РАЗЦЪФНАЛ КАКТУС

Еленко Гешев

РАЗЦЪФНАЛ КАКТУС

Пустинята сънува океана -
вълшебен сън
веднъж
на сто години.
Номадът стар
за малко
спря кервана -
мираж е,
каза си,
и го отмина.


***
Три ореха насред полето
подслушват самотата
на Господ


***
Животът
на дървото
си отива
недосънуван
недоловил безкрая
а последната му
ябълка горчива
разказва спомени
на враните
от рая


ПРОЛЕТ

Даже глухите улички чуват
зелената музика
на дърветата


НЕДЕЛНА МОЛИТВА

От синева
се родих
и от
тичинки…
Господи,
стига
толкова студ,
стига
толкова смърт.
И съм цвят
на природата
и съм смях
на природата
и съм ехо
и стон…
Мой живот
вихрогон -
в кръг
се въртим
и мълчим -
близко,
далечно,
топло,
студено,
и защо
все ме връщаш
по спиралата
на вретеното -
там
при неделите
при къделите
и при зимите…
Заземи се
о Господи
неделя е -
днес
трябва
да си починеш.


***
Парфюмът на неделята
тишината след красивата
непозната…
Kак въздъхнаха
сaлкъмите след нея…


ЕТЮД ЗА ВИОЛОНЧЕЛО

Богомолка е душата на август
сред нотите неразгадани на тъгата
сред страха на яребиците от синевата
сред този вятър пришълец…
Прелюдия
за есенна соната!


ПРОВИНЦИАЛЕН ВАЛС

Там - в края на всяко лято -
умира един лунапарк
и обратното…
Спира провинциалният
световъртеж
на виенското колело,
дето все бродира на
срички Виена.
В самия край на октомври,
в самия край на градчето,
сред нивята, се разплаква
най-самотното бостанско плашило -
вече няма кого да уплаши…
Изведнъж става тихо,
неусетно и някак внезапно
започва вълшебният, провинциалният,
най-виенският валс на снежинките
сред литургията на гарвани помъдрели -
черно-бял самотен шедьовър
от нямото кино на Господ…
Следва дълъг антракт, а напролет
тревите поникват отново и нови,
невинни, наивни и ничии
момичета млади пак на реката
от върбови клонки свиват венчета
и ги носи водата, смълчана и светла,
все там към бъдното и към вечното…
Усмихват се старците някак по детски.
После всичко започва отново
в три четвърти…


МАРТЕНИЦА

Поспирам за миг
сред градският сняг
пред една стара,
много
стара къща
оградена с лента
в червено и бяло…
Може би някога,
на ъгъла на тази къща,
някой местен Люцкан е
е прошепвал:
„Бяла хризантема. Прощаване.
Няма вече нова любов!”
На прага на тази къща
малко преди срива
видях да се усмихват
две премръзнали кокичета.