Красимира Обретенова

BELLA MIA

„Трябва ми Жената, която да роди светлината в мен!”
                                        На Жоро

Тя сигурно сега мълчи,
като ранено псе превита.
Едно раздрънкано такси
люлее сенки под очите й.
Тя сигурно не е сама,
съпруг, деца – ще й отиват.
Като светулка без крила
се учи май да бъде жива.
Тя може би е облак бял
преследван от уханна диря.
След нейния вълшебен шал
тромпети есенни просвирват…
Тя може би е тънък лъч,
пробол окото на прозорец,
зад който алкохолна глъч
и порив творчески се борят…
Недей я чака – като мед
и като лек за всяка рана.
Не я превръщай във сюжет
на мъжките си оправдания.
Прозореца си отвори!
От звездоброец да го знаеш –
във тебе трябва да блести,
да може Тя да засияе!