Владимир Янев

Из подготвяната книга „30 ПЛОВДИВСКИ ПОЕТИ”

Киркор Папазян
(1936–1993)

За него авторът на “Пловдивска енциклопедия” Георги Райчевски точно отбелязва: “Със своята многостранна информираност и словесна разточителност, постоянно в центъра на приятелските компании, той се превръща в своеобразна “емблема” на пловдивското артистично общество”. Почти целият професионален и творчески живот на Киркор Папазян, преминава в Радио Пловдив. Автор е на поетичните книги “Отговор” (1968), “Сега” (1985), а посмъртно излизат “Там” (1994) и краткостишията “Голи и непогалени” (1997).

*
Защо сте тъжни, стари приятели… Искате ли да ви усмихна? Ще ви кажа едно име:
– Кико.
Ето го – приближава с паянтова походка, сяда на масата, припалва… Вади сгънатите на четири листове. Останалото не е мълчание. То е нещо като късния некролог за човека „с осанка на патриарх. На патриарх в немилост”, както го припомня Евгений Тодоров.
И аз ще припомня краткото си In Memoriam по повод края на безкрайния Кико:
Един по един, в самотен пеши строй – отиват си чудаците от нас. Кога е започнало великото преселение на душите им?
Но Кико съжалително и сприхаво ме прекъсва:
– Кой глупак твърди, че мъртвите са по-добри от живите!
И вади от джоба си поредния сгънат на четири лист – да чета за мъртвите.

Не могат те да бъдат наши идоли,
а камъкът надгробен – наш кумир!

(Това не е станало, стихотворението „Власт” прочетох след смъртта на Киркор Папазян, но толкова стихотворения ми е давал да чета точно по този начин – сприхаво и съжалително, че е напълно възможно да е ставало или да стане, когато някога се видим… И все пак – мъчително е, че си отиват чудаците, че идват едни такива правилни хора – блестящи като мерцедеси, без чудеса.)
Кико!
Разбира се, че не е мъртъв.
– Името Киркор Папазян все още значи нещо в този град! – Многократно го е казвал със самоиронично достойнство.
(Нищо не значи, Кико, нищо не значат имената в този град, където значат много повече властта, титлите, парите. И все пак…)
И все пак – не е мъртъв. Поне додето ние го помним.
Не са мъртви отдавна мъртвите радиочасове, не са мъртви стиховете от двете тънички книги, не са мъртви наздравиците. Не са си отишли.
И аз за първи път усещам, че Кико си съгласява с мен. Той, който по принцип не се съгласяваше. И казва от високото:

Да, нищо никога не си отива!
Живот и смърт еднакво днеска струват.
Но нека моят свят да възликува!

Казва го от много високото, от там, където и да отидем, няма да можем да го кажем така.
Това е. А останалото не е мълчание…
Светът на поета все някога ще възликува. Колкото и да не е за вярване.

*
Духовният пейзаж на Пловдив от втората половина на ХХ век до неговия край щеше да е лишен от колорит, ако ги нямаше неговите интелектуални чудаци – Веско Урумов, д-р Тодор Янчев, Кико Папазян, Иван Дионисиев… Твърде различни един от друг, те си приличат по орисията, че не осъществиха докрай своите многостранни дарби и търсения. Причините за това са както в нашенската действителност, така и от субективен характер, определящ се най-вече от тяхната иначе привлекателна широта, стигаща до разпиляност. Някои техни връстници, без да притежават познанията и таланта им, изглежда да са постигнали по-голямо признание, но едва ли биха могли да претендират, че с творчеството и особено с личностите си са въздействали толкова силно върху съвременниците си.
Но това е тема за по-пространен размисъл, докато тук искам да припомня какъв е поетът Киркор Папазян. И веднага ще кажа – не е голям творец, както в скръбта по незаменимото му присъствие в града го обявиха някои от обичащите го. Именно защото ми е скъп, защото е паметен за мен с някои от стиховете си, мисля, че му дължим честността, която той проявяваше – към себе си и към другите. Пристрастията му са предимно към класическия стих и реалистичния лирически рисунък. Част от творбите му звучат декларативно, но по-характерни са тези с иносказателен и драматичен характер. За оценката на поета ще е от значение издаването на цялостното му творчество, което все още не е направено.
А аз лично обичам ранната негова работа, дала заглавието на първата му стихосбирка „Отговор”:

Летяха ято гълъби
по смеещото се небе.
И само един не летеше.
И само един умираше
с пречупено крило
на земята.

Не ми е жал, не ми е жал
за смеещото се небе,
че остава без един гълъб.
За гълъба ми е жал,
за гълъба,
че остава без небе!

Запомняща се и припомняща за характера на Киркор Папазян притча без претенции! Вероятно той често е оставал без небе, за да пожали всички без небесни. И е искрен, когато споделя мъката си по две трагично изгубени родини в „България”:

Само в очите ми – две сълзи:
едната прозрачна като Охрид,
другата – като Севан…

Когато в стихотворението „В ръката ми пръст, донесена от Армения”, се изповядва: „Слушам / вечния урок на кръвта, попила в теб, / и се боя от голготата на думите си”, за да завърши, че далечната страна на прадедите му е „с едно сърце само по-тежка”…
Киркор Папазян обичаше своя град – града на баща му Ховсеп, на дядовците му Гарабед Вартазармян и Бохос Бохосян, загинали в трагичните войни на България – Междусъюзническата и Европейската”: „Моята улица” и „Реквием за аптека „Марица” свидетелстват за дълбочината на чувствата му. А артистичната му родствена връзка с пловдивските художници проличава в посветеното на Енчо Пиронков „Зимни дървета” – „сякаш набързо /…/ нарисувани с колеблива детска ръка, от първични чувства вълнувана, върху белия искрящ фон изрязани в своята строгост и по някакъв извечен закон като истината прости”.
Тези и близки по атмосфера и интонация стихотворения на Киркор Папазян се вписват в лирическата антология за Пловдив. Самият автор има подобно виждане, когато изповядва в скромно изповеден план:

Дали невинен, или много грешен,
но аз под свечерената дъга,
какъвто съм, ще мина – не предрешен!…

Отнел от днес за утрешния ден,
тук, в град един – крайречен, хълмест, южен,
В пространството му златно прероден,
дори и само като рима нужен…

Другата по-съществена част от създаденото от поета бих определил като изповедни творби на критическия самоанализ. В тях доминиращо е усещането за незавършеност на духовните лутания: „Все така – додето полудея, / неизрекъл своя монолог” („Спасение”). Подобен род изживявания са израз на самобичуването – състояние, познато на чувствителните и честни хора. Сам поетът е дал определение за това състояние в „Роля”:

Комедия по Шекспир – общо лична,
поставена площадно вътре в мен.

А ролята е точната поличба:
До въздъх сетен – самозаклеймен!…

Натрапчивостта на лишеното от куртоазност драматично самонедоволство е видимо в доста други стихотворения. Сред тях са „До утре…” – с признанията: „Е, праведен да бъда не успях”; „На ти с пороците си бях” и „Там” – с леко гавраджийските стихове: „Ех, аз легенда даже нямам! / Живях такъв, какъвто бях: / копах си бавно свойта яма, / сподирян все от собствен смях”. Най-силно мотивът за неудовлетворението от себе си звучи в стиховете от „Кариера”:

Напусто са надеждите ми луди.

Аз своя огън лесно пропилях:
раздавах го на недостойни люде,
в заблуда въглен жив разсипах в прах,
искрата не скъпях и топлината
превръщах безразсъдно в къс от лед,
на светлината смесвах враг със брата…
И нека затова да съм проклет!

Вероятно на познаващите Киркор Папазян тези тежки самообвинителни инвективи изглеждат прекомерни. Но те са свидетелство за изострената гражданска и лирическа съвест. А в съвършено друг план е едно от четиристишията на вече болния и усещаш настъпването на края поет. То звучи не като завещание, а като деликатно проклятие срещу света, който, меко казано, съвсем не изглежда добро място за добрия и интелигентния човек:

Тази нощ навярно ще умра –
даже приспивателното не помага.
Казват – щял съм да се преродя.
Господи, дано не е веднага.

Паметни стихове от една паметна личност!