Михаил Хазин

превод: Румен Воденичаров

Подписването на договора за Транстихоокеанска  зона за свободна търговия безусловно  представлява външнополитическа победа на САЩ. Но точно защото е победа, си струва да се анализира подробно и внимателно какво всъщност постигнаха Съединените щати, още повече, че  мненията са различни.

Съществува достатъчно изпитана теория, описваща целия процес на кризата. Именно кризата принуждава САЩ да руши тези елементи на старата Бретън-Уудска  система, които им осигуриха победата във втората половина на ХХ век.

Но имат ли Съединените щати нов позитивен план? Очевидно съществува такъв, иначе защо да  хвърлят толкова сили за сключването на договори за свободна търговия. Но какъв е потенциалът на самите Съединените щати за преодоляване на кризата?

Основният проблем на САЩ се състои във факта, че стимулирането на индивидуалното потребление започнато в рамките на «рейгъномиката» през 80-те години и основаващо се  на Бретън-Уудската система (т.е. на доларови емисии) стана невъзможно. По-точно, ако до този момент разширяването на пазарите и промяната на структурата на паричната  маса не водеше до инфлация, то от 2014 г. това стана невъзможно. С емисията на долари (съгласно програмите QE) се наложи да се приключи.

В същото време за периода, когато се стимулираше потреблението, в Съединените щати се натрупаха  достатъчно сериозни проблеми. Два от тях са следните:

Първият:      Американските домакинства свикнаха на разточително потребление, а в същото време средната работна заплата (като покупателна способност) остана на нивото на 1958 година.

Превишаването на това ниво доведе до потребление на домакинствата за сметка на нарастване на частния и  федералния дългове  и до намаляване на 10%-ното  историческо за САЩ  ниво на спестяванията.

По-нататъшно стимулиране без инфлация е невъзможно т.е. жизненият стандарт в САЩ ще пада примерно  около 1.5 пъти по-силно, отколкото в началото на 30-те години на ХХ век, което доведе до «Великата депресия».

Вторият:       Желанието да се стимулира поредния скок на научно-техническия прогрес с цел победа в борбата със СССР доведе до това, че САЩ включиха Китай в  своята система на разпределение на труда. Те му определиха конкретна роля като  на  доставчик на евтини стоки за ширпотреба. Това обезпечи на американските домакинства, потреблението на които точно тогава бяха започнали да  стимулират, допълнителни парични средства, които те имаха готовност да влагат в нещо друго, а именно да финансират «информационната революция».

Грубо казано хората започнаха да взимат кредити и да купуват «гаджети» (развлекателни  глезотии), а с икономисаните от евтините стоки за бита изплащаха кредитите си. В резултат на всичко това се оказа, че Китай и САЩ се свързаха с дебела  „пъпна връв”. Съединените щати не могат да се откажат от китайския внос, защото американците ще бъдат принудени да купуват по-скъпи стоки, а това ще заплаши американското технологическо преимущество в света.

Какъв е възможният изход от тази ситуация?

Най-общо казано има два изхода:

Първо - Китай да бъде заменен с други доставчици. Такъв процес тече през последните години, но доста бавно. Китай веднага включваше в свои стопански договори потенциалните доставчици и по такъв начин успешно противодействаше.

Вторият план, или по-точно втората част от плана, е намиране на нови пазари за американските стоки и осигуряване на допълнителни доходи за американските предприятия, които да позволят повишаване на заплатите, създаване на допълнителни работни места и компенсиране на вътрешния ръст на цените с увеличаване на обема на производството.

Тук трябва да отбележим, че единственият по-голям още неподелен пазар в света е  Европейският съюз. Затова разбираемо е  защо именно към него са се насочили Съединените щати. Точно за завладяване на този пазар  беше създаден проектът „Североатлантическа зона за свободна търговия“.

За това не се говори директно, но очевидно проектът предвижда и трябва да включва затваряне на границите на ЕС за други доставчици (Русия, Турция) и на първо място на Китай с неговия проект за нов «Път на коприната», който е насочен също към Европейския съюз.

Разбира се, този проект е дяволски неизгоден на европейските производители, защото предвижда, че гражданите на ЕС ще бъдат задължени да купуват американски вместо германски стоки, както вече това видяхме на примера с Гърция или да кажем с България, на които обясниха, че германската продукция е по-добра от местната. Брюкселските бюрократи и проамериканските режими на Източна Европа поддържат проекта за ТАТ…. безусловно. Но неговият замисъл е разбираем - за възраждане на американското производство са необходими нови пазари и такива пазари трябва да станат страните от ЕС. Всички останали производители, и външни, и местни, ще трябва да се разделят с надеждите си за европейските пазари.

Именно тук се корени  „демонизирането” на Русия и преминаването към алтернативни на руските енергоизточници. Няма значение, че те са икономически нерентабилни. Важно е, че те съответстват на интересите на големия партньор на ЕС. Именно това стана причина за  «взривяването» на Украйна, която се намира на континенталния път на китайските стоки за ЕС (морският път се контролира от американските военни бази).

Това е и причината САЩ да са крайно заинтересувани за  целостта на Евросъюза. Но заради същата причина  анкетите на общественото мнение показват нарастващо желание на жителите на Великобритания да напуснат ЕС. Още са живи хората от поколението, което помни величието на британската империя и те изобщо не приемат да станат част от един на практика американски протекторат. И ако ЕС подпише Договор за зона на свободна търговия със Съединените щати,Великобритания по-скоро ще напусне ЕС.

За нас това не е главното. Важното тук е, че днес САЩ имат за приоритет подписването на Договора за свободна търговия с цел не само да завладеят нови пазари за своите стоки, но и да ги отнемат от Китай,  за да върнат в обратно в САЩ значителна част от производството и по такъв начин да скъсат «пъпната връв», която ги свързва с главния им днес геополитически противник.

Да припомним, че икономическите връзки на САЩ със СССР бяха достатъчно ограничени и не можеха да бъдат определящи за американската икономика.

«Тихоокеанско партньорство» - това е точно опит да се реализира възможността да се предпазят част от страните - потенциални алтернативи на Китай като доставчици на ширпотреба от влиянието на тази страна. В частност да се осигури, че печалбите от тези доставки ще получават страните от договора, а не стоящият зад гърба им Китай. Ще напомня, че в Малайзия китайците контролират над 80% от цялата икономика. Точно за това беше нужен механизъм за контрол на «правилата на играта» отвън т.е. контрол на САЩ над арбитражите и съдилищата решаващи икономически спорове, за да се отрязват «китайските пипала».

А на политическо ниво проблемът ще се решава опростено. САЩ ще поддържат нарастването на експорта от тези страни и на печалбите от него, но ще изискват да се затварят очите в «отделни случаи», които освен другото ще бъдат насочени не срещу страните от договора, а срещу Китай. Самите партньори поотделно са малки за да се превърнат в нов Китай.

По такъв начин виждаме, че двете „партньорства”, и Тихоокеанското, и Североатлантическото са част от стратегически план на САЩ за прекъсване на отношенията с Китай и създаване на икономически проблеми на последния. При това  Партньорство II е главното, а Партньорство I е спомагателно. Без партньорство с ЕС втората част от плана е обречена на неуспех. Тя просто ще бъде икономически неизгодна за САЩ.

Става въпрос за това, че механизмите на  Бретън-Уудското икономическо взаимодействие (на първо място СТО) ще бъдат изоставени като брак, а САЩ ще започнат да изграждат собствена регулирана единствено от тях система за разделение на труда. Съгласно техния план всеки, който не попадне в нея, ще бъде обречен на икономическа изостаналост и поражение.

Те да преодолеят кризата, пък нека техните сателити и ЕС на първо място да бъдат заставени да деградират икономически.

Такъв е на пръв поглед планът на Съединените щати, който те с желязна ръка реализират и заради който са готови да жертват много от това, което довчера им се струваше принципно важно.

По всичко личи, че те нямат друг план. Защо мисля така?

Работата е там, че дори съвсем предварителна оценка показва, че този план е неосъществим. Твърде големи са структурните дисбаланси в американската икономика. Грубо казано, те са принудени да решават проблем за 3 трилиона долара годишно, а са в състояние да получат само 1 трилион.

Наистина моята оценка са базира на междуотрасловите баланси, а САЩ пресмятат финансовите потоци и това прави картината по-оптимистична.

Но и в този случай всичко е на много несигурен предел. Ако САЩ имаха по-надежден план, те никога не биха тръгнали да реализират този, който на всичко отгоре зависи от редица идеологически и политически проблеми.

В частност днес няма никаква сигурност, че Североатлантическа зона за свободна търговия ще започне да съществува.

Но във всички случаи коментар за сключване на Договор за свободна търговия има смисъл само в контекста за реализиране на стратегическия «голям» план на САЩ. В противен случай правилни изводи няма да бъдат възможни.