Д-р Вера Златарева

Отношението към Асен Златаров можеше да бъде определено като съчетание на любов и авторитет. Хората го обичаха, без да го познават - добре, или дори никак - а заедно с това го уважаваха.

Много пъти в своите обиколки из провинцията аз бивах изненадвана от особено сърдечен прием. Хората биваха много внимателни към мене, слушаха ме с интерес, чакаха от мене да им кажа много и някак по-важни неща.

Аз оставах изненадана. Докато така, уж съвсем случайно, ще бъда попитана: - Какъв ви е Асен Златаров - чичо ли? И когато разберяха, че никакви родствени връзки нямам към него, оставаха малко разочаровани. Толкова неговото име е голямо, любовта към него - силна, че тя може да се пренесе към други, и тях да обгърне и стопли.

Но заедно с това той беше име, което предизвикваше уважение и всяка негова мисъл беше правило, което младите приемаха в пълнота.

„Само кражбата на портрети не е кражба” - с това ние, учениците, оправдавахме подобни свои постъпки: - така казва Асен Златаров. Негови мисли ставаха нравствено правило, което в съзнанието на младите заемаше по-високо място, отколкото господстващите правни и нравствени норми.

„Смехът е кислородът на живота” - с това мнозина извиняваха всяка постъпка, която нарушаваше духа на сериозността. Трябва да се смеем, колкото можем повече, защото смехът дава сила на живота, поддържа жизненото горене у нас.

В клас една ученичка се засмива. Учителят я вдига и започва да я мъмри. Тя отговаря: - Но Асен Златаров казва, че смехът е кислородът на живота. Учителят е победен. „Така казва проф. Асен Златаров”. Нима самият той не носи в душата си достатъчно силно уважение към тоя български учен?

А не е ли чудесно това, че учениците така много четат за Златаров, винаги се тълпят да чуят неговите сказки и понякога - само за да го видят, след като знаят, че той е и Аура?

„Което младите пожелаят, то ще стане дело на утрешния ден” - това вече не е една мисъл, на която трябва и можем да се позовем, за да извиним или обясним една своя постъпка. Това е знаме на един жизнен път. Това е вярата на младите. То е утвърждението на прогресивното в живота.

Младите се заразяват, в душата им се разгаря огънят на борбата и те тръгват напред към утрешния ден. Тръгват в душата си: чертаят онова, което трябва да стане и са уверени, че то може да стане.

Ето ги, те и днес са смутени пред неговия гроб, не могат да повярват, че той е мъртъв, защото не може да се изкорени от душата им вярата, че това, което те пожелаят, то трябва и непременно ще стане дело в утрешния ден.

в. „Час”, 06.01.1937 г.