НИКОЛА СИМОВ

Петър Стъпов

Знаменосецът на Христо Ботев. Един от близките другари на поета

Ако Христо Ботев стана кумир за българската интелигенция, това се дължи, наред с вдъхновеното му поетическо дело, и на неговия подвиг, при който поетът превърна думите си в дело и сложи кости по скалите на Вола.

В неговата последна окървавена стъпка има горещ патриотизъм, пълно себеотрицание, но и топла романтика. Наистина, както вярно бележи един български автор - какъв подвиг и романтика: с 200 души да тръгнеш да сразяваш една огромна империя, покорила не един народ!

Когато, обаче, всяка година подвигът на воеводата - поетът се обезсмъртява, обикновено се забравят неговите помощници и другари, които бяха белязани със същата съдба на волния дух и с чиято помощ Ботев провеждаше своите настойчиви освободителни идеи.

В тая си бележка аз искам да спра вниманието на читателя върху една важна фигура в Ботевата чета, върху един бунтовник от българската емиграция в Румъния, а именно върху неговия знаменосец Никола Симов Куруто, роден в град Ески-Джумая (сега гр. Търговище).

Името му твърде малко познато, а историците ни го отминават с няколко думи. Но трябва да се признае, че знаменосецът е важен стълб във всяка бойна човешка единица. Не всеки се удостоява с честта да носи бойно знаме. За това са необходими качества, които не всеки четник може да притежава.

Фигурата на Никола Симов е интересна. Той е бил ярък представител на огромната емигрантска маса, чрез която се е движил жилавия апарат на революционния комитет в Румъния.

Никола Симов Куруто е роден в град Ески Джумая (Търговище) вероятно към 50-те години на миналия век. Син е на бедни родители. Още от дете у него се е подхранвала волността и чувството за свобода и неведнъж турските деца и младежи са изпитвали върху си безстрашието на Никола Симов. Природно надарен младеж, той е бил с голяма амбиция да се издигне над общото ниво и неведнъж е казвал пред близките си, че ще „стане голям чиляк”.

Сериозността и храбростта са били негови характерни качества. Той не се стеснявал да ходи на хорото с пушка, както ми заяви една негова съвременница. Очевидно турците са се страхували от него и от неговите смели и храбри другари.

Когато е израснал, Куруто си е избрал стоки из Добруджа и Дели Орман. Но дали в тая си работа не е вършил комитска дейност, не е още установено, обаче трябва да се предполага това.

Каква чудна и каква еднаква съдба с поета! Като него Никола Симов е бил обвиняван от чорбаджии и турци, че върши „хайдутлук”, затваряли го няколко пъти, а веднъж го осъдили в Русе на смърт, но успял да избяга и се прехвърлил в Румъния.

Чорбаджиите от гр. Ески Джумая никак не обичали знаменосеца, а по кръчмите намръщено казвали за него: „Нему трябвало му Българско!” Те така са си били много добре и всеки стремеж за свобода са преследвали по-яростно и от турците. Бунтовниците за тях са били „хаймани”, „нехранимайковци”, „хайдути”, „чапкъни”, а делото им - опасно, разбойническо, осъдително!

Никола Симов е изпитал тая съдба на враждебност, клевети и обвинения. Мълвата го слагала на една дъска с вулгарните престъпници и трябва да се съжалява, че стари хора в Търговище още вярват отчасти в тия легенди около бедната, но свободолюбива личност на Куруто. А ако действително е имало някои погроми върху турци и чорбаджии, те ще да са ставали в името на делото, което трескаво се е градило зад Дунава.

Кога знаменосецът на Ботев е преминал в Румъния, не е установено, обаче се знае, че е избягал от Русенския затвор. За неговата 3-4-годишна емигрантска дейност в Браила, Букурещ и т.н. се знае малко нещо от „записките” на Кючюков. Захари Стоянов разказва за едно проектирано нападение (в облекло на румънски полицаи) на един манастир, за да се снабди организацията с пари.

Обаче Никола Симов е бил много близък на Ботев, който е опознал и оценил неговите качества на храброст, саможертва, воля и силен дух и му е поверил знамето със знаменитите прости думи: „Куру, вземи това знаме и умри за него!”

Куруто е ранен или убит на Милин камък на 18 май. Смъртта му е повлияла съкрушително на Ботев, както казва Зах. Стоянов.

И знаменосецът на Ботев е напуснал родината и семейството си, дал е младите си сили, ентусиазма и живота си за свободата на своето отечество и ние дължим нашата силна признателност и помен за героя.


в. „Час”, г. 3, бр. 39, 02.06.1937 г.