Владимир Георгиев 

1.

Новината за предстоящото дохождане на тъщата ми не ме разстрои напълно, психически як съм. Мразя новините, особено когато ме остаряват, съсипват, довеждат ме до състояние, близко до пълно отчаяние и готовност за самоубийство, тоест не обичам новините през последните двайсетина години.

Въпреки това, непреглътнал новината, задавен, ненапълно разстроен и без да кървя, съобщих на съпругата си, че възнамерявам да отида на лов за глигани или за каквото и да било друго, имах нужда просто да стрелям. Опасявах се, че ще посегна на живота си, затова идеята за лова ми се стори напълно уместна - по-добре е да стреляш по нещо, което е различно от теб самия.

- Отивай където искаш! - троснато ми каза жената. - Но в шест вечерта да си вкъщи. Мама не обича вечерята да закъснява.

- Аз ли съм вечерята? - отговорих по същия начин. - Вечерята може и да не закъснява, но аз ще закъснявам, колкото си искам!

Така да знае. Ха ма ха. „Мама не обича…” Много ми дреме какво обича мамка ти. Изобщо даже не ме интересува, че ще приижда! Есенно наводнение такова.

Обадих се на Лазо, моят приятел, и отидохме на кино. Той все е безработен, не знам как уцелихме някакъв испански филм, там трима мъже на възраст като нашата, съвсем изпаднали, вече трета година без работа стоят, едни такива отчаяни, неугледни, с празни погледи… Живи да ги ожалиш. Боядисваха си косите черни, мъчеха се да отслабват, та да изглеждат по-млади и да ги вземат на работа, ама не става, бате. Приятелят ми се просълзи, по едно време усетих, че направо ридаеше, излязохме още преди тримата другари да се самоубият. Това, струва ми се, беше неизбежно.

По-добре да се поразходим. Аз нищо не си бях взел за лов, имам предвид, нямах пушка, нито гранати, още по-малко гаубица, оставих ги вкъщи да са ми подръка, нали гости чакам, но все пак му предложих да отидем в парка, може да ударя някое врабче с камък, да има за вечеря, дано й приседне на тъщата.

- Не е хубаво да имаш тъща - казах му, докато ходехме замислено.

- Още по-лошо е да си безработен - кимна той.

- Защо да е по-лошо? - не се съгласих. - Тъщата може да те ухапе, отрова пуска, да те прокълне, да ти скрои измама или постановка, чак да не знаеш откъде ти е дошло злото. Магьосници са в това, да знаеш! Вещици!

- Когато си безработен - вика, - дори трагедията с тъщата е още по-мъчителна. Можеш само да мълчиш, нямаш пари дори една ракия да изпиеш, губиш и право на мнение.

Замислих се. Убедителен беше.

- Май си прав. Дори и безработните имат тъщи, като капак. А тогава мъката им е двойна - хем безработни, хем с тъщи на главата. Не бях се сетил.

- Това с тъщите - продължи приятелят ми - е като да имаш тежък, инвалиден недостатък. Отсекли са ти я ръка, я крак. Лошо, ама свикваш. Болката отминава, само мъката остава. Но да си безработен е нова болка, нов недостатък, прераства в недоимък, а оттам - в нещастие.

Хубаво е да има някой, който да е по-зле от теб. Олеква ти.

Не можах да ударя врабче с камък, не се и опитах, но установих, че вече наближава шест часа. Тъщата ми не обича да се закъснява за вечеря, значи трябва да побързам. Разделихме се, а аз хукнах към вкъщи.

- Мама се обади, че ще закъснее - каза жена ми. Започна да пристъпя към мене, буташе ме към изхода: - Къде ти уловът? Какво ще вечеряме? За какво изобщо ходиш на работа, като нищо не купуваш от магазина? Безделник такъв! Ето на, и в лова не те бива! За нищо не ставаш.

За какво изобщо съм ходел на работа… За нищо не ме бивало. Пак излязох навън. Ни револвер взех, ни пушка, ни нож дори - на лов ходят ловците, а не дивечът. Влачех със себе си голямата сива пазарска чанта, ръчно изплетена от тъща ми за годишнината от сватбата ни. Лазо, къде си, Лазо, замислих се за приятеля ми. Ти безработен, а аз безделник - и двамата без нещо… Той на работа не ходи, затова не му плащат, аз на работя ходя, но пак не ми плащат. Няма голяма разлика. Намерихме се в близката сладкарница, почерпихме се по боза набързо, пръснахме се в противоположни посоки като хрътки и всеки тръгна да търси: той работа, аз - делник.

2.

Не мина и седмица, срещам Лазо в малката градинка до пазара. Той е мършав и нисък, върти се като пумпал, което означава, че или мисли, или се тревожи за нещо. Тръгва напред, стремглаво, почти тичешком, после внезапно спира, обръща се кръгом, като по заповед, и пак закрачва. Така напред-назад постепенно променя оста и точно като Земята, прави овални кръгове, върти се около себе си човекът, на планета прилича, свел глава, безпаметен.

- Добра среща! - викам му.

Той се сепва, радва се, че ме вижда. Как няма да се радва, нали това съм аз, най-добрият му приятел.

- Май ще имам повод да почерпя - очите му искрят, - много скоро, още утре! А защо не и днес!

- Дай боже да има такива поводи!

Не го питам защо ще черпи, той сам ми каза:

- Значи, днес ми е интервюто. Добре ли изглеждам?

Чак сега забелязах, че си е сложил парцал на врата и най-сетне е зашил горното копче на сетрето, което носеше откакто го помня. Навремето беше зелено, сега вече няма цвят, но не е скъсано, вероятно понеже знае, че и да се скъса, няма как да изглежда по-зле, вече му е все едно.

- Както винаги си - уверих го, за да не сгреша в отговора.

- А папийонката не виждаш ли? - той опипа доволно кафеникавия парцал.

Нищо не казах. Това нямаше как да е папийонка, но нека така да е. Потупах го по рамото.

- Много си добре. Дори копче имаш. Явно нещо важно предстои.

- Днес ми е интервюто. Започвам работа, друже! Стига да ме одобрят, разбира се.

- Браво! - Наистина се зарадвах. Нека най-после да заработи човекът. Много време мина, откакто го съкратиха. Някой друг път ще ви разправям. Той никога не е бил съвсем добре, но напоследък заприлича на клошар и не е съвсем с всичкия си. - А ти… какво правиш тук тогава? Кого чакаш?

- Чакам да ме извикат. - Погледна часовника си. - Всеки момент ще е, вече е десет часа.

Огледах се. Бяхме насред градинката, една красива майка с непослушно дете мина покрай нас, тя му се скара нещо, а детето се изплези. Обичаха се. На пазара кипеше живот, продаваха скапаните зеленчуци, които стояха в кофи зад витрините, а на сергиите слагаха свежи и примамливи екземпляри, да залъгват купувачите. Алъш-веришът вървеше, голямо надлъгване е това бизнесът, ей! Нямаше никакви офиси наоколо, не разбрах напълно за какво говори приятелят ми. Къде ще се състои интервюто? Попитах го:

- Щом си се увил с тази мистериозна… папийонка, работата ще е сериозна, нали?

- И още как! С трудов договор, представяш ли си? Не е сезонна работа, дори не е временна! Постоянен трудов договор, дебела работа, копеле!

Той ме шибна по рамото. Искреше.

- И къде ще е интервюто?

- Тук. Отсреща. Ей-там!

Там, където посочи, беше тоалетната. Сива, вдълбана в земята, олющена телена ограда преграждаше входа й, вляво беше мъжкото отделение, вдясно - женското. От мъжкото излезе един господин с черни гумени обувки, огледа се безизразно, видя Лазо и рече:

- Ти ли беше? Айде, идвай на инструктажа, назначен си!

Лазо подскочи, отново ме бухна по рамото и се затича към дебелия с гумените цървули. Двамата влязоха в тоалетната.

Купих каквото трябваше от пазара, оставих до мивката бележките от покупките, за да може жена ми да е сигурна, че не я лъжа с парите, и хукнах в съседния вход. Там живееше Лазо, като бяхме деца, пак така бързах да го викам за мач, да ритаме или да играем на фунийки. То май и сега това правим, само дето вече не ходим на училище.

- Няма го - каза синът му. - Каза, че отива по бизнес.

Ясно, значи още е на интервю. Тичам до градинката на пазара и заставам до мъжкото отделение на тоалетната. Все ще излезе някога, дори да е по голяма нужда. Аз не бързам.

След десетина минути излезе, ухилен до ушите, квадратният инструктор се сбогува с него, като му подаде дебелата си червена ръка.

- Айде да пием боза. Жаден съм! Всичко ще ти разкажа.

Намерил работата по обява. Ще чисти тоалетната. Дори изместил други двама кандидати, него избрали, защото е с висше образование, а може и да не е затова. Може би защото е още млад, няма и петдесет. Дете има да храни, жена му едва смогва. Абе, няма значение, вече съм на работа, наздраве! Изпихме си бозата и кой откъде е. Времето е пари.

- Значи така, а? Лазо си намери работа, а ти си още безделник! - изкрещя жена ми, като й разказах вечерта. - Престани да си въобразяваш, че ходиш на работа! Започни да изкарваш пари, а не да се мъкнеш в оная дупка по два часа на ден и да се връщаш без стотинка! Ясно ли е?

От ясно по-ясно. Да престана да се мъкна в оная дупка, както жена ми наричаше редакцията на списанието…, да започна да изкарвам пари.

На другата сутрин се обадих на Панайот, той се занимава с партийни дела, богат човек стана, беше централен нападател в отбора, когато ритахме зад блока преди има-няма трийсет години. Така и така, казвам му, хептен се сдухах, уж се водя на работа, ама пари нямам.

- Още ли киснеш в онова списание, как се казваше?

Казвам името на списанието.

- Нищо не ми говори.

- Няма как да ти говори - казвам, - то спря да излиза.

- Ами така ще е, как иначе, като не следвате партийната линия. За политика, за власт, за секс и за пари обичат да четат хората, а не за някакъв си там морал, ценности и други помии. Голи жени публикувахте ли? Не? Тъпанари. Голата плът лепи погледа, подува лимфите, гони рака, изпразва джоба. Мене да питаш за журналистика! Ако пишеш за бежанците - до бежанеца слагаш гола цица. С ей-такова зърно! Ако е за гръцкия дълг - лепиш голо дупе, ама голямо, елинско, като зехтин, да е тематично. Нищо не разбираш, като те гледам такъв ошмулен! Както и да е, мой човек си, ще ти помогна. Навреме идваш, точно преди изборите. 

3.

Панайот беше едричко момче, изобщо не ставаше за център-нападател, но навремето се биеше добре и успя да наложи превъзходството си, вероятно защото нямаше такова. Стоеше пред вратата на противника и чакаше някой да му подаде удобно топка, за да я вкара във вратата. Това беше ролята, приносът му към колективната иначе игра.

- Ей, какъв отбор бяхме! - припомни си той и ме фрасна по рамото. Тези дни ми върви да ме млатят точно по лявото рамо. По този повод се сетих за Лазо, нали и той ме беше ударил там, когато ми съобщи новината за новата си длъжност, за бизнеса, който започваше. Казах:

- Помниш ли Лазо?

- Е как да не го помня? Виж какво, аз отдавна вече не съм в квартала, но старите бойни другари няма да забравя никога. Нищо че кривнахте от правия път…

- Не сме кривнали, пътят се оказа крив.

- Айде бе, ти ще кажеш! - Панайот беше наедрял още повече. Преди години си купи или си построи къща в Бояна, сега живееше там със семейството си, не идваше в квартала. Но не ни е забравил, види се. - Какво като зубрехте уроците? В училище ви пишеха шестици, а животът ви написа една голяма двойка. Това е положението!

Може пък да е прав. Вече не играем на фунийки, не ходим на училище, но двойките си ги получаваме редовно. Поне ние с Лазо.

- Какво за Лазо? И той ли е загазил?

- Не, просто се сетих за него - казах и разтрих рамото си. - Той е добре, скоро захвана бизнес.

- А, това е добре! Изненадан съм. Виж го ти, Лазо! Какъв бизнес?

- В областта на хигиената.

- Брей, там добри пари се изкарват, да знаеш! Хубаво се е ориентирал. Но как е станало без партийна подкрепа? Към коя централа е? От коя партия?

- Не, той не се занимава с политика. Не е едър бизнесмен. Наеха го за чистач в тоалетната.

Панайот започна да се смее от сърце. Шкембето му се затресе, същият беше и като малък, по-лесно беше да удари топката с дебелия си корем, отколкото с крака си. Център-нападател, няма що. Лаком за гол, като днешните ни футболисти.

- Неее, ти ме разби направо! Ха-ха-ха! В бизнеса с хигиената значи… Ох, ще ме уморите! Чакай да си почина малко…

Седна на бюрото и се подпря долу в ляво, сигурно някаква болка изпитваше. Обра сълзите си с другата ръка и попита:

- И в коя тоалетна работи? Да не е в кварталната?

- Там, да - потвърдих.

Панайот се поуспокои и каза важно, бавно:

- Обикновено ние, строителите на съвременна България, възлагаме този бизнес на нашите братя по съвест, ромите, те го контролират от време оно. Но очевидно има изключения. Кой знае как се е вредил.

Отворих уста да му кажа, но той махна с ръка:

- Остави! Няма значение. Утре ви искам и двамата в девет часа тук, при мен, в офиса. Имам задача, пари ще печелите, хора ще станете. Чао засега, че имам ангажименти. До утре!

Отидох в миризливия офис на Лазо, той тъкмо излизаше от тоалетната с парцал в ръка, беше си купил гумени цървули, нямаше я папийонката, вече си беше свършила работата. Изглеждаше доволен.

- Не мога, брато - каза. - Тъкмо започнах работа, обща смяна съм. Толкова време я търсих тази работа, а сега веднага да се оттеглям… Не върви. Пък и… какво да ти кажа. Този Панайот не е читав човек, знаеш го.

- Не е читав, ама е богат! И знае как се правят пари, за разлика от теб и мен. Няма да си оставяш работата, нека да отидем да видим какво ще ни предложи, после ще решаваме. Става ли?

Лазо се съгласи, на другата сутрин бяхме в офиса на Панайот. Беше точен, посрещна ни бодро, явно бе спал добре, прегърнаха се с Лазо, този път ударът по лявото рамо ми се размина.

- Да караме по същество, че имам задачи да гоня - рече сухо Панайот. - Ето я вашата задача!

Той посочи две купчини в ъгъла на стаята, опаковани с кафява амбалажна хартия и вързани със сезал.

- Това са плакати на нашата партия във връзка с изборите. Има снимки на кандидатите, призиви за гласуване, такива неща, не е ваша работа какво пише, а да ги разлепите. Камък в града да не остане без плакат върху него! Наш, правилен плакат. Ако са ви изпреварили и са лепнали призиви или листовки от друга партия, не ги късайте, толерантни сме, просто залепете нашия плакат върху техния. Това е цивилизовано и най-важното - върши работа! Сега сте ловци на гласове, бъдете вдъхновени, бъдете настървени!

Такъв ловец не бях бил досега.

- Това ли е всичко? - попитах го.

- На първо време.

- Само по камъни ли да лепим? - поинтересува се Лазо и се почеса зад ухото.

- Ей, същия си като навремето! - ухили се Панайот. - Нямам време сега, иначе хубаво щях да си поприказвам с вас, смешни сте ми, като динозаври някакви, експонати. Ама нямам време, пусто да остане. Друг път, ще го измислим някога. Не само по камъни, Лазо, може да лепите върху стълбове, върху коли, по дървета, гари и така нататък. Отвън на масата има два гюма с лепило и баданарки. Взимайте и тръгвайте. Ето ви по сто лева джобни, хванете влака и побързайте.

- Кой влак? - попита пак Лазо.

- Не ви ли казах? Плакатите са за нашия кандидат в съседния град, близо е…

Обясни ни как да стигнем. Оказа се, че Лазо познава града. Панайот ни подсказа, че можел да възложи тази работа и на местното партийно ръководство, но заради нас го правел, да изкараме някой лесен лев.

Лазо се съгласи бързо, неочаквано за мен. Дадохме си сметка, че за един ден ще свършим работата, вече взехме авансово по сто лева, откога не бяхме виждали толкова пари накуп, а приятелят ми след това ще си продължи тоалетния си бизнес, без никой да е усетил отсъствието му.

Бяхме изпуснали влака. Следващият беше след пет часа. Пътнически, ще има да ни тресе, ама няма начин. Автобуси до там не пътували, да не повярваш. Взехме си билети и зачакахме.

- Не става така, братче - викам му. - Пет часа са това, много време е. Давай да ходим да се почерпим някъде, заслужаваме го, така времето ще мине по-бързо!

Като е с пари, което не му се случва често през последните години, Лазо е невероятно сговорчив. До гарата имаше малко ресторантче, евтино, точно като за нас. Виното беше леко, наливно, изветряло, но вкусно и точно според сезона. Имахме пари и за мезе, приказката потръгна, всичко беше идеално.

Взехме една пластмасова бутилка за из път, качихме се във влака, сами бяхме в купето, там я пресушихме. Пътят мина съвсем гладко, дори не го усетихме. Мръкнало беше, като стигнахме. Една олющена лампа висеше над табелата на гарата. Наруших тишината:

- Ти водиш, нали познаваш града.

Лазо се огледа тревожно. Май бяхме пийнали повечко, той изглеждаше така, сякаш оглеждаше Марс, учуден, че там тече вода вместо вино.

- Отдавна беше… Не съм идвал десетина години, нещо се е променило май.

Решихме, че пътят с павета изглежда най-респектиращ и затова вероятно води към центъра на градчето, нали по него може да се движат дори и танкове. Поехме, често си почивахме, по едно време се уморихме, аз направо капнах, седнахме на земята.

- Къде сме според теб? Много време вървяхме.

Лазо се огледа със същия влажен, тъп и тревожен поглед и съобщи:

- Ето, там се белее центърът, на прав път сме, вече сме стигнали.

Слаба богу. Паветата свършиха, изви се макадам, после направо си вървяхме по земята, беше съвсем тъмно. Появиха се първите камъни, започнахме да лепим. Едната купчина плакати я свършихме бързо, но за втората камъните свършиха.

- Трябва да потърсим още места за лепене - установих аз. Изобщо не ми се ходеше вече.

Лазо се опули в тъмното и каза със задоволство:

- Кола!

Как пък я видя! Голяма работа е тоя Лазо, хич не съжалявам, че го взех със себе си. Налепихме и колата, много ни се доспа, полегнахме край една беседка наблизо и бурно, с нетърпение, нахлухме в царството на сънищата. Останаха ни някакви си десетина плаката, утре щи ги довършим.

Трябва да съм сънувал нещо лошо, заплашително и страшно, я че не съм платил някой данък или сметка, идват да ми спрат тока и водата едновременно, я  тъщата пак ще дохожда на гости - все такива страхотии, които се случват и в царството на сънищата, защото се събудих с вик. В същото време осъзнах, че някой току-що ме беше ритнал яко в гърба. Лазо стоеше изправен над мен, ръцете му бяха хванати здраво отзад, държеше го висок и брадат пастор в черно, намръщен и свиреп. Изправих се полека, слънцето блесна в очите ми, замижах, бях забравил вече какво е да си махмурлия, здравенякът хвана и моите ръце, изви ги и аз се наведох от болка. Видях разкривени прашни обувки, полускрити от черно расо да се приближават към мен.

- Не ви ли е срам от Бога? Страх нямате ли? А?

Човекът, който говореше, имаше дълбок и благ глас. Поуспокоих се малко. Но не задълго, дойде полиция, сложиха ни белезници, натикаха ни в някакъв бял опел и направо в участъка.

Разпитът бе кратък. Заподозрени сме и двамата, че умишлено и в нетрезво състояние сме обругали и осквернили общинското гробище, като сме облепили всички надгробни камъни и плочи с предизборни плакати с надпис: „Станете и гласувайте за мен! Аз съм на ваша страна! Няма да ви подведа!” Освен това по същото време с други плакати, съдържащи призива „Аз съм вашият човек! Гласувайте за мен!”, сме опаковали единствената катафалка в града, като по този начин…

Положението ни се оказа трагично, по-трагично, отколкото предполагахме. Набутаха ни в една килия и тъкмо да обсъдим това, което чухме, защото и двамата не вярвахме, че сме вършели всичко това точно на гробищата, спасението изскочи ядосано през устата на гневен полицай:

- Излизайте от тука, да ви вземат мътните! - отвори шумно вратата.

Избутаха ни и на наше място натикаха други трима.

- Да се благодарите, че сте от различни партии! Не смея да ви оставя в кауша всичките, ще се изтрепете, после аз ще отговарям! - рече началникът на участъка, подписахме нещо и ни пуснаха.

Панайот беше много ядосан, но се контролираше, нали сме приятели от детинство, каза:

- Пуснаха ви, защото нашите отколешни врагове от другата партийна групировка, те са силни в този град, като видели нестандартната ни предизборна политика, побеснели, изпотрошили всички паметници на гробищата, понеже не успели да отлепят плакатите, лепилото ни е първо качество, после пратили трима активисти да строшат катафалката с нашите плакати, и тя яко облепена, направо я помлели, на сол станала…

Спогледнахме се. Лазо беше унил, мълчеше гробовно, гледаше настрани, искаше да избяга.

Панайот продължи:

- Вижте, то бива да търсите мъртви души за подкрепа, бива, ама чак пък толкова… Нестандартно сте се отнесли към изпълнението на възложената ви работа, творчески и доста особено. Но в крайна сметка враговете ни го отнесоха. Оказа се, че подходът ви е печеливш, а в партийната борба който печели, взима всичко! Ето ви по още двайсет лева, утре елате за още задачи!

- А, не! - каза решително Лазо. - Аз се връщам в тоалетната!

- Ей, ти веднага подмокри гащите! Още при първия бой с врага!

- И аз се връщам в списанието! - станах, исках да се махна.

Панайот се ядоса.

- Вървете, където искате! Може и да сте творци, може и да не сте глупави, но ще си останете ахмаци! И повече не ме търсете!

По пътя Лазо ме попита:

- Ако ме изгонят от тоалетния бизнес, ще се намери ли местенце за мен в твоето списание?

Въздъхнах.

- То фалира, брато, но за теб - винаги! Гласове не уловихме, току-виж сме хванали гората най-сетне!