Наталия Лясковская

превод: Тихомир Йорданов

РУСКАТА РУХ

Аз помня как птицата литна, аз помня:
в перата й сгушена, бях като в броня
и топличко беше ми там.
Тя леко с главата си кимне наляво,
веднага аз хлебец й бързо подавам -
летим в поднебесен таван.
Щом мръднеше птицата вдясно,
поях я с водица - опасно
летим сякаш в дим.
Летим сред съзвездия, имаме цели.
По нас със снаряди и бомби се целят.
Но ние летим и летим.
И времето също така ни отнася.
А силите свършват, и свършват запаси
под метеорния дъжд.
И птицата слиза по-ниско и ниско.
Врагът безпощаден е близко, по-близко:
ще паднем изглежда веднъж.
Но виждам, тя вляво отново поглежда.
А пропаст под нас е, сега сме в премеждие.
И - раз! - с ножа в моята плът.
Вземи, моя птицо, наяж се ти, мила,
не давай да секне могъщата сила,
крилата ти да издържат.
Но сетне тя вдясно отново поглежда.
Тогава в очите й виждам надежда
и пръсвам от моята кръв.
Духът ми ме шибва и нищо не спира -
летим с нея двете, летим във Всемира
предвечен, сияен и пръв.
Къде ли се носим? Сърце, стига вопли!
Към птицата аз се притискам и стоплям.
Пак само напред и напред!
Взаимно спасени сме двете отново,
летим над пространства, над димни основи
и блъска ни вятър свиреп.
Но вече по мене месо не остана
и кръв не изстисква кървящата рана,
а само безсмъртният Дух
все тъй ни пришпорва в неспирния полет.
Лети, моя птицо, живот мой неволен,
Ти - Руската Рух.

—————————–

РУССКАЯ РУХ

Я помню, я помню, как птица взлетела, и я среди перьев запряталась телом,
и было нам с птицей тепло.
А чуть повернёт она голову влево - давала ей мяса, давала ей хлеба,
слегка опершись на крыло.
А чуть она вправо - я воду живую ей в клюв заливала, свалиться рискуя,
и птица взмывала опять.
Скользя меж созвездий, летели мы к цели, а вслед нам снаряды и стрелы свистели,
да было им нас не достать!
И время летело. Но к тёмному часу закончились силы, иссякли припасы
под метеоритным дождём,
и птица усталая - ниже и ниже, а враг смертоносный - всё ближе и ближе:
погибнем вот-вот, упадём!
Я вижу её воспалённые очи, сверкнувшие слева в предсердии ночи,
нож - словно палач во плоти,
хвать! - шмат от ноги от своей отрезаю и в жерло сухое с размаху бросаю:
ешь, птица, родная, лети.
Вот справа глядит - я от боли аж вою, но кровь направляю горячей струёю
солёной заменой воде…
Мне дух вышибает - взорляем над миром, и солнце сияет священным потиром
в предвечном прекрасном нигде!
Куда мы летим? Ах, не спрашивай, сердце… мне б к птице прижаться, зарыться, согреться,
и только вперёд и вперёд.
Друг друга спасая, мы снова и снова пронзаем пространства пласты и основы,
лишь ветер за нами орёт…
Но скоро закончится мясо на теле, и кровь иссякает, и дух на пределе,
и снизу - миазмы разрух.
А мы всё стремимся с бессмертием слиться… о, жизнь моя птица, упрямая птица,
не рухни же,
Русская Рух!