Звезделин Цонев

Бедният и прост по-рано овчар от село Медвен Захари Стоянов ни остави книга „Четите в България”, написана по сведенията на останалите живи 7 души от четата, минала Дунава при Свищов, и дала четири героични сражения с турците през 1868 година, както и от ръкописа на Бачо Киро Петров, и възкреси борбата на Караджата; Ботйов и Вазов го възпяха в песни, а Змей Горянин в романа си „Дунавът тече” възслави неговата величава смърт.

Но само това ли е? Какъв е неговият животопис? Мълчи ли далечното минало? Не разказват ли биографи, летописци за живота и смъртта му? Преданията и легендите не нашепват ли нищо, народните песни не са ли записани, ръкописи за него не са ли оставени?

Легендарният тулчански войвода и велик български революционер Стефан Караджа не бе обикновен българин. Потеклото му води от видни и прочути боляри и князе.

Потомък на княз Момчила от Тракия и Беломорието, на Бимбелите, Беленските войводи от Факия, на храбрия Никола Узуна от Ичме, на юначния Никола Болярин, на Войнаганите при Виена, на Маринчо Страшния от Полтавския бой. Неговите деди бяха другари на Индже войвода, който се опълчи срещу ордата на Кара-Феиза, най-върлия кърджалия от страшните кърджалийски и даалийски години.

Той не става пазвантин на Тулча, за да отплаща само за изгорелия дюкян на зетя си от турците, той не показваше само своята сила, като издигаше нависоко най-тежкия предмет и излизаше на борба да надвие най-силния борец между борците.

Караджата беше символ на българския дух.

Тоя дух се прояви и пред Раковски в легията му преди бомбардирването на Белград на 16 юлий 1862 година, и като хъш по балканите, и като пратеник да убие в Търново гръцкия владика, за да вземе българската патриаршеска корона, и в четата на Панайот Хитов и Желю войвода, и в Пловдивско, гдето прави проучвания за устройване на революционни гнезда, и като организатор на бунтовното движение през 1867 година.

В Северна Добруджа легендарният български войвода Караджата, верният другар на Хаджи Димитър, след несполучливите опити с четите на Панайот Хитов, Филип Тотю и Дяда Желя, запален от революционен огън, загорял от жажда за самопожертвуване, е знаел, че не разумът на логиката води народите, а магнетизмът на вярването и въодушевлението и затова умира за идеите си.

Паметни са неговите думи в Търновския затвор, казани за Инджето на турския паша: „Името Индже за пръв път чувам, а него сега виждам, ако го видя още един път, ще стане два пъти. Аз не мога да клеветя хората, защото взех пушка не да клеветя, а да диря правдините си. Този човек виждам за пръв път и нe мога да кажа нищо за невинната рая.”

После той каза на своя другар и борец Инджето своя завет: „Вие недейте забравя наставленията на Раковски и не се отчайвайте; бъдете мъжествени и не оставяйте да загине святата борба за свободата. Сбогом, Индже!”

в. „Добруджанска поща”, г. 1, бр. 13-15, 03.10.1941 г.