НОРМА ДЖИН

Ирина Иваскова

превод: Тихомир Йорданов

Бързо забравиха малката Норма Джин. Пък и нямаше какво да се помни - слабички плитчици на тила, светли очи, тънки крачета - молец на кокили - шегуваше се с внучката си баба й.
Чудноватия прякор - Норма Джин - тя получи веднъж, когато в едно утро дребни обстоятелства се събраха в шепа и се изсипаха, размесиха се, посмачкаха се и се завъртяха в кратък, но неочаквано силен вятър, налетял над бледото момиченце с бяла плисирана поличка.
Вятърът зашумя с белите краища на поличката, повдигна тънкия плат и веднага изпърха надалече, без да се интересува от целомъдреното детско бельо.
- А-а, моя е, направо Норма Джин! - викна Валка, до оглупяване обзет от половите въпроси на момчетата от двайсет и осмо училище.
Под бавно затоплящия се небесен свод съвсем случайно в тая лятна заран се бе събрал народ - кой бърза за работа, кой тъкмо се връща от нея, а някои пък предвкусващи цял ден безделие, безобразия и изтърван контрол
Шегата на Валка имаше успех. Засмя се черничкият Жоро, който разменяше валута на централния пазар, засмя се жена му, която послушно раждаше по дете в година и приличаше на многоръкия Шива със свитата му от дребни дългокоси демони. Засмя се болният Толик - поотраснало момче с кожен бележник, на всяка страница изписан с малоумни стихчета. И дебелата Вероника Тихоновна хихикаше, додето държеше на повод своята любима лисичоподобна болонка.
Кискаше се счетоводителката Тамара, превиваше се от смях еднокракият й мъж, и даже красавицата Коновалова се усмихваше, елегантно подреждайки по раменете си жълти къдрици.
И Нормините приятелки се смееха - пъстро ято от врабчета в еднакви сандали, а пък за момчетата какво да говорим - те макар и нищо да не са чували за Норма Джин, но винаги се хилят, особено през лятото, когато през ваканцията цял ден са на улицата, а вечерта е още далече и разбира се, че есента никога няма да настъпи за тях.
Момиченцето в бяла поличка заплака и избяга, а смехът млъкна - не защото се засрамиха, а защото повече нямаше на какво да се смеят.
Отново потръгнаха прекъснатите разговори, възрастните си кимаха един друг в такт, и децата затропаха с прашни копитца, готвейки се за несвършващи пътешествия по покриви, гаражи и зимници.
- Ей! - чу се внезапно глас някъде отгоре, - ей, ето ме!
Викът леко се завъртя в кладенеца на двора, отскочи от тухлената стена на къщата, от дървените бараки и от издраните до кости общежития, а после замря някъде в дъхавия гъстак на песекинята.
Хората повдигнаха глави и видяха Норма Джин - тя седеше на тънките перила на балкона, като в дамско седло, и махаше с ръце. Яркото слънце, набрало лятната си сила, слепеше очите, дребното момиче почти не се виждаше - все пак осми етаж е.
Всички се смълчаха. Мълчеше Жоро - след две години той ще си купи голяма червена къща извън града, а жена му ще роди момченце, момиченце и пак момченце. Мълчеше болният Толик - подир седмица нелетните захлаждания ще му докарат пълна загуба на разум, а бележника със стихове ще бъде накъсан и изхвърлен. Нищо не казваше Вероника Тихоновна - на другата година нейната стара болонка ще олисее до прозрачност, а после тихо ще умре на своето одеялце. Не им беше до смях и на Тамарка с мъжа й - той нямаше да доживее до есента, ще се удуши в гаража - много пие и без време ще си отиде. Изчезна усмивката на Коновалова - тя ще стане по-забавна, когато се пребоядиса на брюнетка. И още много неща ще станат - караници, сълзи, целувки, две сватби, няколко погребения - хитри житейски бъркотии, безсмислени сближавания погледнати отвисоко, превръщащи се в изящни бродерии.
Но сега дворът мълчеше, беше жив и здрав, а малката Норма Джин скокна от перилата, но не надолу, а обратно, на балкона, и седя там почти до обед, не мислеше за нищо и само оглаждаше с пръсти упоритите плисета на поличката си.
Никаква суматоха не настана - от това, което забъркат децата, повече няма какво друго да стане. Норма Джин и майка й, и остроумната й баба скоро ще се преселят в друг район, после в друг град, а после съвсем ще изчезнат, сякаш никога не ги е имало. Ще тревясат след тях всички пътечки, ще се изпокъсат хартиите, ще угаснат лампите и отново ще цъфне вечната песекиня, лека като бяла коприна.