ТРАГЕДИЯТА НА НАШИТЕ ДУХОВНИ ПЪРВЕНЦИ

Ангел Каралийчев

Древният хронист Ибн Фадлен, преди повече от 1200 години, е кръстосал като мисионер царството на българите при Волга и Кама, някогашната Велика България със столица Болгар.

В една своя хроника той разправя, че нашите прадеди имали обичай да отсичат главите на своите дарени и белязани от провидението мъже - като по този начин те смятали, че изпращат достойните на небето, да служат на боговете.

Този човешки документ, измъкнат от развалините на една удавена в миналото и съвършено непозната на днешните поколения прабългарска култура, тази хроника, достойна да украси страниците на дахомейската история, отново възкръсва в паметта на днешния българин, когато се озърне наоколо и попита: къде са строителите на новата българска материална и духовна култура, къде са майсторите на духовни ценности?

Защо техните места са опразнени толкова рано?

Коя жестока ръка къса драгоценната нишка на техния живот или пресича корена на тяхното вдъхновение?

Често пъти нашият читател, зрителят в изложбения салон, публиката в театъра и концертната зала питат: защо днешните ковачи на художественото слово не могат да напишат един роман, една драма, с които да отключат сърцето на далечния читател, вън от границите на България?

Некадърна ли е българската майка да роди един носител на Нобеловата премия, един Голсуърти, Томас Ман, Кнут Хамсун, Селма Лагерльоф или Иван Бунин? Няма ли и българската реч да звънне и развълнува душата на чужденеца, българската песен да се понесе като драга птица над чужди планини и морета, а картините на един наш художник да влязат в Лувъра?

Ето откритият въпрос.

В него се крие и безсилието на настоящето и надеждата на бъдещето.

Но той е съвършено неуместен за ония, които знаят и си дават сметка, че ние сме народ с малка традиция, без исторически опит, без вродени творчески наклонности, без стари културни друмища и сме принудени само в продължение на половин столетие да настигаме запъхтени старите народи, които са пътували хилядолетия, отишли са безкрайно далеч и там, дето ние имаме овчарски колиби, те са издигнали египетските пирамиди.

Аз не бих задал въпрос защо Гьоте не се е родил в България, а как нашата страна е могла да роди такива духовни водачи като Иван Вазов, Пенчо Славейков, П. К. Яворов, защото условията, при които живеят и творят нашите избрани умове и сърца, не са благоприятни.

В много отношения те са страшни.

Тук става дума не само за морални и материални несгоди в живота на нашите духовни първенци, но и за тяхното физическо унищожение. Твърде рано се опразниха местата на Хр. Ботйов, Пенчо Славейков, Яворов, Димчо Дебелянов, Н. В. Ракитин и др. Коравата българска действителност ги помете преди да въплътят на книга и оставят за поколенията своите сънища и видения.

Трагедията на българските духовни водачи е трагедия на целия наш народ, защото единствено с тяхното дело той може да се утвърди в историята.

Дано бъдните поколения издигнат не паметници на покойниците, а създадат добри условия, за да цъфне в градината на нашата книжовност разковничето, което ще отключи сърцето на гордия чужденец.


в. „Литературен час”, 1.05.1935 г.