В ЦЪРКОВНИЯ ХОР МОМИЧЕТО ПЕЕШЕ…
превод: Татяна Любенова
***
В църковния хор момичето пееше
за уморените по чужди краища,
за всички кораби в морето зареяни,
за всички забравили своите радости.
Гласът се издигаше горе, към купола,
на рамото бяло лъч сияеше,
и всеки в мрака се взираше, слушаше,
как пее в лъча одеждата бяла.
И им се струваше, че радост ще има,
че в заливи тихи са всички кораби,
и че уморените на чужбина
светла врата за живот са отворили.
Гласът сладък беше, лъчът тънък беше,
и само до царските двери - високо,
причестено с тайната - дете тихо плачеше,
затуй че назад не завръща се никой.
Август, 1905 г.
—————————–
***
О, пролет, безкрайна и без край -
безкрайна и без край мечта!
Теб, живот, опознавам! Приемам!
И приветствам със звън по щита!
Аз приемам и теб, неудача,
и сполука - от мене привет!
В омагьосани области плача,
да се смееш - позорно не е!
Аз приемам безсънните спорове,
утро, в тъмните още стъкла,
възпалените мои взори
се опиват от пролетта!
И приемам пустинните тежести,
земни кладенци в градове,
осветени простори небесни,
робски труд в мъчителен ден!
И посрещам тебе пред прага -
с буен вятър в къдрици изкусни,
с неотгатното име на бога
върху хладни и стиснати устни…
Аз пред тази враждебна среща
няма нивга да хвърля щита…
Няма ти да откриеш плещи…
Но, опиваща - свети мечта!
И се взирам, враждата претеглям,
ненавиждам, обичам, кълна:
че мъчения, гибел - ще тегля -
все едно: аз приемам това!
24 октомври 1907 г.
—————————–
***
Заспете блажено, задморски гости, заспете,
забравете, че в клетката, дето се блъскаме, тъмно тъмнее…
Че падат звездите, чертаейки сребърни нишки,
че танцуват в стаканите с вино златистите змейове…
И когато във сребърна мрежа изтъкат тези нишки,
и сплетат тези винени змейове в безконечност,
ще повдигнат, ще люшнат и хвърлят ненужната клетка
във бездънната пропаст на някаква синя вечност.
30 юли 1908 г.
—————————–
***
Ден пролетен върви безделно
край потъмнелите стъкла;
а зад стъклата тъжи и пее
пленена птица - една жена.
Аз без да бързам, събрах безстрастно
възпоменания и дела;
и стана безпощадно ясно:
животът мина, отлетя.
И да се върнат мисли, спорове,
ще бъде скука и тъмнина;
защо да спускам вече щорите?
Денят в душата ми догоря.
Март, 1909 г.
—————————–
***
Към мен се присламчи беден глупак,
върви по петите ми като познат.
“Къде са парите ти?” - “В кръчмата са”. -
“Сърцето ти где е?” - “То - във вира.”
“Какво теб ти трябва?” - “Ами това,
да станеш и ти като мен откровен,
и като мен, смирен, в унижение,
приятел, и повече нищо.” -
“Защо се промъкваш в чуждо сърце?
Заминавай, върви, отстрани се!”
“Ти мислиш, че ние двама сме с теб?
Напразно: виж, погледни се…”
Наистина (той ми зададе задача!).
Гледам - край мен няма никой…
В джоба погледнах - и там нищо няма…
Погледнах в сърцето си… плача.
30 декември 1913 г.
***
Девушка пела в церковном хоре
О всех усталых в чужом краю,
О всех кораблях, ушедших в море,
О всех забывших радость свою.
Так пел ее голос, летящий в купол,
И луч сиял на белом плече,
И каждый из мрака смотрел и слушал,
Как белое платье пело в луче.
И всем казалось, что радость будет,
Что в тихий заводи все корабли,
Что на чужбине усталые люди
Светлую жизнь себе обрели.
И голос был сладок, и луч был тонок,
И только высоко, у царских врат,
Причастный тайном, - плакал ребенок
О том, что никто не придет назад.
Август, 1905 г.
—————————–
***
О, весна без конца и без краю -
Без конца и без краю мечта!
Узнаю тебе ,жизнь! Принимаю!
И приветствую звоном щита!
Принимаю тебя, неудача,
И удача, тебе мой привет!
В заколдованной области плача,
В тайне смеха - позорного нет!
Принимаю бессоные споры,
Утро в завесах темных окна,
Чтоб мои воспаленные взоры
Раздрожала, пьянила весна!
Принимаю пустынные веси
И колодцы земных городов!
Осветленный простор поднебесий
И томления робьих трудов!
И встречаю тебя у порога -
С буйным ветром в змеиных кудрях,
С неразгаданным именем бога
На холодных и сжатых губах…
Перед этой враждующей встречей
Никогда я не брошу щита…
Никогда не откроешь ты плечи…
Но над нами - хмельная мечта!
И смотрю, и вражду измеряю,
Ненавидя, кляня и любя:
За мученья, за гибель - я знаю -
Все равно: принимаю тебя!
24 октября 1907 г.
—————————–
***
Усните блаженно, заморские гости, усните,
Забудьте, что в клетке, где бьемся, темней и темнее…
Что падают звезды, чертя серебристые нити,
Что пляшут в стакане вина золотистые змеи…
Когда ети нити соткутся в блестящую сетку,
И винные змеи сплетутся в одну бесконечность,
Поднимут, закрутят и бросят ненужную клетку
В бездонную пропасть, в какую-то синюю вечность.
30 июля 1908 г.
—————————–
***
Весенний день прошел без дела
У неумытого окно;
Скучала за стеной и пела,
Как птица пленная, жена.
Я, не спеша, собрал бессстрастно
Воспоминанья и дела;
И стало беспощадно ясно:
Жизнь прошумела и ушла.
Еще вернутся мысли, споры,
Но будет скучно и темно;
К чему спускат на окнах шторы?
День догорел в душе давно.
Март, 1909 г.
—————————–
***
Пристал ко мне нищий дурак,
Идет по пятам как знакомый.
“Где деньги твои? - “Снес в кабак”. -
“Где сердце?” - “Закинуто в омут”.
“Чего ж тебе надо?” - “Того,
чтоб стал ты, как я, откровенен,
как я, в униженьи, смиренен,
а больше, мой друг, ничего. -
Что лезешь ты в сердце чужое?
Ступай, проходи, сторонись!” -
“Ты думаешь, милый, нас двое?
Напрасно: смотри, оглянись…”
И правда (ну, задал задачу!).
Гляжу - близ меня никого…
В карман посмотрел - ничего…
Взглянул в свое сердце… и плачу.
30 декабря 1913 г.
