ЧЕРВЕНОКОСИЯТ

Захарина Лалова

Забеляза го още на перона. Почти висок, слаб, с елегантен кожух, малко над коленете. Червената му коса пламтеше над кафеникавата лъскава кожена яка. Това не беше пламъкът на сухи мешови дърва – плътен и ярък, а попримесен с някоя суровица, чийто дим обвива в сребристи вълма огъня. Така зрелостта бе премесила нишки в някога огнените коси на непознатия. Носеше “дипломатическо” куфарче и руло чертежи в огромен картонен калъф. Вероятно бе от проектантите на стоящия се край града завод. Мъжът стоеше търпеливо край една от колоните на гарата, вгледан в отсрещния баир, върху който снежната дреха беше вече одрипавяла. Пътниците нетърпеливо се разхождаха по перона и току поглеждаха часовниците си. В края на седмицата, с този последен вечерен влак, мнозина, с пълни сакове и кошници, отиваха при студентската челяд в София.
В купето се случиха заедно. Непознатият свали внимателно кожуха, качи го на лавицата за багаж, отвори куфарчето и извади книга с оранжева обложка. Елена бе в диагонал от него – той до прозореца, тя на отсрещната седалка до вратата, та не можеше да прочете заглавието. Мъжът се намести удобно, сложи си очила и се задълбочи в четенето.
Две страсти имаше в живота си Елена – книгата и рисуването. Но докато едната беше явна – две от стените на гарсониерата й заемаше огромна открита библиотека, другата тя криеше упорито. Тя си беше само нейна – на тавана си беше подредила малко ателие и там прекарваше спокойни и щастливи часове. Бе натрупала вече не малко картини и с тиха радост виждаше, че след всяка нова работа се получава нещо. Напоследък й оставаше все повече време, започна да подбира филмите – и в кината, и по телевизията, децата на сестра й пораснаха и вече не се нуждаеха да ги гледа някой, докато Снежа и мъжът й са някъде. С това почти се прекъснаха връзките и с единствения близък човек. Пък и по-добре. Неизменно разговорите им свършваха с укори за Еленината придирчивост и претенциозност спрямо омъжете, за това, че не мисли кой ще я гледа на старини. Болеше я, че повечето близки и познати, които доброжелателно искаха да я изтръгнат от самотността, свеждаха всичко до простото аритметично действие: събиране на двама души, умножението, когато се родят деца, изваждането, ако някой си отиде или умре. Сякаш не бяха почувствали поне веднъж, че човек може да е самотен и в най-голямото семейство, ако няма душевният афинитет, привличането, поради общи мисли, желания, интереси.
Не желаеше пътят й да свърши до пейките в градската градина, населени със старци и старици, имаше своите книги и своите рисунки, но и това не я плашеше – ще съумее без ропот да изживее старостта, ако някога дойде… Колежките от конструкторското бюро й завиждаха на свободата, че няма за къде да бърза след края на работния ден, на спретнатостта и младоликото й лице. Веднъж сестра й в пристъп на откровеност подметна: “На твое място непременно щях да си намеря приятел и да си гледам живота”. Този преход от досегашната загриженост на Снежа да я задоми и новото й становище не учуди Елена. Опитала беше и това без риска на омъжените от скандал и разочарования – дваж по-болезнени, когато се връщат в предишния мир. Едно уж трайно приятелство, което за партньора й се превърна в привичка до такава степен, че го заварваше заспал, съблечен по бельо в леглото й, ако тя закъснееше.
Един път, заварила го да шета бос из кухничката, не издържа, каза му само: “Моля те, върни ми ключа” и затвори вратата след него. После отвори прозорците, сложи си престилката, три и ми, докато изчисти гарсониерата до основи, сякаш да прогони и най-слабия дъх на мъж от нея. Така й останаха само книгите – великолепни другари, които можеше да “въдвори” в библиотеката, ако не й харесват. Свикна да подбира и четивото си и все по-рядко затваряше новото томче след първите десет страници. Изпитваше страст към четенето, дори сега безкрайно любопитство я караше да се взира към червенокосия пътник, за да разбере какво чете.
Огледа го още веднъж. Окото й на художник веднага прецени еднаквия масленозелен цвят на мохеровото поло и чорапите, леко загатнатите карета на сакото, хармониращи с ботите. Панталонът му бе кафеникав, старателно изгладен. Без да бъде франт – с обикновено, надълбано като с длето от едри бръчки лице, държанието му сочеше тънък вкус, възпитание, шлифовка. Вероятно много пътува, умее да създава уют край себе си.
Мъжът забеляза, че тя го гледа, хвърли й кратък поглед и отново продължи да чете. Очилата му – с едри, много хубави рогови рамки – му отиваха, омекотяваха малко остротата на лицето.
Изведнъж Елена го постави на диригентския пулт – снежнобял нагръдник, копринени ревери на фрака, маншети с дискретно проблясващи матови бисерни копчета. Нервните пръсти, от които сякаш струи музика, потръпват. Представи си го одухотворен, с гръб към тихата зала, притворил клепки, с огнен кичур, осветен само отпред. И себе си – цигуларка… не – арфистка, вгледана едновременно в инструмента и в диригентската палка, потънала в музиката, която той изтръгва с един мах от оркестъра.
Влакът, набрал скорост, люлее бясно, в купето всички дремят. Непознатият я гледа от своя ъгъл – дискретно – тайнствено, вдълбочава се отново в страниците. “Като че нарочно е избрал оранжева обложка, да подхожда на костюма и палтото му” – отбелязва Елена и любопитството пак я гложди: “Какво ли чете?”.
Иска и се да продължи играта – така пътуването ще мине неусетно, и пренася червенокосия върху снежна писта. Облича го в топъл оранжев пуловер, слага му шарена скиорска шапка и огромни очила и го пуска надолу в един безкраен свръх гигантски слалом. Следи го като с камера, тънкото му жилаво тяло се огъва на завоите, той яко държи щеките, грациозно минава вратичките, след него се вдига снежен прах и в тази безмълвна синкава самота са само те: преодоляващият препятствията мъж и чакащата го неизвестно къде жена.
“Косач? Тракторист? Не, не става! Впрочем нека опитаме”. Въображението вече не може да спре. Въображението на една четиридесет и пет годишна жена, много чела и много размишлявала, я подтиква към нови и нови експерименти. Мъжът седи под едно дърво в стар дочен панталон и карирана риза, разтворена до долу. Лицето му е мургаво и потно, ръцете, с навити до лактите ръкави, с тънки, но здрави, изпечени китки. Става, надига едно малко бъкле, което виси на най-долния клон, и пие. Няколко капки вода потичат по шията и светват върху гърдите. Като медали.
Човекът застава леко разкрачен и замахва с косата. “С-с-с, р-рът. С-с-с, р-рът!” – ляга едър откос, замирисва на преснина, в ливадите е тихо, въздухът звънти от птича песен, авлига извива мелодично в близките каваци. “С-с-с, р-рът, р-рът!” – свисти и реже косата. Мъжът пристъпва, сякаш свещенодейства, ръцете му правят мах след мах.
Елена събира сухото сено, вдига последния навиляк, набучен на дървена тринога…
Забила лице върху палтото си, отваря смаяно очи. От ревера я лъха горчив тревен аромат на мъжки парфюм.
Червенокосият спи, лицето му е отпуснато-добродушно, омекотено от умората на съня. Елена също притваря клепки и си го представя заспал – като революционера от “Ванина Ванини”. Червенокос революционер с бяла риза, под която се вижда широка окървавена превръзка. Алида Вали или не – самата Елена в дълга червена рокля и черен шал с копринени ресни, стои надвесена над него с болка, обич и надежда. Сърцето й блъска в изнемога и страх пред тайнството “любов от пръв поглед” и пред неизвестната страшна съдба на преследвания.
След това – един дълъг, дълъг тъмен с единствена ослепителна бяла стена отсреща. И той – със завързани отпред ръце, горд и непреклонен в последния си час. Стършел и Джордано Бруно; Заимов и Вапцаров едновременно. Стои и гледа в упор палачите, стои и гледа в тъмното, откъдето ще дойде командата “Огън!”. И някой ще допре факел до кладата, или ще екне залп…
Нещо трясва, Елена подскача в своя ъгъл – навлезли са в тунел, от тавана на купето свети синя крушка. Мирна дрямка е повалила всички. Тя излиза в коридора, опира чело в студеното стъкло – да спре някак рояка на фантазиите, които я преследват. Помисли си, че би било интересно, ако някога някой направи изложба от портрети на един човек в различни ситуации. “Само че с тази червена коса няма да бъде типичен” – заключава и се връща в купето.
На гара София си тръгва първа, като кимва за довиждане на спътниците си. Върви и усеща как я преследва образът на непознатия. Започва да й се струва, че някога някъде, при други обстоятелства, го е срещала, но отпъжда тази мисъл – то е от нейната игра – да поставя мислено познатите си в различен декор и обстоятелства, за да ги види как ще реагират. Ако знаеха…
В автобуса за “Младост”, където живее приятелката й, при която прекарва двата почивни дни в края на всеки месец, Елена видя момче и момиче. Стоят на кръглата платформа между двете части на колата. Момчето се цупи, а момичето го подръпва за косата – нежно, но така, че да усети. Момичето му хвърля полузагадъчен поглед, обръща гръб и този тесничък гръб изразява безкрайно презрение към “кавалера”.
Светкавица и гръм рухват върху Елена. Емил! Но това беше Емил! Червенокосият, луничавият, вечно изподран, рошав, немирен Емил, когото наричаха Хък Фин, не оставил дърво, върху което да не се покатерил; котка, чиято опашка да не е дърпал; куче, което да не е разлаял; момче, с което да не се е сбил. Момичетата в ужас бягаха от него, защото им дърпаше косите и ги препъваше. Елена си патеше най-много – дългите й плитки бяха обект на постоянно внимание. Емил често идваше без домашни, но затова пък винаги знаеше уроците, макар че неизвестно кога ги научаваше. Този Емил, който един ден безцеремонно я дръпна зад един храст в училищната градина и каза: “Ще ме обичаш ли?” и докато Елена се усети, допря горещи устни до нейните. Този Емил, когото тя ненавиждаше и от когото се възхищаваше, защото не беше като другите – стандартен, чистичък, послушен. Емил Червенокосия, от когото навярно и до ден днешен й остана възхищението от хората, които мислят оригинално и не се страхуват и от най-лудите научни хипотези…

1994