ДОКОСВАНИЯ ДО ВРЕМЕТО И ПРОСТРАНСТВОТО

Иван Гогев

ДОКОСВАНИЯ ДО ВРЕМЕТО И ПРОСТРАНСТВОТО

От детството си в Драганово съм запазил един траен спомен: някакъв безкраен юлски ден от началото на 60-те години. Слънцето е увиснало над Джулюн орман и не бърза да поеме на запад към Мардина. Стрелките на стария часовник “Юнгханс” се движат някак мудно, сякаш никак не искат този ден да си отиде. Жега е. Всякакви насекоми лениво летят около стеблата на избуялата вече царевица. Босите ми детски крака потъват в дебелия слой гореща пепел, а аз изпитвам от това неизказано блаженство, обикаляйки улиците около Щирковата мелница.
И в тази отпускаща, упоителна и като че ли гъста юлска топлина, сякаш някак без желание, с протяжния си уморен вой, се вмъква шумът на самолетните мотори. Това беше шумът на бавните витлови самолети от онова време. Техните трасета тогава минаваха някъде на юг от Драганово и водеха натам, където детското ми въображение не можеше да стигне. За мене там някъде беше непознатото пространство на “дългите вълни”. То ме мамеше и едновременно плашеше с далечината си. Това беше загадъчният свят, който знаех, че съществува, но нямах представа как изглежда.
Малкото пространство около мелницата на Щирков беше за мен пространството на “малките вълни”. Това беше късчето земя, моята малка планета, към която бях привързан и където се чувствах уютно и спокойно!
Крепката връв на детството ме държеше привързан към тази малка планета, потопена в “късите вълни”. Всичко наоколо сякаш ми казваше: “не отивай никъде, остани завинаги, животът тук тече бавно и всичко е истинско и непреходно”.
Но шумът на самолетните мотори постоянно напомняше за огромната галактика, в която моята малка детска планета беше почти незабележима частица. Тези мотори неусетно породиха в мен тревожните копнежи към “далечните вълни”, към онази галактика, която е различна от уютното гнездо на Драганово.
Съдбата беше благосклонна към мене и аз осъществих мечтата си да преодолея притеглянето на родното място. Успях да се докосна до далечни страни и култури и това ме направи още по-чувствителен към онази особена аура на Драганово.
Дръзката увереност, че мога да се върна на малката планета около старата мелница, ми помагаше да възприемам по особен начин красотата на далечния свят, до който стигах.
Тази дръзка увереност винаги е била и мое упование - упованието, че има едно място, където мога “да избягам” и да вляза в някакво все още останало от детинството измерение.
От онези, вече безкрайно далечни, летни дни в мене завинаги е останал мъчително-вълнуващият и призивен напев на старите самолетни мотори. Като един символ на непреходния копнеж към далечината, към онова, което е различно, мамещо и значимо…

—————————–

УСЕЩАНЕ ЗА ВЕЧНОСТ

Вляво от пътя за Сушица и Стрелец, преди той да се спусне към Кортинското дере, има една височина, където винаги ме спохожда усещането, че попадам в далечна, отдавна минала епоха.
Когато се обърне поглед към слизащото в местността “Отвъд” лятно слънце, вдясно остават синкавите стръмни стени на Бели бряг, в които от незапомнени времена трие хладната си кожа загадъчната Янтра.
В детството си с вълнение съм слушал за халките, забити под Бели бряг, в които римляните са връзвали своите салове.
Дори и никога да не ги е имало, аз винаги съм вярвал, че тези халки са още там! - кованите халки, които римляните са ни оставили, сякаш за да впримчим в тях нашето въображение.
За мене те отдавна са една красива метафора, напомняща, че всеки трябва да се опита да остави в някой бряг своите халки. Поне заради плахата надежда, че след векове някой ще се опита, преодолявайки буйното течение на своето време, за малко да се привърже към тях.
В светла лятна вечер от онова място до пътя, преди нанадолнището към Кортинското дере, взорът стига до вечния Никополис ад Иструм. Старите римски пътища още водят натам.
Заставайки на възвишението с лице към залязващото слънце, винаги съм имал усещането, че по тях все още вървят легионите и облаци прах от походните им сандали се издигат чак до диска на земното светило.
И звънът на оръжията, стоновете, възгласите и въздишките им все още се чуват, защото Времето и Пространството не могат напълно да ги погълнат.