Никола Венетов

НАСАМЕ

1.
Всяка вечер опомнен, разкаян,
сам от себе си ти се отричаш
и застанал пред съдник незнаен
вдъхновено и твърдо се вричаш:

да си прост, да си благ, да не съдиш,
и макар неразбиран и газен,
благодарен за всичко да бъдеш,
преизпълнен със светла боязън.

И заслушан във звездната песен,
все по-малък и радостен ставаш.
А на утрото всичко забравяш,
от вълната могъща понесен.

2.
Откакто моят тъмен ум прогледна,
аз виждам и в най-мъничката твар
проявата на Воля всепобедна -
и вдигнах й в душата си олтар.

Една повеля слушам и признавам -
на любовта повелята света:
когато се раздавам и смалявам,
тогава се насищам и раста.

И страдам - но страданието мое
не е на грубо недоволство воя,
не е тъмата на живот без цел,
а таен страх, че няма да ми стигне
човешка мощ и време да постигна
туй, за което знам, че съм дошел.

3.
Обичам есен с мисли нежни
да бродя из леса,
да споменавам дните прежни,
билите чудеса.

Обичам тия багри пищни
на вехнещия лист,
и слънчевите ласки лишни
из тъжно синя вис.

И сладостната безметежност
на моя морен дух,
дочул привета глух
на свойта земна неизбежност.

***
Пощади ме съблазън велика,
нямам сили за нова борба:
аз съм тънка, самотна тръстика -
всеки вихър е моя съдба.

Пощади ме съблазън могъща,
не за мене е тази игра -
тишината ме жадно обгръща
в непосилно безумна мора.

***
Как неусетно дните преминават!
Най-бързи са най-хубавите дни.
Летят, летят. И колко ли остават?
Не знам, но в мен се много промени.

Защо съм нужен тук? Какво и кой
съм аз? Напразно моят ум запитва.
А в глъбините ми звучи молитва:
да бъде волята Ти, Отче мой!