РАЗКАЗИ

Драган Илиевски

превод: Татяна Любенова

МРАВКИ

Попаднах на мравки. Много черни мравки. Имаше голям мравуняк. Видях и още няколко. От всичките се точеха черни ленти. Имаха си свой път. В почивката ги гледах. Бяха ми странни и интересни. Не ги убивах. Някои имаха крила. Мислех си, че те ще да са главните. Събираха се на специално място. Гледах черните върволици. Те се съединяваха на много места. Не можех никак да разбера. Дали всичките са заедно или всяка се връща в своя мравуняк. Някои се отдалечаваха. Следях ги, додето можех. Пак се връщаха на главния път.
Добре се изръбих, гледайки ги. За мене те бяха интересни. Гледах ги и все повече ме привличаха. Казах на приятеля си. А на него му беше смешно. Странни са тия мравки. Исках да му обясня. Имаха си своя територия и начин на живот. Своя управа.
Паднаха дъждове. Водата отнасяше всичко по пътя си. Нямаше ги.
После пак се появиха. Сякаш бяха по-малко. Шестият мравуняк беше празен. Чаках с дни. Не излизаха. Дали са се преселили в друг мравуняк. Около най-големият имаше още повече от преди. Храна носеха отвсякъде. Много и сами шетаха. Кръгът ставаше все по-голям. Появиха се и от шестия. До него имаше мравуняче. Тук заизлизаха ония с крилата. Шефовете. Започнаха да излизат и по-малки. По-рано ги нямаше. По-малките излизаха от шефския мравуняк. Не видях ни една от по-големите. После се появиха и на друго място. Бяха навсякъде. Дали бяха същите или всеки мравуняк си имаше свои. В най-големия слизаха най-много шефове.
Изненадах се каква борба се води между два мравуняка. Малките бяха най-агресивни и от двете страни. Нападаха по три заедно някоя от големите. Оставаха вкопчени докрай в нея. Жертви имаше и от двете страни. С дни ги гледах ранените как се мъчеха с прекъснати части на тялото. Някои ги завличаха в един от двата мравуняка. В чуждия или в своя. Как можех да знам. Завърши войната. Нямаше ги известно време. След няколко дена пак започнаха да се колят. Пътищата от другите мравуняци бяха очевидно по-кратки.
Казах на приятеля си какво видях. Попита ме дали има жълти. Има само черни, рекох. Ще дойдат. Тогава ще видиш какво ще стане. След няколко дни се видяхме. Дойдоха ли жълтите, пита. Няма ги, рекох. И му показах черните. Жълтите са опасни. Черните трябва да се съединят, така мислеше.
Имах напрегната работа и някак си ги позабравих. Не бях ходил на имота си десетина дни. Пиех с приятелите ракийка на сянка. Мезехме си. Видях мравка на масичката. Жълта. Завтекох се. Войната започнала. Жертви - много. Жълтите атакуваха по-често. Еднакво нападаха и по-малките, и по-големите. И черните се бореха здраво. На сутринта жълтите ги нямаше. Недалече намерих много жълти мравки. Чаках да видя дали черните ще ги нападнат. Или пак жълтите.
Чакам…


ДЪРВОРЕЗБА

Прекрасна вода. С най-красивите водни нюанси, които съм виждал.
Знам, че по-хубава няма да видя, сигурен съм. Сам съм с добрите хора, хубавите жени и многобройните минувачи. Вечно искам да съм тук, на езерото. Краят му не се вижда и не мога да го обхвана с очи. Тук на брега ми е хубаво. Най-хубаво. Гледам жените и минувачите. Наблизо е Резбарят със своите купувачи. Много народ се върти около него, особено жените. Красиви и некрасиви, всякакви. Дърворезбите на резбаря са тука. Напук не искам да се смеся с навалицата от хора и да ги разгледам, може нещо да си харесам.
Връщам се при езерото и пак съм сам. Около мене върви народ. Мисля си, че една бира би ми дошла добре. Протягам ръка и в същия момент си я вземам. Сам си я пия и наблюдавам Резбаря. Мисля си, защо този човек много ме дразни. Не мога да отговоря на собствения си въпрос. Дали пък интуицията ми не е грешна? Чакам да си отидат хората и да се приближа към тоя Резбар и неговите работи. Чаках цял ден. Минувачите и нощем не го оставят. Да. Изпълни ме някакво болезнено любопитство. Какво толкова хубаво е направил, та буди толкова интерес? Нямам отговор.
Идвам на същото място. Магазинчето е затворено и Резбарят го няма. Много съм подранил. Гледам езерото. Гледам и към магазинчето. Идва с две деца, които му носят дърворезбите. Те си тръгват и той остава сам да ги подрежда. Приближавам се до него. Работи търпеливо, а аз привидно съм кротък. Гледам него, дърворезбите не ме интересуват. Заповядайте! Не казвам нищо. Той изненадан мълчи, сочи към езерото. Цветът на езерото, с прекрасните си нюанси, се отразява в очите му. Искате ли с нещо да ви услужа? - по човешки ме пита Резбаря. Нищо не искам от вас. Лош резбар сте. Само лъжете хората. В същият момент разбирам, че напук говоря така. Дори не поглеждам дърворезбите, а се нахвърлям на човека. Не се отказвам.
С добро и кротко отговаря Резбаря и продължава да реди. Ще се потрудиш да бъдеш много по-добър и тогава ще продаваш изкуство тук, на брега на езерото. Хубавите места не търпят лошо изкуство, му викам аз.
Добре, ще се опитам, ми отговаря и продължава работата си. И пак съм сам с езерото, което е още по-хубаво.
След изминалото лято, от автобуса се спускам право на езерото. Резбарят си е пак на своето място. Обзема ме гняв. Сам не мога да се позная. Упорито търся повод да се разправям с човека, който нищо не ми е направил.
Добри са дърворезбите ти, гледам го аз и чакам реакцията му.
Добре, поглежда ме бегло и вдълбочава вниманието си върху своите работи.
Защо са ти тия дрънкулки, които си направил, обръщам се към него на висок глас. Изработката ти е добра, но лицата са много лоши. Искам да ми направиш портрет.
Не мога. Правя резби изключително върху религиозни мотиви.
Аз съм Господ, не ме ли чуваш? - още по-силно завиках.
Добре, ако си Господ, ще те резбовам, само че нямам материал и ще ти струва скъпо.
Аз ще ти намеря материал и ще ми направиш дърворезбата без пари. Аз съм Господ и да не повтарям.
Добре, Господи. Докрая на лятото ще го завърша.
Идвам в края на лятото. Гледам прекрасната творба на отличния майстор. Целият се разтрепервам от вълнение, хубавото чувство е подплатено със сладка ситост в душата.
Това съм аз, това е Господ! Ти ли го изработи?
Да, отговори Резбарят, с голяма любов и внимание го резбовах. За Господ всичко ще направя.
Не си ме докарал. Друга ще ми направиш.
Добре.
Аз вземам дърворезбата и я стискам силно. Въртя я в ръцете си, оглеждам я отвсякъде и не мога да й се нагледам. Резбарят не мърда и гледа мен. В един миг в мене започна да се надига чудна смесица от сила и ярост. И изведнъж силно захвърлих дърворезбата далече в езерото, може би на другия бряг.
Силен вятър. Облаците тъмнеят. Развълнува се езерото и всичко около него. По някое време се смири. И точно тогава започна да ме мъчи мисълта. Къде е моята дърворезба? Дали е в Преспа, под Галичица, или в някоя чужда страна?
Все още, безброй пъти се питам, защо заблестя езерото и кой дявол ме накара да бъда лош спрямо добрия и кротък Резбар? Дали езерото знае истината?
Езерото мълчи. Хубаво.


СЕДМОТО ДЕСЕТИЛЕТИЕ

С дни не излизам. Чета и пиша. Телевизорът работи непрекъснато и ми прави дружинка. Не ми пречи. Намалява чувството ми за самотност. Телефонът не звъни. Гледам, че в хладилника има още няколко бирички. Ще трябва утре да купя. Пия, а имам проблем със стомаха. На прекрасния телевизор програмите се сменят. Екранът е с дебелина от няколко сантиметра. Плоско стъкло и това е всичко. Последно чудо на техниката. Сравнявам с го с първия, който имахме. Смешно сравнение. Чувствам се изморен и затворен. Трябва да изляза.
Жена си не съм виждал с дни. Идва за кратко и заминава. Изчезва. Изваждам панталоните и ризата си от сушилната машина. В банята се бръсна. Измивам лицето си с одеколон за след бръснене. За минута лицето ми светва. Удрям един душ.
Моята малка електрическа кола ме носи към центъра.
Включвам компютъра за навигация и икономичен режим. Пускам музика. На автомагистралата има задръстване. Случила се е катастрофа. Наближавам. Навигаторът без грешка ми намира място за паркиране. Фотоклетките са непогрешими. Паркирам пред любимия хотелски ресторант. Тук идвам от години, особено добре се чувствам на терасата.
Лято е. Хубава вечер. Много униформени служители пред входа. Пристъпвам, а те се отдръпват и ми правят път. Богат съм и известен. Влизам с приповдигнато чувство на гордост. Зад мен входът се затваря.
Поръчвам си гроздова, много е скъпа. Това питие стана истинска скъпоценност. Безброй просяци стоят скупчени пред хотела. Просят от богатите. Униформените служители са строги и внимават някой от тях случайно да не се качи на терасата. Чувам плача на просещите деца. Разпознавам много хора. Някои от тях ми махат. Виждам и пенсионирания учител. И той станал просещ. Нещо странно става. Учителят ми маха. Ставам и казвам на пазачите да го пуснат. Не позволяват и само стискат зъби. Виждам насълзените му очи. Давам му пари. Хората се струпаха и охраната настръхна. Върнах се на терасата и ги гледам отгоре. Учителят го няма. На масата виждам гроздовата и кафето. Идва управителят на хотела.
Мога ли да седна, пита. Не правете това, няколко пъти ви се случва. Съсипвате репутацията на хотела и града. На милостив се правете на друго място. Ако имам власт, бих им показал на тия насъбраните. А вие си губите авторитета, господине. Приятна вечер. Не му казвам нищо, защото няма какво да му кажа. Поглеждам към насъбраните. Гладните им очи не престават да питат и молят. Хваща ме бяс и им хвърлям няколко монети. Завря купчината от хора. Чакам да дойде управителят и да се разправяме.
Пия си кафето и мисля за жена си. Това на терасата често ми се случва. Знам, че е със своя много по-млад любовник. Отскоро са неразделни. Тъгувам за изминалите години. Отлетяха много бързо. В мислите си бягам от края на седмото десетилетие назад. Тичам към младостта. Млад и енергичен, същият като любовника на жена ми. Тихо си припявам жалба за младост. И ето, ту съм в младостта, ту съм в лудостта. Много имена, много спомени. Хубаво ми е. Поръчвам още. Имам пари и мога да пия колкото искам. Поръчам си вечеря. Яденето е хубаво и богато. Изпод масата някой ми подава ръка. Малкият, незабележим Туркиян. Изчезва.
И чувам как започват да пищят сирени. Нещо става. Сигурна пак някоя радиация. Да, трябва всички веднага да се скрием. Навсякъде хората тичат през глава. Улиците опустяват. Продължавам да вечерям. Управителят отвътре ми прави знаци, че съм ненормален. Гледам го през прозрачното стъкло. Сам съм на терасата. Просещите страхливо се връщат отляво и отдясно. Ето ги. Влизат един по един. Туркиян е начело. Терасата се изпълни с хора.


ПЛЮНКА

Имаше налепени много плакати. Какво ли е това, питах се. Прочетох. Надпревара по плюене. Най-добрият ще получи награда. След това отива на следващите надпревари.
Толкова публика не очаквах. Сякаш целият град се беше струпал. Гъмжеше от деца.
Дойдоха шампионите. Бяха около петдесетина. Някои започнаха да загряват. Нетърпеливи. Летяха плюнки на всички страни неконтролирано. Навсякъде беше разлигавено.
Започна големият финал. Плюеше се на едро. С максимално удоволствие плюеха шампионите. Кой от кой по-добър. Децата крещяха и надъхваха състезателите. Скачаха от радост. И по-старите бяха доволни. Съдиите тичаха. Някои състезатели постигнаха добри резултати. На степени се определяше дължината и качеството на слюнката.
На монитора показваха резултатите. Голяма борба. Още малко и ще завърши първият кръг. Пристига и последният състезател. Едва се влачи. Слаб и бос. Страшно уаа разцепи въздуха. Публиката негодуваше и хвърляше разни предмети. Съдиите енергично реагираха. Намесиха се и представителите. И умириха положението. Последният все пак ще плюе. Гневно обръщаше очи. Лицето му посиня като мастило. Събираше въздух. Събираше. Събираше. Гърдите му се напомпаха до максимум. Най-вероятно ще пукне, ако не плювне. Лицето му почервенява. Още се помпа. Публиката се смълча. Децата, не видяли такова чудо, стоят с отворена уста. Очите им облещени. Последният плюна. Яростно и силно. Съдиите хукнаха като луди. Скочиха децата. Последният плюна най-далече. Махаха съдиите. Децата се радваха. Плюнката направи дупка. Публиката беше смаяна. Децата тичаха да видят. Плюнката изчезна. Съдиите бяха обезумели. Първо място за последния шампион. Мониторът започна да пренарежда резултатите.
Започна да излиза от дупката. Течеше и все по-голяма ставаше окървавената плюнка. Прерастваше в лава. Врещяха децата, разлигавени и окървавени. Всички бягахме. Бягахме. А шампионът се смееше. Не преставаше.


ПАРАЛЕЛИ

Беше сам. Уморен, легна. Приспиваше го чукането на железните колела. Над вратата слабо светеше.
Събуди го отварянето на вратата. Вашите билети, моля. Добре. Стана. Срещу него Госпожата пие кока кола. Седна хубаво. Смутено гледаше през прозореца. Светлини и предмети се мяркаха. Предложи цигара. Г. кимна с глава. Взе я с красивите си ръце. Пушеха. Често я поглеждаше. Беше спокойна. Мълчаха. Часовникът сочеше 1,30. Само тракането на колелата нарушаваше тишината. Приспа му се. Дори привлекателната Г. не можеше да го остави буден. Опита да различава предметите в тъмното. Г. допи кока колата. Вдигна металния капак на кофата. Затвори го. Силно щракна. Направи гримаса и се усмихна. И Г. се усмихна, предлагайки чуждестранни цигари. Ровеше за кибрита. Г. протегна запалка, беше му приятно. Върна я. И по-нататък - свистяха релсите. Откъде ли пътува Г. Ще каже ли довиждане на следващата спирка. Притесняваше се. Трябва да започне разговор. Сега ще я попита нещо. Измъчваше го мисълта, че няма да я види. Коя ли е следващата спирка. Г. не даваше никакви признаци на безпокойство. Ще я пита накъде пътува. Как и на какъв език.
Свистяха релсите. Гледаше си ноктите. Понякога поглеждаше и към Г. Тя извади книга. Запали и другата светлина. Хубаво я видя, езикът му са върза, гледаше я, додето четеше. Ясно видя заглавието. “Мъжете не танцуват”. И В. имаше десетина купени. Глупаво би било да ги вади. Гледаше я. Пак му се доспа. Приятелят му от стадионите беше виновен, че му се спи. Намериха се на панаира. Прошетаха няколко белградски кафенета. Заспа.
Тръскането го разбуди. Къде е Г. Въпросът избухна. Това е неговата спирка. Хубав сън ли беше. На масичката имаше кутийка. Погледна в кофата. Имаше още една. Здраво е спал.
Облече палтото си и излезе. Изтрезнял. Потърси цигари. Ядосваше се, че е заспал. Беше му криво за Г. Желаеше я. Разхождаше се по перона. Търсеше кибрит по джобовете си. Намери запалка. Разгледа я. С тънък фулмастер пишеше нещо. Г……………. Ръката му трепереше. Запалката блестеше.