КИНОРАЗКАЗИ

Владислав Михайлов

ДОКАТО ДРУГИТЕ СПЯТ

Часовникът на Биг Бен отмери дванадесетте си удара в полунощ над заспиващия град, забулен в пелена от ситен ръмеж и хладна мъгла. Аз изведнъж се събудих и още в просъница започнах с недоумение да оглеждам местоположението на което се намирах. А то беше тясно - да тясно, защото стоях вдървено на перваза на старинно здание под самия покрив с набучени по него неравномерни комини. Пред мен се разстилаше като огромна анаконда плътната маса на река Темза, в която липсваха отраженията на блещукащите светлинки на спретнатите английски къщи. Мъглата около мен изместваше представите за височината, на която се намирах, окачвайки ме като балонче в безвъздушно пространство. Но все пак усещах, че една моя погрешна стъпка би ме запратила в небитието, колкото и нереално да ми се струваше всичко, което в момента преживявах. Мислите ми за животоспасение бяха изведнъж отклонени от ярка правоъгълна светлина, която внезапно освети рамката на аристократична стая, подредена изискано с вкус на благородник. Кристалният полюлей с големината на рицарска кръгла маса хвърляше достатъчно яркост, за да освети широкият един фут ръб на сградата, където се намирах, разделящ най-горния етаж от потъналия в мрак вертикален хоризонт. Под балдахиново легло, украсено с морунено-винена сърма и сред копринени чаршафи на нежни теменужки, лежеше нечия плът. От мястото, където се намирах срещуположно на 90-градусовия ъгъл на къщата, на разстояние от около 20 ядра можех да видя едва глезените на чифт изящни женски крака, чиито пръсти се изпъваха в трепет и отпускаха бавно, не пояснявайки дали движението бе подтикнато от някаква агония или екстаз. Силно заинтригуван от неясната картина, започнах да пристъпвам ситнешком към сцената, окупирала моето внимание. Гърбът ми изпънато забърсваше стената, до която бях прилепен, докато ходилата ми опипваха странично гладката издатина, по която се придвижвах. Така след около10 минути достигнах до високия прозорец. Проточих врат, осигурявайки си един съвсем интимен поглед към вътрешността на стаята. Пердетата бяха силно издърпани на страни, не засенчвайки шокиращата картина, на която ставах свидетел. Целият изтънчен дизайн на декорацията на стаята излезе извън полезрението ми, фокусирайки погледа си върху голата, привлекателна женска фигура източила снага върху широкото легло. Беше красива млада жена на около 22 години с одухотворени черти и бухнали къдристи дълги черни коси, разстлани немирно върху изпъналата й женска гръд. Ръцете й стискаха вкочанено тънка остра кама, насочена право в сърцето й и настойчиво притискаща бялата й кожа. Очите й бяха безумно вперени в покрова на елегантния балдахин надвиснал над нея. Тя гледаше изцъклено с безумен и невиждащ поглед в предсмъртния си унес, преди да събере последни сили да забие хладната стомана там откъдето трябваше да изскочи душата й. Явно имаше твърдото намерение да я освободи, но защо?… Нямах повече време да се питам, аз трябваше да я спася! Приклекнах, опитвайки се да поддържам баланса си и внимателно повдигнах незатворения прозорец, който съучастнически се плъзна с лекота нагоре. Завъртайки се мигновено на пръсти успях да се вмъкна бърз като лалугер в просторната стая с висок таван. Красавицата, потънала дълбоко в своята агония, не бе усетила въобще моето присъствие. Аз дишах учестено, бавно приближавайки се към нея докато обмислях действията си по спасяването й. Вече се бях почти надвесил над благородното й лице, когато тя изведнъж измести втренчения си поглед от навеса на леглото и го впи настойчиво в мен, едновременно изразявайки огромната си изненада и сърцераздирателното си умоление. Без да се бавя повече нито миг, вкопчих се в богато инкрустираната седефена дръжка на ножа, изтръгвайки го от крехките й, разтреперани пръсти и с твърд гняв го запратих зад мен. Острието му се заби на долния десен ъгъл на прозоречната рамка. Младата жена с неразбиращ поглед отрони тежка въздишка и тялото й се затресе от душевен гърч.
Мистерията, която забулваше нейната участ, не ми бе съдено да узная… Изведнъж, пронизителна аларма заехтя в моята глава, разпръсвайки на милион парченца доблестния подвиг, който току-що бях извършил. Това беше просто училищният звънец, който за миг разби спящото ми въображение, възвръщайки ме в скучната реалност на следобедните класни занятия. Имахме за задача да опишем лично преживяване, а аз бях проспал часа но творчество. Другите от групата сънливо се протягаха, с облекчение, че звънеца ги освобождаваше от час, а възрастният учител, в пределна надпенсионна възраст все още сладко дремеше на бюрото си, защото беше и полуглух от попадналото на младини в тъпанчето грахово зърно. За него просто нямаше междучасие!

3.04.2004


НАЙ-ДЪЛГИЯТ БЛУС

Вратата хлопна зад гърба на пияния любовник. Пепа въздъхна с облекчение. Искрено се надяваше повече да не вижда Ясен. Тя беше вече окончателно изгубила илюзиите си. Предпочиташе да запази красивите си спомени от първата им среща, от блясъка в очите им, когато танцуваха онзи първи блус под нежните звуци на цигулката. Тогава и там, под топлия блясък на звездите, отразяващи пламъчетата в душите им, те се бяха влюбили. Но това се бе случило преди година и половина. Постепенно, сивото ежедневие, делничните проблеми и безпосочността на годеника й бяха размили романтиката между тях и беше останала само една горчива, простреляна обич, удавена в постоянния алкохолизъм на Ясен. Размишлявайки над всичко това, Пепа беше готова за крайно решение, тя нямаше повече никога да види Ясен, нямаше да изпитва съжаление към него, нямаше да се опитва повече да проявява разбиране и толерантност към слабохарактерността му и порока му да пие. Подбуден от тежките си мисли, тя започна на часа да си стяга багажа. Искаше просто да се махне, да избяга далеч и да открие нова страница в живота си. И без това наскоро беше изгубила работата си като барманка, а такава лесно би намерила отново, където и да е, но само не и тук. Не можеше повече да понася бекярската си тясна квартира, в която живееше под наем в покрайнините на града. Стаята й бе пропита от нечистоплътната миризма на разпуснатия й бивш, примесена с острия мирис на алкохол, уж като оправдание за “дезинфекция”.
През това време някъде навън в студената нощ, Ясен втренчено съзерцаваше 2/3-ти изпитата бутилка с малцово вино, като че ли измервайки съдържанието й, дали то би се оказало достатъчно да го вцепени завинаги. На него просто вече не му се живееше. Беше му дошло до гуша, не можеше повече да търпи себе си, да се самосъжалява и да унижава с присъствието си жената, която истински обичаше. Поради тази причина, той така й не съумя никога да й разкрие истинската причина за неговото внезапно започнало пиянство. Тогава, в онази зловеща нощ преди 9 месеца, когато гръмотевици и светкавици раздираха бурната нощ, той се върна кьоркютук пиян само и само да забрави за деянието, което бе извършено, а то бе толкова нелепо, но така било писано да стане. Кой казва, че живота е справедлив?… Докато мъчителната картина отново възкръсваше пред очите му, като във филм на ужасите, Ясен осъзна че се бе понесъл в безумен танц с бутилката си, която безчувствено оставаше неговия единствен “другар”. Във ушите му заехтяха думите от тяхната любима песен: “Танцувам блус, прощален блус”, е, кой можеше да предположи тогава, че този блус за двама щеше да се окаже такъв. Но раздялата беше вече налице. Ясен не виждаше повече причина да живее без нито едно близко същество до себе си.
Внезапна светкавица изведнъж просветна и вкамени сцената, но онова преживяване, което го давеше в мъка дълги месеци. Алкохолът беше само временно действаща упойка. Но този път той трябваше веднъж завинаги да убие гузната си съвест. В този момент пияният му танц с бутилката го бе надвесил над перилата на висок мост над магистралата. Долу бе черно като катран, което само улесняваше колебанието му да прекрачи бариерата на живота. В последен вихър той събра енергия и отскочи над студеното желязо. Докато летеше бавно и безкрайно дълго надолу към небитието, Ясен за последен път преживяваше отнемането на живота на крехкото 7-8-годишно момиченце, едно бездомно просяче от махалата му, което той по зла повеля на съдбата бе прегазил, докато се прибираше грохнал с таксито си в малките часове на онази съдбовна нощ. Това бе една неумишлена злополука, която в съзнанието му се бе превърнала в умишлено престъпление, защото никой не разбра кой беше убиецът, а той на никого не посмя да каже. И въпреки, че никой не го разпозна като извършител, защото панически беше избягал от сцената на кръвопролитието, но все пак нали съвестта му го видя? Именно затова Ясен сега се носеше в предсмъртния си блус, най-дългия и мъчителния му в бързо изтичащия му живот. Още малко, още малко… вече не изпитваше, не чувстваше, не мислеше нищо. И тогава изведнъж настъпи великото НИЩО…. Колко кратко беше жив и колко безкрайно дълго щеше да бъде мъртъв.