Драгомир Шопов

КЪСНО НАСТРОЕНИЕ

Във съня на тревожната вечер
онемели дървета стърчат.
Няма близко и няма далечно,
както няма към старото път.

И залутан, самотен, бездомен,
с изсушени от мъка очи,
ти сега си ненужният спомен,
в който нищо добро не личи.

А било ли е? - Твоето време
някой злостно потъпка в калта.
Там са думите - гладни и неми.
Там душите мълчат в самота.

Там отровният бурен израства
над обиди, над страх и над срам.
В неприветно и скръбно пространство
е безмълвен и божият храм.

А сълзата прокудена стине
по лицето на хищния век.
Сякаш в пясък от знойна пустиня
е затънал до гуша човек.

Но го няма Спасителят вече.
Поломен е от ярост светът.
И в съня на тревожната вечер
онемели дървета стърчат.

Ти не знаеш какво премълчават
като тебе в живот оскърбен.
И не знаеш какво ти остава -
неподкупност, безверие, тлен…

Все едно! Но каквото да бъде,
ще е твой отреденият дял.
А пък друг нека после отсъди
ти живя ли. И как си живял.

ЛОВ

Отеква изстрел като вик
върху снега.
Дали не са ловци?
Не виждам хора,
чувам гласове.
И тънката бреза
от страх трепери.
Разпуква се леда
и капки кръв
поръсват храста обосял.
Какво ще се роди от теб,
земя?
Дали отново
кръв ще се роди
или ще пламне мак
като пожар?
А в мен остава
изстрел като вик.
Ловци на чувства и копнежи,
ловци на неподкупни думи,
ловци на хоризонти,
ловци на бисери,
ловци на бъдеще -
познавам ви!
Отеква изстрел като вик
върху снега.
Светът не се е променил,
не се е променил…
И може би куршумът
на някой нов Дантес,
съединил началото и края
(о, траектория
на мерзост ретроградна),
в сърцето ми се цели.