Дъждовна импресия

Камелия Мирчева

Като ранено животно цяла нощ дъждът плака пред прозореца й.
Вятърът свиреше безпощадно.
Интернет връзката прекъсна. Не й се спеше, въпреки че минаваше полунощ. Реши да си пусне печката, но токът спря. Батерията на лаптопа й издържа само петнайсет минути. Изгасна и последната светлина в стаята.
Водата се изливаше по улиците като из ведро.
Мъжът й беше в командировка.
Синът й празнуваше рожден ден с приятели.
Не й се спеше. В мига, в който падна батерията на GSM-а й, проумя, че най-добрият приятел на човека вече не е кучето, а мобилният му телефон.
Ставаше й все по-студено. Облече си дебел пуловер. Докато търсеше свещ, счупи две чаши. Намери някакво одеало, наметна се.
Валеше, валеше…
Пушеше й се, а не можеше да открие цигарите и запалката си. Добра се до фотьойла.
Седеше в тъмнината сред оглушителната тишина.
Постепенно започна да чува звучния ритъм на падащите дъждовни капки. Внезапно спря да мисли за разпилените по пода стъкла, за липсващия ток и за всичко останало.
Дъждът пречистваше мислите й и я превръщаше в неразривно цяло със студа и тъмнината.
И тогава си спомни. Беше на десет. Събуди се от грохота на дъжда. Това бе първата буря в живота й. От небето падаха едри капки град. Нямаше ток. Трепереше цялата. Но в стаята влезе баба й. Прегърна я и започна да й разказва за мислите на дъжда. Не помнеше думите, но беше запазила топлината на гласа, прегръдката й…
Баба й почина преди осем години. Не успя да отиде дори на погребението й. Понякога в живота има моменти, когато някой толкова много ти липсва, че от мъка заличаваш спомените за него.
Валеше, валеше, валеше…
Обзе я тъга.
Изведнъж усети топлината на онази запалена печка от своето детство. Дори видя играта на пламъците, отразени върху стената.
Това бе миг, в който почувства, че съществуването й има смисъл, че всичките й грехове са простени и цялата се изпълни с необяснима любов. Такава любов, която те освобождава от всички излишни и незначителни товари и ти дава смелост да следваш собствения си път.
Тя потъна в мислите на дъжда. Потопи се в тях, без минало, без бъдеще. Съществуваше само в онзи миг на екстаз и благодарност, че я има на този свят. И тогава проумя, че величието на Бог се проявява в обикновените неща.

Продължаваше да вали.
Въпреки че имаше най-малко десет причини да бъде нещастна, тя продължи да слуша гласа на дъжда и беше щастлива.