НИКОЛА ИНДЖОВ: В ИНТЕЛЕКТУАЛНИЯ СВЯТ НАСТЪПИ ТРАГИЧНО РАЗДЕЛЕНИЕ

С писателя Никола Инджов разговаря Боян Бойчев

- Как се чувства един творец на осемдесет години? 

- Нека да отговоря със стихове, които написах, когато бях тридесетгодишен:

“Последен съм, но съм и пръв,/ живея още, още светя!”. Половин век от тогава насам… Остарявам и още  си мисля, че човекът наистина е “дългосвет” - така някъде в България наричат неовехтелите старци.

Но докато и аз да стигна до днешния  ден,  разпадът на личността в  съвременното общество  засегна моето  етапно за  българската литература поколение, което при появата си навремето бе посрещнато с идеологическо подозрение, след това конюнктурно бе наречено “априлско”, а сега - пак конюнктурно -  е подложено на  обществено порицание и дори на естетическо отрицание. Не без участието на някои от нас, които решиха да се разграничат от “мъртвото време”  и побързаха да му отслужат “панихида”… 

И макар че сме от една и съща творческа генерация,  не сме от една и съща нравствена порода, както изглеждаше в началото. Така че приключвам живот и дело в такъв психологически момент, когато отказът от идеала се превръща в  облага, а верността към идеала  изглежда като участ  на неудачник. 

Говорим си често с  един приятел на чаша водка, че в края на краищата се видя кой какъв е. Но ако това е снизходителна кръчмарска интерпретация на гражданското поведение на някои наши връстници, в интелектуалния свят настъпи трагично разделение в схващанията за човека и за  литературата като история на човека. 

Не е случайно, общественото мнение се изроди, то се създава по телевизиите с небивалото нашествие на хлевоусти социолози, на безсрамни политически анализатори, на богослови фарисеи, с лицемерна благотворителност за  болните,  с притворно съчувствие към бедните… 

Всичко това е  резултат от действията на отчуждени от народните въжделения правителства, на злокачественото състояние на държавния разум в най-бедната страна на Европейския съюз.

- Антифашистката тематика присъства неизменно в твоите творби

- Да, например в   романа  “По следите на норвежеца” разказвам за един зловещ експеримент на нацистите - създаването на “чиста арийска раса” по  тайната програма  “Лебенсборн”, т. е. “Животворен източник”. 

В романа  “Душа на друг човек”  описвам  спасяването на неколцина деца на ония 12 000 беломорски евреи, които през пролетта на 1942 година  бяха депортирани към нацистките концлагери. 

Бях невръстен свидетел на насилственото им отвеждане и може би заради това написах предговор под заглавие “Чеда на всички народи и жертви на всички диктатури” към един от антфашистките романи на Анжел Вагенщайн, този предговор бе публикуван в Москва, Пекин, Ню Йорк. Подтикът към антифашизма предопредели много мои страници.

В зряла възраст съставих и преведох от испански език антологията “Потеклото на светците” - стихове на съвременни латиноамерикански  поети,  загинали в наше време в съпротивата на своите народи срещу профашистките военни хунти в Южна Америка.

Сега  подготвям по моя селекция и в мой превод ново българско издание на поезията на Пабло Неруда, в нея има отблясъци от световния антифашизъм. Да, истина е, отношението ми към фашизма се породи още в детството, когато любимият ми учител бе арестуван от фашистката полиция в класната стая.  Бях в първо отделение в българското училище в Гюмюрджина, 1943 година…

Ако е имало  герои в моя живот, това  бяха антифашистите, но те вече са мъртви - и безсмъртни. Недостъпни дори за мечтата да приличам на някого от тях. Но фашизмът остана, трови душата ми така нареченият “обикновен фашизъм”, който се появява  навсякъде по света - и в София, нали си виждал озверения  Луков-марш…  

- Ти поставяш темите за миналото, за патриотизма. Днес, когато ни насаждат непрекъснато глобализъм, европейски ценности, а националното се възприема като национализъм, смяташ ли, че това са актуални теми?

- Актуално е противоречието между националния и социалния идеал. Прокламираните икономически цели като например създаването на средна класа не могат да заместят дирижираното отдалечаване на младите поколения от философията на трите велики общочовешки принципа - свобода, равенство, братство.

От парламента и от президентството на българския народ патриотизмът се вменява като антиевропейско поведение. Това са коварни политически постулати, изпълнени с лъжи и измами. Аз съм патриот, без да съм против европейското развитие на България. Тук навярно оказват силно влияние родовите натрупвания в ориста ми на потомък на бежанци от Беломорска Тракия.

Географските  координати на живота ми  са Созопол, Бургас, Гюмюрджина, Хасково - средоточия на хора, останали извън пределите на изконното отечество, но съхранили го в пределите на личността. Склонни да възприемат духовността като  същност на индивида. Знаеш ли колко много книжовници има измежду беломорските тракийци, колко театрали, художници, композитори? И колко учени с академични звания?

- През тази година излязоха две твои юбилейни стихосбирки - “Едни и същи думи” с подзаглавие “Останали стихотворения” и “Вятърничав скитник”. Как избра стихотворенията, които да включиш в тях?

- Е, натрупах опит в изданията и преизданията на мои книги, често се шегувам, че написах повече, отколкото трябваше, но много по-малко, отколкото ми се искаше… 

Придържам се към схващането, че избрани стихове не означават събрани стихове, смятам, че сам трябва да подбера отделните стихотворения, които  да ме представят и сега, и нататък.

Например “Едни и същи думи” съдържа само четиридесет стихотворения и е илюстрирана от моята московска сродна душа Олга Соколовска с фотоси от Сахара, която тя изследва и фотографира.

Съчетанието на природната пустиня със стиховете ми, написани в душевната пустиня на епохата, придава особен смисъл и на изображението, и на словото…    

- Може ли литературата  да бъде коректив на обществото или тя се е превърнала в елитарно изкуство, далеч от проблемите на хората, но и от техните потребности? 

- Няколко днешни поколения пропуснаха да прочетат  своевременно националната и световната класика, това има  много значения, ще отбележа едно особено важно. То е, че световният литературен персонаж представлява паралелно човечество, в което художествените образи имат житейско покритие като пример за следовничество, дори като идеал за личността.

Откакто съществува книжовността  хората се опитват да подражават на героите на Сервантес, Рабле, Шекспир, Толстой. Кой в моменти от живота си не се е изживявал като Дон Кихот или  Санчо Панса, като Хамлет Принц Датски или като Ромео и Жулиета, като Стършел или като Жан Валжан,  като Пиер Безухов или като братя Карамазови? Кой българин не се е виждал в бляновете си като Бойчо Огнянов, коя българка - като Ния? 

Паралелното човечество на литературните герои днес съществува в гибелна среда.

- В този сложен свят ще оцелее ли  българската литература?

- Този сложен свят е съвкупност от езикови зони и нашата литература открай време присъства   предимно в славянския лингвистичен регион - на руски, украински, белоруски, чешки, словашки, полски, сръбски.

В английския или във френския, в испанския или в гръцкия, в португалския или италианския  следите на българското художествено слово се губят, а в  много случаи същинската книжовност е изместена от конюнктурни издания на нашенски съвременни автори. 

Уверен съм, че подборът за съжаление се извършва по критерии, които не са само естетически. Например известното “Отворено общество”  спонсорира  преводи на български книги, лансирани като представителни  главно заради политически акценти. В текущия литературен процес някои съчинения могат да минат за авангардни, експериментални, новаторски и пр.,  но все пак не са емблематични.

От съзнанието на съвременника целенасочено се изличават етнокултурните завети на Иван Вазов, Йордан Йовков, Димитър Талев, Димитър Димов. Впрочем, именно произведенията на споменатите писатели не се превеждат за днешния читател в западните европейски държави.

Разбира се, причините  са много повече. Например угасва световната българистика. След акад. Дмитрий Лихачов, проф. Рикардо Пикио, проф. Роже Бернар не се появяват българисти с висок научен ранг.

- Все пак има ли спасение?

- Да, има, защото съществува българският  език - спасител на народността ни. Ето какъв предишен мой текст сложих на четвъртата корица на книгата ми  “Едни и същи думи”.

“На остров Кондау в Индокитай разговарях с човек, осъден на тригодишна смърт, но спасен с ония събития, които тресяха света през шейсетте години. Такава присъда се изпълнява от палач и лекар. В първия ден на първата година при осъдения идва палачът и му отсича първото прешленче на палеца на единия крак. След него лекарят, спира кръвотечението, лекува раната.

Когато раната зарасне, палачът идва пак и отсича второто прешленче. Пак лекарят. Нататък същият палач, същият лекар, в същата последователност. До таза. Пръстите на ръцете. Ръцете до китките. До лактите. До раменете. Човекът не умира, защото лекарят следва палача. Човекът зараства рана по рана. Диша, гледа, говори…

Изчислено е, че в последния ден на третата година палачът идва сам. Отрязва езика на осъдения. Никакъв лекар не може да спре кръвоизлива през езика. И човекът най-после умира.

Всеки един е осъден на такава смърт, ако му отнемат езика, словото, възможността да говори. Съзнаваме ли ние, че палачът върви по света и един ден ще дойде без лекар?”