. Живейте си задружно, ала почнете ли да си дотягате, веднага се делете. Не искам само при делбата да ме проклинате и за имота жребие да хвърляте…
После се прости с всичките, скръсти ръце и тихо почина.
Мина година. Мина втора. В голямата къща, пълна с внучета, снахи, дъщери, се появи крамола. Братята решиха да се разделят. Те обиколиха целия имот и отсъдиха кой какво ще вземе. Останаха нерешени само големите ниви на Крушето и до Могилата. И двете бяха равни. Нивата край Могилата наистина беше по-плодоносна, но оная на Крушето пък можеше да се пои.
Братята почнаха да се двоумят.
Щом Георги посегнеше на някоя, веднага на Иван се виждаше по-хубава. Съгласяваше ли се Иван, Георги помисляше, че се е измамил и бързо се отказваше от желанието си.
В делбата се намесиха и жените. Размениха си натъртени думи, почнаха всички да пренасят кой какво е казал и работата се изостри съвсем.
- По-добре татко да не е тичал, щом е събирал имот само да се караме и да си омръзваме сега - избухна Георги.
- Тъй ли? Искаш да мълча, та да ме измамиш, нали? Не-е-е, бате! Ще хвърляме жребие - викна Иван, но си спомни бащината поръка и засрамен седна на големия пън пред къщи.
- Иди повикай съседите за свидетели при жребието - викна Георги на жена си и сърдито седна на другия край на пъна.
Братята загледаха към пруста. Там се припичаше Ивановият Караман.
Това едро и силно куче, което доскоро цяла нощ обикаляше къщата, което дене не даваше чужда кокошка да стъпи в двора, сега беше останало само една душица и едвам се движеше. То беше цялото в дълга, нечиста и разбъркана козина, гърчеше се, скимтеше жално и често потреперваше. Кой знае как още не бяха изритали тоя болник от пруста.
На стълбите пък, с лъскава козина, с изплезен червен език и с предни крака на горното стъпало, радостно въртеше опашка Карамановата сестра - Минка. Тя и не поглеждаше своя брат, с когото доскоро заедно вардеха, заедно играеха и спяха гръб до гръб. Сега мислеше само за рожбите си, които беше оставила да поспят на слънце в плевника, дордето набързо похапне нещо.
От къщи излезе Ивановата невяста. Тя изрита Караман от пруста, хвърли му един корав комат и повика едрата, загладена кучка при копанката. Забърка й кашица от млечен цвик. Кучката лакомо залапа. Караман опита да отгризе от сдървения комат, но челюстите му бяха съвсем немощни. Със заваляне той приближи копанката, от която се дигаше миризлива пара.
Минка изръмжа, озъби се и настръхна срещу брата си.
Караман сви опашка и се отдръпна примирено. На две крачки от копанката той падна, жално изскимтя и загледа сестра си.
И стана чудо.
Минка трепна, сякаш се пробуди от дълбок сън. Тя впери поглед в брата си, дълго го гледа и кротко завъртя опашка. После приближи Карамана, близна няколко пъти болното му чело със своя голям, топъл език, посрамено мина край копанката и отиде да гризе коравия комат…
Караман се надигна, сякаш сестра му го възроди. Той застана над копанката, лапна няколко пъти от топлата, вкусна кашица, загледа признателно сестра си и се помъчи да завърти опашка…
Скараните братя гледаха и тръпнеха.
Изведнъж Иван скочи, тръгна към Георги с пребледняло лице и отсечено заговори:
- Бате, върни свидетелите!… Аз не искам да хвърлям жребие. Вземи и двете ниви. Падат ти се. Ти имаш по-голяма челяд!…
Георги го посрещна с две едри сълзи на очите и отвърна:
- Не, не, Иване. И аз видях. Мен не ми трябва вече нищо. Аз имам много помагачи и скоро ще спечеля повече от тебе. Нека и Крушето, и Могилата да са на тебе.
Двамата братя сърдечно се прегърнаха.
От Минка и Караман те си спомниха, че братската любов е много по-ценна от всякакъв имот!
