Авторът на тази книжка беше един от първите, които се пребориха с „Бялата мечка”, ако се досещате какво символизира тази борба, след която се роди т.н. „преход”.
Но беше започнал тази борба много преди това с неформалните сбирки на дружеството, основано от бай Илия Минев - НДЗПЧБ. Минаха с брат си Пирин (лека му пръст) през седмото Велико Народно събрание. Оставиха следи в словесните баталии при изготвянето на новата Конституция (1991).

Не съм следил всички негови „акции” от 1989 година насам: от неговото запознаване на съветските алпинисти с историята на КГБ в Базовия лагер на Канч, през посещенията му при кюрдските лидери Йоджалан и Барзани и опитите за Конференция на духовно близките народи (1993), до осветяването на българския вестникарски небосклон с десетки статии главно във в-к „Нова Зора”. Но всичко това като че ли е неговият втори план.

Където и да е, с който и да е, Румен Воденичаров (Румбата) остава син на високата планина. Ако мислите, че това е клише - направо грешите: започва с родителите си на Василашката поляна в Пирин (1948), цели две години от живота му преминават в доброволни дежурства по базите и курсовете на Планинската спасителна служба (1960-1990), участва в първата проучвателна експедиция в Непал за изкачването на осемхилядника Лхоце (1980), после води първите хималайски трекинги (1981 и 1983), участва в две научно изследователски експедиции в Лангтанг (1984) и Ама Даблам (1987) и още и още трекинги и изкачвания, та общо 13 в Йотунхаймен (Норвегия), Каракорум, Хималаите и Новозеландските Алпи.

Местните го смятат за местен заради тибетския му фенотип, европейците го разглеждат като експерт и го канят за водач. А за мен Румбата е „тихата стъпка”. Всяка негова стъпка нагоре по наклона е точна, без усилие и с много спестена енергия. И още нещо много важно. За мен той в един момент се оказа ангел-спасител. Пак в Хималаите, след един изнурителен преход без аклиматизация, бях изпаднал в състоянието „гроги”.

А той намери сили и, след като ме подкрепи с чай, шоколад и добра дума, да вземе част от товара ми и ме върна на трасето. Всеки път когато излизам в планината (а това често ми се налага по професионални причини) спазвам неговите съвети: тежките предмети най-отгоре в раницата (за да се разпределя равномерно тежестта), меките близо до гърба, ноктите на краката изрязани (за да не плачеш на слизане), широки гащи и т.н.

До ден днешен е само полезен на всички, които го познават, пък и на тези, които не го познават отблизо. У него няма корист, не забогатя, не се „наду” (казано на жаргон), от това което е направил. Със светли очи, чиста съвест и иронична усмивка, с поглед устремен към високите планини Румен Воденичаров днес най после ни предлага своята първа книга с пътеписи. По същество тя представлява едно ново литературно течение - „лиричен мазохизъм”. Малката книжка ще ви разкаже повече за него - за Човек в планините и планините в него!

Димитър Пеев
участник в хималайските научни експедиции в 1984 и 1987 г.