КУЦА ЛУНА

Станко Нацев

Целият град погрозня от дъжда. Дори лъскавата реклама на булчинската къща, пред която Павел Кьосев висеше вече час. Водни потоци се спускаха по витрината и превръщаха облечените в сватбени рокли пластмасови момичета в излъгани младоженки, а кавалерите им в разколебани ергени. Но и едните, и другите с еднакво любопитство се бяха вторачили в букета на Кьосев, от който се бе измъкнало едно червейче и се канеше да скочи на тротоара, за да потърси подслон. Накрая то падна върху дясната му обувка и той тропна с крак, за да го изтръска. После се загледа за ново животинче в букета, който беше заприличал на мокра метла. Не откри нищо и с два скока се намери пред вратата на близката сладкарница. Бутна с лакът вратата и влезе.
Нямаше хора, единствено на масата до прозореца седеше млада жена с дантелена блуза. Усмихна се на влезлия мъж и с жест го покани да седне при нея. Докато Кьосев се наместваше на стола, тя взе от перваза на прозореца една стъклена ваза, намести я в средата на масата и предложи да пъхне в нея букета. Той й го подаде и тя раздипли мокрите цветя. Един сервитьор се запъти с кана вода да напълни вазата и пътьом натисна клавиша на магнетофончето, от което изскочи „Happy birthday”. Жената с дантелената блуза се усмихна и махна с ръка да спре музиката. После се обърна към Кьосев:
- Казах, че чакам мои съученици, за да отпразнуваме рождения ми ден. Вероятно сервитьорът ви е помислил за първия мой гост и е включил музикалния поздрав. - Жената въздъхна и продължи: - За съжаление някогашните ми съученици са се уплашили от дъжда и няма да дойдат. Сигурно и момичето, за което сте купили тези разкошни цветя, също се е уплашило от дъжда. Но и утре няма да е късно да ги получи.
- Няма да ги получи нито утре, нито вдруги ден, нито когато и да било! - троснато отвърна Кьосев.
- Не съществува дама, която да не желае да приеме букет - отново се усмихна жената.
Сервитьорът донесе две чаши и бутилка коняк. Рожденичката се извини, че предварително е поръчала за приятелките си това „леко” питие и попита Кьосев с какво би желал да го замести. Той щеше да отвърне, че му е все едно, но се въздържа и рече: „уиски”. След като се чукнаха, Павел изрече едно пожелание, което бе чул някъде и което го беше впечатлило:
- Нека попътен вятър да издува платната на кораба, с който пътувате в живота! Бих ви стиснал ръката, но аз нямам дясна ръка. Ръкавът ми от няколко месеца виси празен. Вече не мога да танцувам нито рокендрол, нито танго, нито блус. С лявата ръка не мога да се подписвам както преди. Дори свестна запетайка не мога да завъртя. Като дете свирех на пианото „Котешкият марш”, а сега няма да мога да просвиря дори елементарно упражнение за една ръка.
Кьосев замълча. Жената го погледна състрадателно:
- Ако ще ви олекне на душата, споделете какво ви е сполетяло.
Павел поклати глава и отвърна:
- Причината е в глупавия ми мерак да събера колекция от стари коли - Пакард, Мерцедес-Бенц, Щайер… Вместо да продължа с Шопен и Лист, аз се запалих по моторите с вътрешно горене. Взех диплома за инженер и започнах да се завирам под колите и да човъркам моторите им. Веднъж участвах в парад на стари возила с лъсната до огледален блясък лимузина, на която бях рециклирал мотора. Събрах страхотни овации и тогава съвсем откачих. Купувах вехти таратайки, поправях ги, освежавах ги и ги продавах на разни богати маниаци. Но преди половин година, палейки мотора на един Щайер, манивелата ми прихвана дясната ръка и я изтръгна от рамото. Осакатях завинаги. Приятелката ми Стефания се закле, че никога няма да ме изостави, дори да остана и без две ръце, но явно е премислила и както виждате не дойде на срещата. - Павел преглътна, после продължи: - Не е виновен дъждът, виновен съм аз, че се влюбих в нея като оглупял тийнейджър. Захласнах се, защото имаше нежност в излишък. Когато галеше котките си, те изпускаха искри; пипнеше ли повяхнало цвете, то се освежаваше. Затова не е чудно, че сума мъже я ухажваха. Толкова много бяха, че тя не можеше да ги запомни. Поради това на вратата на хладилника в кухнята си беше залепила с дъвки трамвайни билети, визитни картички и парченца от салфетки, върху които свалячите й бяха оставили телефонните си номера. За да си припомни за кого се отнася този или онзи телефон, върху хартийките Стефания беше допълвала: „Може да свири на китара, сложена върху рамото”, „Когато ми каза: „Имаш страхотни крака”, Р-то в устата му излезе като смешно бебешко Л”. А за мен беше отбелязала: „Така ме гледа, че с поглед може да запали и мокра цигара”… Уговорихме се да се срещнем днес, но както виждате, още я няма.
Дамата с дантелената блуза погледна през прозореца. Дъждът беше вече спрял, дори просветна слънце. Не се забелязваха нито забързани съученички, нито влюбени Стефании. Тя побутна чашата си и каза:
- Ако продължаваме да седим като ненужни хора, съвсем ще се вкиснем. Каня ви да отидем у дома и да си продължим разговора. Ще ви почерпя с любимата си немска медена торта с бадеми. Защо точно немска медена торта ще попитате вие? Отговорът е дълъг и ако желаете да го чуете, елате.
Младата дама се надигна, като се опираше на масата. Приведе се и измъкна под стола си две патерици. Опря се на тях и тръгна. Между патериците се полюшваше дълга бяла пола, под която се подаваше само един крак. Кьосев се стресна от вида й, но бързо се окопити и попита как може да й помогне.
- Благодаря ви, но нямам нужда - отвърна госпожата и остави на масата банкнота от 20 лева, върху която падна листо от букета.
Колата, която куцата жена отвори, беше с инвалиден номер. Тя ловко се настани зад волана, изчака Павел да се намести и включи двигателя. Той я наблюдаваше със скрито любопитство и се чудеше какъв разговор да подхване. Накрая разтърка носа си и рече:
- Качвал съм се на всевъзможни автомобили, които излъчват различни миризми, но аромат като този досега не бях срещал.
- Това е от дезодоранта на мъжа ми Зигфрид - отвърна жената с дантелената блуза. - Когато взе специално за мен тази кола, той я напръска с любимия си „Paco Rabanne”, за да не го забравя. Но цялата история ще ви доразкажа, когато влезем в дома ми. Това е къща, която той купи чрез интернет. Тя е на брега на морето и скоро ще стигнем до нея. Едва ли някога съпругът ми ще прекрачи прага й. Едва ли някога ще напусне любимия си Берлин. Разликата между двете жилища е, че онова, в Германия, беше с големи огледала, а това тук, край Бургас, няма нито едно. Така пожелах - не искам постоянно да се оглеждам и да се самосъжалявам. Вместо тях имам голяма библиотека с романи. Ще ги чета и ще живея живота на разни измислени жени. Чрез тях по-лесно ще забравям нерадостната си съдба.
Крайморската къща беше на два етажа, с гараж, чиято порта дистанционно се отвори. През вътрешната врата на гаража двамата се качиха в асансьор, който ги вдигна до големия хол на втория етаж. От него се откриваше страхотна гледка към морето. Чайки и гларуси се гонеха и крещяха.
- Заповядайте! - каза жената. - Изберете си удобно място на дивана. Аз веднага ще извадя тортата от хладилника. Но забравих да ви се представя - казвам се Деница.
- Красиво име! - забеляза любезно Павел.
- В музикалното училище ми завиждаха за него - разсмя се жената. - Завиждаха ми и заради гласа, който е почти три октави, също заради елегантните дрехи и спортната фигура. Дори една грозновата съученичка се разсърди на Бога, заради щедростта му към мен, и се зарече повече да не му пали свещи. Никога нямало да пее „Ave Maria” и „Te Deum”. Глупава работа!
Деница донесе тортата, отряза две парчета и сипа уиски в кристални чаши. Отпиха по глътка и тя продължи:
- Завърших музикалното училище с отличие и се записах в Берлинската консерватория. Когато излизах от канцеларията на Вокалния факултет със заверена студентска книжка, в коридора ме срещна един възрастен господин, спря се пред мен и каза: „Госпожице, объркали сте учебното заведение. Тук се щудира музика, а вие сте за рисувалната академия, където художниците ще пресъздават с багри красивото ви лице.” „Не съм се объркала - отвърнах аз. - Тук ще уча пеене при професор Волфганг Вебер.” „Убедихте ме - засмя се господинът. - Имате прекрасен тембър и от вас ще излезе великолепно сопрано. Още днес, специално за вашия глас, ще напиша ария във фа диез.” Оказа се, че този възрастен мъж е самият ректор. Гордееше се, че е правнук на прочутия композитор Карл Мария фон Вебер. След година ме омъжи за сина си Зигфрид и ме благослови да родя момче, което да повтори името и таланта на Карл Мария фон Вебер. След сватбата потеглихме с мъжа ми на дълго пътешествие. Нощувахме в леглото на Наполеон и Жозефина и мисля, че в него забременях. В Тибет влязохме в пещера, в която гласът на Буда шепнеше молитви. В долината на река Амазонка се затичах подир пъстра пеперуда, която индианците наричаха Щастлива зора. Но не щастие, а нещастие ми донесе тази пеперуда, защото, докато я преследвах, настъпих някакво животно. Лявата ми пета взе да посинява и побързахме да се върнем в Берлин. Оперираха ме и измъкнаха нещо, което приличаше на скорпионско жило, но така и не се разбра какво е. Наложи се да ми отрежат целия крак и да прекратят бременността, за да не се роди някакъв изрод. - Деница се насълзи и разтърка лицето си. - Сега гениален наследник на рода Вебер ще роди Хелга.
- Каква Хелга, защо Хелга? - объркано попита Павел.
- Хелга е била годеница на мъжа ми, но той я е изоставил заради мен.
След тези думи двамата дълго замълчаха. Парчетата от немската торта започнаха да потъмняват. Започна да потъмнява и денят.
- Да не оставиш след себе си дете, това означава след време не само ти да умреш, но да умре и споменът за теб - прекъсна мълчанието Деница и се разплака. - Едва ли на тази наша, претъпкана с хора планета, ще се намерят двама нещастници като нас, затворени в една стая. С годините тук спомените ще се разхождат заедно с мен и заедно с мен ще побеляват.
Телефонът на жената с дантелената блуза звънна. Обаждаше се Зигфрид, за да й честити рождения ден. Гласът му продължаваше да бръмчи в слушалката, когато Деница с ядовит замах изхвърли апарата през прозореца. После се просна на фотьойла и заблъска с патерица по масата.
- Какво ви стана? - разтревожи се Павел. - Имате ли нужда от някакво лекарство?
- Нищо ми няма - отвърна рожденичката. - Прекъснах разговора, защото чух детски плач. Значи Хелга вече е родила мечтания син. Зигфрид ще осинови това дете и тримата ще живеят щастливо, а аз в това краймоско заточение, ще живея неразведена, но като вдовица, и ще се питам за какво са ми красивото лице, красивия глас и красивото име.. - Жената отново се разплака: - За да ме приеме светът такава, ще трябва всички жени да осакатеят като мен. Тогава никой няма да ме съжалява, няма да се съжалявам и аз.
Стана съвсем тъмно и Павел се накани да си върви.
- Къде ще ходите в този мрак? Останете да нощувате! - Деница го погледна с умоляващи очи. - В тъмнината няма да виждаме ощетените си от съдбата тела и ще се чувстваме като всички останали.
Когато Павел излезе от банята, забеляза вратата на Деница леко открехната. Той се усмихна и влезе. Голите им тела се сляха в обща топлина. Луната любопитно надничаше през прозореца. Беше куца луна.