ТАЙНСТВОТО

Воймир Асенов

ТАЙНСТВОТО

Той още не е нарисувал портрета
на онази жена непозната,
която премина през галерията на поета,
но сама себе си не видя на платната му.

Тя бе бароково съчетание -
преливане на светлина и сянка.
Тя бе болката, тя бе страданието
на падналия от небето ангел…

Тя бе образът!.. За нея майсторът
не говори пред чираци и калфи…
Той се бои дори насън да не би нехайствен
да изтърве фиксиращата я метафора…

О, тя е онова слънчево зайче,
което пред очите ни бяга неуловимо…
Светлината няма образ - тя е тайнство,
но майсторът знае, че все пак я има…

Има я - тя е в жеста, тя е в походката,
тя е отразената в мисъл луна
и точно в това е мъката и находката -
да нарисуваш една непозната жена…


ДЕСИСЛАВА

Десет пъти питам:
- Де си, Десислава?..
Под върбите плитка
с клончета ти правя…
Ето ти прическа.
Аз не те рисувам.
Ти за мен си фреска
в българския Лувър.
Но с душа на варварин,
влюбен в самодива,
аз не хващам вяра -
аз те виждам жива…
„Господи, прости му! -
Чувам глас. - Покай се!
Ти не си безимен,
ни боянски майстор”.
Нищо - не във църква
меря сили с някой…
Съмва се и мръква…
Кръстът става накит.
И със пояс сърмен
ти стоиш пред изгрев.
В твоя поглед сърнен
се избистря извор.
Аз в безумна треска
жадно те целувам…
Ах, но ти си фреска
в българския Лувър…
И отново питам:
- Де си, Десислава?
А край мен прелита
песента на славей…


ЖАР ОТ КЕСТЕНИ

Кажи ми нещо с глас на птица
да станат думите ти песен.
Стани вълшебница, бъди ми жрица
пред огъня със жар от кестени.

В огнището аз хвърлям корени,
а в пламъците - блага билка.
И жетва подир дълга оран
очаквам подир честната си битка.

Живея в шарени сезони
сред радост, сред любов и мъка.
Аз с думите творя икони
и с чувство им съзиждам църква.

А ти за мен си бяла притча
за пролет и за златна есен.
Говориш ми с гласа на птица
и думите ти стават песен.


КРЪСТОНОСЕЦ

               Зелена, любя те - зелена…
                                     Ф. Г. Лорка

Слънце - разтопено слънце -
ослепителен и огнен блясък…
Слънце и до микрочасти скълцан
пясък - стъклен и прорязващ пясък.
Пясък, само пясъкът пустинен
скърца… И лъжливите миражи
мамят, че под сянка от смокини
мен очаква ненапит оазис…

Фатиме, фатален феникс -
ти си фараонска птица.
Аз съм кръстоносец - пленник,
който беше храбър рицар…
Но подмамен, не от жажда,
а от жарката ти хубост -
сторих грях и сторих кражба -
в теб се влюбих до полуда.
Фатиме, махни обкова
от сърцето ми, което
като пясъчен часовник
сее песъчинки сетни…

Днес горя в света пустинен
и сънувам всякакви фантазии,
сякаш приказка на бедуинка
преживявам с теб сред див оазис.
И аз правя, ето, сетен опит
да опазя кръстоносна доблест…
Фатиме, вземи наместо откуп
мойто рицарство и мойта обич!


ВЪЗДИШКА

На площада сред Ардино - там,
дето сам те видях да минаваш,
аз направих поклон като в храм -
Божа щерка това заслужава…

Като пара над жарко кафе
твоят танц бе, къзъм, аз въздишах…
Като дим от тютюн кадифен
аз излитнах, къзъм, към Всевишния…

Гълъб бял над църковно кубе -
гълъб бял над джамията срещна
и превърна площада в небе
и за тебе, къзъм, и за мене, по-грешния…

Севдалина ли теб те зоват?
Детелина ли теб те наричат?
И молитва, и мой самосъд
ти си вече, къзъм… Ех, момиче !

На площада сред Ардино пак
да те срещна - да дава Всевишния…
А любов - знай, къзъм, е мерак,
който няма как да ти опиша…


МИРАЖ

              Я помню чудное мгновение…
                                   А. С. Пушкин

Дъждът гасеше есенен пожар,
когато спрях пред бляскава витрина.
На нея някакъв добър златар
изложил бе едни бижута фини…

Привлече погледа ми женски торс
с огърлица върху гръдта от мрамор -
извивката завършваше с въпрос:
защо главата й я нямаше?..

Повторих го и точно в този миг
усетих зад гърба си дъх парфюмен
и върху торса се надстави лик,
огрян от спомена ми пълнолунен…

Така витрината се разкраси -
на нея виждах жива манекенка:
с усмивка и с разплакани коси,
но образът изчезна като сянка…

Обърнах се да видя как лети
едно такси, отвлякло непознатата.
О, миг! Не бе ли ти? Не бе ли ти
огледалата се жена в стъклата?