ПАСТИРЧЕ
ПАСТИРЧЕ
Денят спокойно си вървеше
през хребети, нивя и сливи.
Пастирче с избелели дрешки,
край него конче буйногриво.
Ела при нас - му пеят птички,
че по е хладно във шубрака.
Послушаха ги рой мушички
и бързо литнаха нататък.
Видя ги зайчето майско
и без да мисли, се завтече
към скритото местенце райско,
че слънце обедно напече.
Къпината, която ниско
пълзеше, бавно се надигна,
изскочи гущерче петнисто,
срещу лъчите запремига.
А птиците сред тишината
си пееха - коя как може…
Измамна беше хладината
във тая жега невъзможна.
Пасеше кончето, момчето
си свиреше с листо от круша
и в тези мигове полето
се чудеше кого да слуша.
ЖЪТВА
Узряла беше ябълката дива,
змията се припичаше на слога,
девойката бе сякаш по-красива
от Ева - сътворената от Бога.
Със риза от коноп, прибрана в кръста
и цепната над гладкото коляно,
едва докосваше земята с пръсти,
с коса по раменете разпиляна.
Допрях ръка до глезените топли…
Наблизо някъде баща й спеше
под сянката на житените снопи,
а майката на извора переше.
Змията се потули из тревата
и ябълките капеха червиви,
люлееше ни в скута си земята
ведно със неожънатите ниви.
МЛАДОСТ
Ливадата е млада, сочна, върху гърдите й роса
и в нея слънцето проблясква със острието на коса.
А ето, стъпка подир стъпка, личат следите на човек,
оставени преди да съмне или във някой древен век.
Къде съм аз, не знам, но сигурно следите светли са от мен.
Вода ли съм, земя ли съм, или един листец зелен?
Където спра, където мина, дочувам нечий глас: „Върви!”
И ми се кланят до земята неокосените треви.
***
Какво е самотата, сега ти знаеш,
покълна в тебе тежкото й време.
През ниския й ден измокрен заек
остави страх из тръните да дреме.
Погледай - бързо часовете слизат
на тая пръст в устата ненаситна.
Сезонът е такъв - с пробита риза
от тишина, която в мен е впита.
Сега съм в царството на голи клони,
треви строшени от копита газя,
измокрени, минутите ме гонят
и търсят място в сухата ми пазва.
И само там една жена се вглежда
на птиците във пътя хладен
и после коленичи до самия глезен
на верността, която в мене страда.
***
… И аз вървя развеселен:
цветя, дървета, птици
завинаги остават в мен
чрез твоите зеници.
КОГАТО ОТВОРЯ ОЧИ
На жена ми
Когато отворя очи, най-напред
усещам светлината -
благодатна, прозрачна.
Денят е дошъл.
Ти влизаш при мен,
влиза черешата,
птичето,
което от моя хляб кълве.
Когато се вслушам,
дочувам говор и смях, отвън и отвътре,
гласът ти се блъска във мен
и търси утеха, съчувствие, място за теб,
за черешата
и птичето,
което прехласнато пее.
Когато протегна ръце,
достигам до другия край на деня
и оставам отворен за всичко…
Нищо повече нямам,
освен едно чувство,
че продължава живота…
БОЛКА
Чернице осакатена
с два клона на венец свити,
със болка несподелена,
с дни, от земята изтрити.
От смях, гълчава, одумки
твоята сянка гъмжеше,
лудо напролет лумваше,
лете от гнезда тежеше.
Чернице, скелет оглозган,
сърце от болка на викай,
с нозе издрани и боси
и шия върху дръвника.
ВЕЧЕР
Варосаните диви къщи…
Н. Милчев
Къщите са подивели,
като куче без стопанин -
кошери с пчели измрели,
трябват хора - дом да стане.
Вкопчили се в тях асмите -
ги държат в прегръдки яки,
поизносени от дните
да ги преоткрием чакат.
Лавне псе, петел пропее -
спомен, да му се не види.
Питам се: човекът де е,
щом деня прекрачи рида.
Някъде щурци свирукат
и напомнят всяка вечер -
къщите ни ще са тука
и кога ни няма вече.
***
Аз излязох да послушам
как нощта в листата шава -
дири де да се промуши,
бърза да се изпарява.
Бледосинкав хлад нахлува
в моята душа ранима.
Някъде петел надува
нощната си окарина.
И от мрака небесата
неусетно се отскубват.
Разсъблечена, зората
утринни лъчи погубват.
Сънена земята с жалби
идващия ден посреща.
Ангелите й са слаби
за прегръдката гореща.
НАДЕЖДА
Защо съм гол и кой сърцето ми с кураж напълни,
та тръгнах по земята неукрепнал в път далечен…
В прегръдка кой ме взе и слънцето към мен обърна,
изми лицето ми и в някогашни дрехи ме облече…
Върбова свирка си направих и повиках дните
в земята подбалканска между реките Вит и Осъм.
А някъде наблизо мойте братя спяха на открито
и сутрин мравките облизваха мустаците им росни.
Баща ми заора бразда и после ме остави сам и слаб
да къртя сухи буци, в подгизналата пръст да гмечам,
от двете половини на деня да си изкарвам хляба,
макар с едно сърце, по-топло от ръжен напечен.
А в хлътналите хълбоци на дните се притули
страхът и аз да не замръкна с празни ясли.
И стига съм слугувал за хляб и за цървули -
додето съм изправен, все ще търся свойто място.
Когато мисля за това, е все едно, че бъркам във жарава,
изтръпва тялото ми, а душата я измъчват вопли.
И все се питам и не мога да си отговоря - трябва ли
да знам къде нощува слънцето, за да ме стопли…
