НЕ ЗА КОГO БИЕ, А ЗА КОГО И ЗА КАКВО ПЛАЧЕ КАМБАНАТА

Или един съзнателен поплак за несъзнаването по първи петли

Лияна Фероли 

Много думи са се изговорили за будните и осъзнати хора. Но това си е било за тях. А ние днес, осъзнавайки тоталното заспиване, е много по-честно да си признаем, че и един такъв период е закономерен. Нали състоянията полусън, сън, полубудност, будност се редуват, не само за материята, но и за съзнанието.

Затова 1 ноември е само един ден като всеки друг. Но поне може в него да се запитаме не за кого бие, а за кого и за какво плаче камбаната.

И какво като толкова е бяла и продънвала със звъна си небосвода?… И какво, след като на все по-малко спящи е имало по един буден? И това пак не е било достатъчно… Та нали, когато има нещо разрушаващо да се случи, то се случва. И колко още много има да се случва, за да може да се започне ново съзидание на чисто.

За да може хаосът да спре точно на границата между пълното пропадане и въздигане. И след като трябва да се приложи този природен и вселенски закон, трябва ли да се питаме още за кого бие камбаната?… Ако ще и да се разпадне на съставните й частици от бумтене…

Но поне тогава ще стане ясно и видно, че тя плаче за всички нас и че всеки един неин атом от нея е сълза, най-вече за не можещите да заплачат от пълно вцепенение и втрещяване пред случващото се.

Така че, тя, камбаната, не бие, а плаче…

Чува се във воя на често прелитащите линейки, в така честия и протяжно отекващ до небето звън на умряло…

А пък те, боричканията за празни орехови черупки на неразбралите какво става, нека си продължават. С тях, и без тях, и те, и всички ние, ще отидем за храна на разрушителния огън, без който няма и съзидание. 

Защото без разпятие няма възкресение. А единствената утеха е в това, че ще има и възкресение от мъртвите, както твърдят свещените писания. Дори то, според засеклите го, вече е започнало. Нали живеем в крайна, но и неограничена в измеренията вселена, в която има вечно движение на светове, на души…

Утешително е също и това, че възкръсналите души за дълго ще помнят днешните тотални изкривявания и за дълго няма да ги повтарят.

След което кръговратът  отново ще започне. Раждане, смърт, възкресение…

Но сега, сега, сме в периода на плача и несъзнаването. Както и на вярата, че само осъзнаването на несъзнаваното може да го промени. На знанието, че в навечерието на пълното събуждане е пълното заспиване. Че както има вечерен ден, така има и невечерен.

Добре е също, че душите ни са вечни и могат да го дочакат. Да дочакат радостта…