Николай Иванов

превод от руски: Тихомир Йорданов

Новела

- Нани-нани, на…
- Вера, миличка, свърши се. Край…
- Няма да го дам…
„Ще го дадеш, - ревна наблизо експлозия. А за неразбиращите повтори едва ли не над ухото: - Ще го дадеш! Ще го дадеш!!”
Купчини пръст се сипят зад гърба - като падащи ябълки в домашна градина.
„Ще-ще-ще го дадеш”, - сякаш улична банда, ситната картечна стрелба приглася на артилеристите.
И внезапно озарение: що за щастие е това - по време на стрелбата да се окажеш на гробището! Всяко хълмче е бруствер, паметникът - каменна стена. Изобщо приказка за гробарите: те са се изпокрили в току-що изкопания гроб-окоп. Няма да се изгубят, номериран е - седмия ред на новия, само преди седмица открит за погребения участък. Копаеха гробче за детенце, по-широко място нямаше, и гледай как лесно се навряха в него и четиримата.
- Нани-нани…
„…ииии…” - подигра й се мина „крилатка”.
Не разбра, глупачката, че парченца от нея ще попаднат по кьошетата, преди тя да се допре до земята. Иначе не би си свирукала, а би завила по женски, със всички сили би се задържала във въздуха. А още по-добре - би се върнала при онези, които я зареждаха с пояс на шахиня, с опашно оперение. Някой я е погалил по изпъкналите до 120 милиметра бедра, но с разтворени пръсти веднага я е отпуснал в тясното, тъмно, вмирисано на загар гърло на оръдието. И всичко трябва да й е станало напълно разбираемо, когато я опари и пламна мястото, където като елегантен шев минаваше подгъва в пачката на балерина.
Но се излъга, невидима сила й позволи да си отдъхне, изхвърляйки мината обратно, вън от теснотията и нагара и давай в синия простор: лети, глупаво чудо, като бръмбарче се радвай на единствения ден в живота си. Виж как сияе в небето кръстът, на пръсти покатерил се по купола на гробищната камбанария до най-високото. Забрави, че той е само един прекрасен ориентир за минохвъргачките, че именно по него се правят поправките в изчисленията за точна стрелба. Но на глупавата простачка дори и окото й няма да мигне от позлатения, носещ се из облаците Иван-царевич, разперил ръце насреща й. Ох, че е гореща желаната нощ!
Но произлезе несполука: в последния миг очите й ослепи бляскав лъч. От неочакваност случайно, за миг „крилатката” помаха с опашка и - както се случва, избяга от съдбата си. А това може да е и този, който до последно стискаше твърдите й бедра, този, който я предаваше от ръка на ръка от снарядния сандък до цевта и е мислил не за възнесените в небесата принцове, а за шаващите, изпълзели навън от изкопа „мечета”? Току-що излезли от забоя на работническата класа, на донбаския пролетариат, на защитниците на Новорусия! А при първите изстрели те така залепнаха на земята, че се превърнаха в гробищен прах. А нали точно затова изпращат и мините за поддръжка на горещите, но твърде често неразумни при бой в населено място глави на снаряди и куршуми, че могат не да плашат, преминавайки покрай, а да падат върху противника. И тук вече през никаква цепнатина не могат да се промъкнат колорадските бръмбарчета, защото от конструкторите на миномета е вложен големият принцип на войната: „Стреляй и забрави!” В смисъл - за тези, по които е стреляно. Понеже вече няма кого да си спомняш.
-…ани-на…
„Да-да-дааа”.
„…аааа…”
„Уух,уух” - разбудили са се, а може и тъкмо скочили да помогнат на събратята си, винаги готовите за сбиване танкове. Ето кого да шибаш по баките с гориво. Такива додето не си смъкнат качулките или с гранатомета не им почукат по темето, ще се правят на каубои.
Свиреше, пищеше, тракаше, гракаше, стържеше - каква хармония и самоуважаващо се равноправие царят в стрелящия оркестър. И всичко - заради слушателите! Ето тук е и кръстът-ориентир в благата помощ, за да могат с изкуството си танкистите, картечарите, артилеристите, минометчиците да стигнат до всеки зрител, започвайки от първия ред на гробището и да завършат с галерията на шахтата. Но има неуспех: печалната нота прекъсваше, поприпяваше, пречеше да се възприеме хармонията на обстрела от черната прегърбена сянка в седмия ред на партера:
-Уу-уу-уу-у…
И от гробчето вече съвсем не на място се разнесе музиката на Вивалди. Производителите на мобилните телефони, оказва се, че са едни хумористи, едни такива чудаци: вместо звън поставят не командата „За бой!” или „За страх на всички!”, а музиката на италианския католически свещеник! И то на православно гробище. Наистина, не без полза: неговите „Годишни времена”, в които гайда припява „Селски танц”, подсказват, че сега макар да е късна, но е още пролет. А пък вие, хора, сами определете коя година е. И побързайте, откъсът от пролетната музика на композитора звучи всичко на всичко четири минути. Според изчисленията на оркестрантите, това е нещо приблизително колкото два небързи снаряда, хиляда и петстотин куршума, петдесет пъти „буум!” и толкова пъти „пиууу” в ушите. Антрактът, разбира се, ще дойде, той е неизбежен, самият Вивалди в сонета преди началото на майското свирене е записал: „…бързо престава могъщият вихър. Спинкай, овчарче…”
Но това вече е цяла четириминутна вечност!
- Нани-нани, роден ти мой!…
Звукът на мобилния, който никак не могат да изключат в гробната теснотия, изведнъж, неочаквано започна да се заглушава от все по-засилващия се шум на бронехниката. Той идваше откъм шахтата и не беше страшен, понеже в това направление, на юг, с левия си край сочеше кръста. А в Донбас всеки първокласник по левия край на кръста ще ти преподаде урок по география: това е юг, там е опълчението. Защитата. И сега именно оттам като зелен сплескан накрайник летеше беемпешката*, напразно опитваща се да се избави от прашното завихряне. Това подсказва на първокласниците и въпроса по история - коя година е сега: на погребения на бронетехниката започнаха да ходят в 2014- та. В този период те бяха много - и бронетехника, и погребения.
Започна да става ясно и друго: водач-механикът избяга от лудницата. Може и да са го праснали с бомба, и когато вместо стени във въздуха останаха да висят по комините само радиаторите на парното, един от пациентите отмъкна стоящото в някакъв музей БМП. И сега не само се навираше в седмия пъкъл, но и сякаш специално се мъдреше под изстрелите: танцуваше по баирите, вдигаше прах по пътищата, замираше до отделни дървета - прострелвани също като кръста ориентири. Но странна работа: липсата на логика в безумните постъпки на смахнатия неочаквано позволи на погребалната процесия да повдигне глави. Огънят под кръста стихваше, той се подаде на примамката и се втурна да догонва обезумялата „беемпешка”.
През отвореното от обстрелването прозорче хората побързаха да изпратят в рая двумесечния „недолюлян” Богданчик. Кумата вече не уговаряше дружката си, мълком изтръгна от ръцете й детенцето. Поизчака гробарите, те изхвърляха от гробчето нападалата жълта глина и черни метални парчета, положи кръщелника си в червеното, с бели дантели покривало на детското ковчеже. Местният отец, опърлен при гасенето на храма, страдаше духовно и телесно в болницата, и затова тя самата прекръсти детенцето, нашепвайки му в ушенцето нещо от мотива на молитвата. Направи място на мъжете с лопатите. И чак след това тревожно започна да търси с поглед БМП-то. Само тя знаеше военната тайна, че зад кормилото на бойната машина седи опълченец с позивна „Русак” - брат й Васка, баща на Богданчик. Сутринта той успя да позвъни от сраженията край Дебалцево, предупреди да не погребват без него сина му, ще се промъкне, ще дойде, ще отмъсти.
Самия него сега като заек го гонеха по полето фонтаните на експлозиите, макар че вече би могъл да се измъкне от начупената геометрия на каменните насипи. Но Васка късаше юздите, ремъците на тегличите, нервите си, гъсениците, съединителя, само и само да бъде виждан. Махай се, „Русак”! Тука вече положиха цветята и всички тичат към къщи.
Ох, не всички.
Малко неравно парченце от самовлюбената „глупачка” все пак падна от камбанарията, но стигна да повали като чувал селската пощаджийка. Според аритметичните пресмятания днес се пада да е скръбният девети ден на мъжа й, умрял от липса на лекарства, и тя се наклони да целуне лукаво гледащия от снимката си Петро, да пооправи дръжката на кръста. Нали на тях, на дръжките, кацат душите и ангелите на мъртвите. Да не беше дошла, да не се бе склонила - виж, че смъртта би я отминала. Но нали само жените идват и се покланят, идват и се покланят… И макар парчето за Богданчик да беше два пъти по-голямо, то не направи разлика с какъв размер каква възраст да прекъсне…
Хората не започнаха да нареждат над новата беда: животът на пощаджийката в сравнение с Богданчик им се виждаше изживян, а пощата… Каква ти поща без писма, които в прифронтовото село никой не пише. Така че гробарите поставиха пощаджийката върху дръжките на лопатите си и пробваха бегом да я отнесат вкъщи до скрилото се от страшната процесия куче, сега останало пълен сирак. Телефонният звън отново уточни, че през май 2014 година на Донбас за пръв път отнасяха покойник не на гробището, а вкъщи.
Господи! Ще се намери ли сила, която да спре това безумие? Кой ще защити макар и само от ругатните на снарядите надгробното хълмче в седмия ред? И защо престанаха да стрелят по БМП? Страшно е, когато на война не стрелят, понеже у тях, у минометчиците, все си я има тази приказка: „Стрелял си - забрави!”
Не правиха помен на Богданчика. И не че нямаше с какво, или че беше опасно да се събират хора на едно място. Главното беше да се заведе Вера в къщи. Зълвата, случайно докоснала гърдата й, сега я пипна с цяла шепа. Твърда, пареща - лошо!
- Изцеди млякото.
- Няма за кого…
- Изцеди, - насила я сложи на дивана. Подбутна бутилчицата, махна от нея ненужната сега цицка. С длан леко помогна да изцеди първата капка. Невястата е само на деветнайсет, и тя е дете.
- Богданчик не можа да се нахрани преди бомбардировката…
- Ще го отнеса на Нестерови. Те си имат бебе, - кумата покри в кърпа бялата скъпоценна влага. Сега с Васка нищо лошо не би се случило. - Легни, полежи. Аз ей сегичка.
Стана по-бързо отколкото си мислеше. Каза й през прозореца:
- Заминали са. На улицата няма нито едно дете.
Вера излезе от къщи преоблечена в маскировъчния халат на Василий. Взе си млякото обратно, притисна стъкленицата до гърдите си. Полюляваше се, сякаш току що е приспивала сина си. Спомнила си нещо, пипнешком отвори пробитата от снарядни парчета вратичка към градината. Приседна над близкото, най-малкото ябълково дръвче. Пък и кога ли щеше да порасне, ако бяха го посадили на рождения ден на Богданчик. Поопипа кората на стъблото и започна бавно да излива млякото под дървото. Изстрадалата от жегата земя жадно погълна влагата и замря в очакване на следващата порция. Но Вера, без да обещава нещо, не каза ни дума на зълва си: през завързалите ябълки, вишни, сливи тръгна към камънаците. Вървеше строго по левия лъч на кръста. Огледа се само веднъж, и то на гробището, където сега вече и други навеки лежат в скръбния ред на Богданчик. И слушат славеевите песни. Те, славеите, пеят и на гробищата, ако успеят да заглушат воя на канонадата…
__________________

* БМП. Бойна Машина на Пехотата, „беемпешка”, танкетка. - Бел. на преводача