SILENTIUM!
превод: Татяна Любенова
SILENTIUM!
(Мълчание)
Мълчи, прикривай се, таи
своите чувства и мечти.
Изгряват и залязват те
в душевните ти глъбини,
безмълвно. Като на звезди -
любувай им се - и мълчи.
Сърцето как да изразиш?
Как другият те би разбрал?
Ще вникне ли с какво гориш?
Мисъл изречена - лъжа е.
Не бъркай, извор не мъти,
от него пий - но си мълчи.
И сам във себе си живей,
свят цял в душата ти светлей
с вълшебни мисли и слова -
тях може да ги оглуши шума,
да ги развеят дневните лъчи -
пази ти нишката им - и мълчи!
1830
—————————–
***
Тъмнозелената градина сладко дреме
и синя нощ обгръща я в нега,
през ябълките, цели в цвят белеещи,
промъква се златистата луна.
И като в първи ден на сътворението -
загадъчно! И множество звезди,
далечна музика звучи с вълнение,
като от извор близък - говор чист…
Над всекидневието спуска се завеса.
Движението изнемогва, спи - труда…
И над града, над върховете на дърветата,
се буди чудно ехо, звън в нощта.
Отгде е ехото, така непостижимо?…
Не са ли мислите, свободни от съня,
свят безтелесен, звучен, но невидим,
роящ се в хаоса на нощна тишина?…
1835
—————————–
***
Не вярвай, дево, на поета;
не го наричай нивга свой -
по-силно от гнева му огнен,
от любовта му ти се бой.
Сърцето му не ще обвиеш
с младенческата си душа;
изгарящ огън да покриеш
под було чисто - няма как.
Поетът е като стихия,
над себе си неовластен,
неволно къдрите ти мили
той ще опали в някой ден.
Напразно хули го и хвали
безсмисленият му народ…
Сърцето змийски той не хапе,
а пие - като пчела - плод.
И светостта ти с ръка чиста
не ще поетът наруши,
ала случайно, без да иска,
зад облак ще я задуши.
1839
SILENTIUM!
Молчи, скрывайся и таи
И чувства и мечты свои -
Пускай в душевной глубине
Встают и заходят оне
Безмолвно, как звезды в ночи -
Любуйся ими - и молчи.
Как сердцу высказать себя?
Другому как понять тебя?
Поймет ли он, чем ты живешь?
Мысль изреченная есть ложь.
Взрывая, возмутиш ключи, -
Питайся ими - и молчи.
Лишь жить в себе самом умей -
Есть целый мир в душе твоей
Таинственно-волшебных дум;
Их оглушит наружный шум,
Дневные разгонят лучи, -
Внимай их пенью - и молчи!…
1830
—————————–
***
Как сладко дремлет сад темно-зеленый,
Объятый негой ночи голубой,
Сквозь яблони, цветами убеленной,
Как сладко светит месяц золотой!…
Таинственно, как в первый день созданья,
В бездонном небе звездный сонм горит,
Музыки дальной слышны восклицанья,
Соседнии ключ слышнее говорит…
На мир дневной спустилася завеса;
Изнемогло движенье, труд уснул…
Над спящим градом, как в вершинах леса,
Проснулся чудный, еженочный гул…
Откуда он, сей гул непостижимый?…
Иль смертных дум, освобожденных сном,
Мир безтелесный, слышный, но незримый,
Теперь роится в хаосе ночном?…
1835
—————————–
***
Не верь, не верь поэту, дева;
Его своим ты не зови -
И пуще пламенного гнева,
Страшись поэтовой любви!
Его ты сердце не усвоишь
Своей младенческой душой;
Огня палящего не скроешь
Под легкой девственной фатой.
Поэт всесилен, как стихия,
Не властен лишь к себе самом;
Невольно кудри молодые
Он обожжет своим венцом.
Вотще поноси или хвалит
Его бессмысленный народ…
Он не змиею сердце жалит,
Но, как пчела, его сосет.
Твоей святыни не нарушит
Поэта чистая рука,
Но ненароком жизнь задушит
Иль унесет за облака.
1839
