ЖЕНА КАТО ПИАНО
„Жена като пиано”, така провижда себе си поетесата Спаска Гацева, която радва своите почитатели във фейсбук всеки ден с ново стихотворение. Ето че тя предлага на верните си почитатели нова книга с избрани творби. В луксозното томче с цветни илюстрации, дело на Десислава Първанова, са намерили място стихотворения от нейните дванадесет книги, излезли между 1980 и 2015 г.
Наистина е било трудно на редакторката Аксиния Михайлова (автор на предговора в книгата) да избере най-физиономичните късове поетическа плът от сътвореното досега от тази толкова разнолика авторка.
В поезията на Спаска Гацева си взаимодействат хармонично чистият лиризъм, гротескното зрение, триизмерната метафоричност, ироничното осмисляне и още ред изобразителни и експресивни елементи, характерни за поезията на ХХІ век.
Тя умее да влиза в кожата на всякакъв лирически герой и макар животът да е кратък, той е пределно достатъчен - „Най-сетне запомних: / любовта е / смърт /по непредпазливост”.
Нейната поезия се чете, понятна е, близка е на съвременника - с драматичното оголване на чисто човешките желания, стремежи, разочарования и болки. Понякога ни учудва хлапашкият й порив, абсурдистският вик на ранена душа или осъществена мечта. Колко от нас биха включили в обозримите си мечти (пък дори и в сънищата си!) следната идея: „Успях да прегазя /боса Черно море. / И родих на перваза му/ облаче. И с криле.”
В обозримите топоси на нейното пребиваване днес - свят на глобалистични ценности, т.е. изгубване на спецификата на отделната личност, откриваме ролята на книгата, думата, словото - божествено и ежедневно, предначертано и неоткриваемо: библиотеката е духовното й пристанище, огласяно от ангели, преобразяващи грозния панел; поезията диша на всяка крачка в нейния бит - тя е и ножът, и хлябът; а стихотворението е птиче, което не казва къде лети…
Спаска Гацева обича да заиграва с драстични в колорита си метафори, с оксиморонни състояния, с параболичност на посланията, защото тя не понася равната, благоприлична поезия. Бунтарството е заложено в кръвта й, в нейната натура и в почерка й на създател. За нея дори „стиховете ни посред нощ / са понякога вълча разправа”.
Интересува се от опитомяването на природното, доколкото то е присъщо на така разглезения човек в новия век. Затова непрекъснато се вглежда в детайлите отвъд градския пейзаж, разстила сезони в непривична светлина, навлиза в емоциите на горските обитатели, разпитва собствената си съвест, сравнявайки реакциите на щурчетата, реките, житата, врабчетата, пеперудата на балкона.
Любителите на пейзажната поезия ще открият в това изповедно томче великолепни, изригващи в хармонията и заредени с психологическа плътност картини: напр. стихотворението „Мъгла” започва уж с безобидната метафора на есента, която е стара жена и плете цветната дреха от бездомните листа; но всъщност развитието на микросюжета отвежда към смъртта и то чрез появата на една лъчезарна калинка, която взима на крилата си лирическата героиня.
Спаска Гацева е поетеса извън представите ни за онези високомерни творци, които с менторски тон проповядват собствената си непогрешимост. Тя вплита в интонациите си една непрекъсната молба за снизхождение, за милост, за благодарност към света и събратята си по перо, към децата си и към всеки жив или мъртъв обект, знак, денотат…
С други думи - чужд й е консуматорският прагматизъм, тя е от духовните личности, за които самообричането е важно колкото живота.
Затова и толкова я вълнува темата post mortem:
Всичко готово е вече за път
не ми трябват райските птички
нито геройската смърт
трябва ми оня списък
с по-малкото ми бодли
ако някой нещо е вписал
по-малко ще ме боли
Тук смъртта не е с трагическа маска, тя ретардира битието, завръща живия пейзаж, иронично и интелигентно ни припомня, че тя е наш приятел, а благодатните дни са по-скоро въображаеми, отколкото реални.
Спаска Гацева е иманентна част от всяка сричка на своята поезия, вградила себе си безусловно, всеотдайно, с хипнотична привързаност към идеите на хуманизма.
В посланията й има всичко друго, но не и омраза - това е едно голямо достойнство на всеки неин текст - днес, когато в Европейския съюз дискриминацията е видима.
Редно е тази поезия да бъде забелязана от отговорните фактори в Министерството на културата и в Националния център на книгата, да бъде преведена на важните европейски езици, за да се види от т. нар. велики нации и литератури какво творци е родила България.
Спаска Гацева, „Да се спънеш в звезда”, ИК „АТЕА”, 2015.