РАЯТ НЕ Е ТУК

Афродити Вояджи

превод: Мария Филипова-Хаджи

…и гущерите ще излязат от земята. Зелени, грозни, гадни и гнусни. После ще се превърнат в сенки, а после – в пламъци…

Месец август, на моите 22 години, щеше да бъде пагубен и катастрофален. През същото лято бях радостна, че щях да прекарам няколко дни с приятелката ми Фения в родното й село.
С Фения живяхме заедно в един дом за сираци в Солун. Но това е друга история. Сега ме очакват петнайсет безгрижни дни. Далече от града. Без да мисля за никого и за нищо. Това в някои моменти ме изпълва с печал, а в други – с удовлетворение. Добре. Може да нямам семейство, родители, братя и сестри, да търся топлината им, но да имах поне един свой човек, да ме боли за него, да се притеснявам за него, да го мисля – дали е добре, или не…
Заключих малкото апартаментче, взето под наем, и въздъхнах доволно. Сипах достатъчно вода на саксиите и се надявам, като се върна, да ги намеря свежи. Колибката с Пипи оставих на домоуправителката и тя обеща да го гледа докато ме няма.
Хванах бързо такси и към девет и трийсет бях в агенцията на Халкидики. Народ – колко щеш. От всички възрасти. Мъкнат чанти, куфари, шишета със студена вода. Без малко да припадна от жега, докато вземах билет за Сикя.
В десет автобусът потегли. След малко започна да ми прилошава, макар че бях взела „драмамин” против гадене.
- Не се ли чувствате добре? Искате ли малко вода? – чувам младежа, който седи до мен.
- Прежълтяла ли съм? – питам го.
- Малко търпение… Ще ви мине.
- Ще търпя, ще търпя…
Затворих очи и се опитвах да дремна. Ушите ми бучаха известно време, докато задрямах. Или – така си мислех.
На моменти поглеждах през прозореца. Морето блестеше сребристо и спокойно под слънцето. Младежът до мен четеше вестник. В един момент ми се усмихна:
- Сега по-добре ли сте?
- Да, да – по-добре съм.
- На почивка ли отивате?
- Да, да.
- Аз съм в отпуск. Служа в Еврото. Сикя е родното ми село. Отивам да видя майка си.
- Аз – при една приятелка.
Посмяхме се заедно, после всеки потъна в себе си.
Нямах никакво предчувствие, никакво подозрение за това, какво щеше да ми се случи през следващите няколко дни. Спомням си го сега, когато минаха толкова години от тогава – сега, докато гледах навън как лятната буря превърна нажежения следобед почти в зимен.
Тогава не обърнах много внимание на трудното пътуване, завоите, нагорнищата… Пейзажите пред мен бяха магически, а хубостта им – величествена.

Преобладаващото зелено и синьо изпълваше погледа ми и сърцето ми тупаше радостно, жадуващо…
Пристигнах в Сикя по обед.
Бащината къща на приятелката ми беше една ниска, стара постройка. Достатъчно стара и лишена от човешки надзор, бих казала. Стените отвън и отвътре бяха напукани. Опитвах се да прикрия отчаянието си, но то беше явно. Фения го забеляза веднага.
- Знам какво си мислиш. Не ми се сърди.Останах без работа. За ремонт на къщата трябват доста пари. Работих в един хотел, но ме съкратиха. После – в една таверна на Порто-Куфо, платиха ми наполовина. От близките си в селото нямам никаква помощ. Дори „добър ден” не ми казват. Разбираш как се чувствам. Боли ме за къщичката ми. Гледам я и душата ми се къса. Но не искам да се махам от тук. Тук искам да живея. Нали е хубаво? Погледни дворчето: нямаш ли усещането, че изведнъж си се озовала в Рая?
Така си беше. Голям двор с маслинови, бадемови и лимонови дървета, стара, почти развалена беседка – обвита с лозница, малка пътечка, която се провираше през храсталаци и саморасляци. Само щурците съживяваха този див свят, дори го подлудяваха. Рояк пчели се завъртяха край нас, докато минавахме край ствола на старо дърво, където се бяха устроили. За миг се изплаших.
Това беше Раят, който след няколко дни щеше да се превърне в Ад. Където всичко щеше да изгори и изчезне завинаги. Щеше да остави след себе си само миризмата на земя и плът, която още усещам. Дори и сега, макар че толкова дъждове изваляха от тогава, не могат да извлекат пясъка на миналото.
Вече трети ден не можем да се наситим и нарадваме на морето. Сутрин слизаме на плажа с моторчето на Фения. Стоя по много време във водата, а Фения ми маха от брега под чадъра.
Една неочаквана вълна ме потопи и веднага след това пред мен изскочи някой. Сепнах се. Беше моят познат – младежът от автобуса. Забелязах, че очите му се сливаха с цвета на морето.
- Видях те отдалеч и те познах. Реших да се пошегувам… Имаш хубави бикини и жълтият цвят ти отива.
Засмяхме се високо и се гмурнахме в идващата вълна. След малко излязохме на спокойния бряг. Легнахме на пясъка. Солта от водата бе оставила белези по кожата ми, раменете и ръцете ми припарваха. Тялото ми докосна неговото. Чувах как кръвта ми тупа по вените. Не бях сигурна – неговата кръв ли беше, или моята. Прегърнахме се.
- Как се казваш? – ме попита.
- Юлия. А ти?
- Стратос.
Махнах полепналите водорасли от косите му.
Нощта беше топла и нежна. Ароматът от дърветата упойваше и сякаш караше всичко живо наоколо да се чувства щастливо.
Фения ме чакаше на двора. Беше се излегнала на един платнен стол и слушаше музика от транзистора до нея. Щом ме видя, усили музиката. Разбрах, че ми е сърдита. Съжалявах, че я оставих сама на плажа, но всичко стана толкова бързо, така внезапно… Не ми стигнаха сили да контролирам поведението си.
В онзи следобед имах чувството, че Страто и аз бяхме сами на света, че наоколо не съществуваше нищо и никой. Исках да й се извиня, но хладното й и дори грубо изражение ме въздържа.
Спомних си, че докато бяхме в дома за сираци, често й се случваше да се държи така. Нервираше се, сърдеше се, правеше бели, докато се успокои. Психолозите, които ни посещаваха редовно, установяваха причините за това и се опитваха да й помогнат да надживее драмата с родителите й, които изгорели живи пред самата нея в един килер на двора.
При спомена от този случай ме обзе паника, започнах да се задушавам. Стори ми се, че клоните на дърветата се раздвижват и се превръщат в огромни ръце, които се усукват около гърлото ми. Беше ми невъзможно да остана в онази къща, която се изпълни със сенки и видения. Усещам ги сякаш и до днес.
Сега, когато гледам дъжда навън и чувам как силно чука по стъклата, в ушите ми отново звучи гласът на Фения, преследва ме от онази нощ, когато на бегом излязох от къщата й.
- Махни се! Махни се!
Онази нощ прекарах на една пейка, в очакване да съмне. Вглеждах се в звездите на небето и се питах: кой ли ги е направил толкова много и поради каква причина? Както и поради каква причина днес нещата се обърнаха наопаки и аз се озовах изведнъж сама на тази пейка, да гледам небето, което в един момент от единия край започна да червенее. Сякаш огнен облак се издигаше от земята, за да го погълне.
- Пожар, пожар! Горим…
Викове, безнадеждни и отчаяни, се носеха в нощта. Хора излизаха от къщите си и тичаха панически в тъмното.
Помощ! Бързо! Гори къщата на Фения!

…Как бързо се мръква когато вали! Дори сега, когато е лято.
В Рая, където си ти, Фения, навярно никога не мръква. Там няма нощи. Цари вечна светлина. Нощите и тъмнината са тук, за нас. Затова, не ти казвам „лека нощ”.