170 години от рождението на Абай

Бахитжан Канапянов

превод: Литературен свят

Геният на Абай (Ибрахим Кунанбаев, 1845-1904) е проверен и от времето, и от пространството. Достатъчно е да се каже, че преди двадесет години юбилейните мероприятия, посветени на 150-годишнината от рождението на основоположника на съвременната казахска литература, преминаха под егидата на ЮНЕСКО в много страни по света, в безкрайните простори на Евразия.

А започнаха тези празненства, както си спомням, в Москва, през април 1995 г., в Колонната зала на Дома на съюзите. И това е естествено, защото творческата връзка на гения на казахската поезия с литературна Русия била, може да се каже, на молекулярно ниво.

И ако преводите на Абай на стиховете на Пушкин, Лермонтов, Крилов са широко известни и на този феномен са посветени многобройни научни статии и цели томове изследвания на казахски и руски учени-литературоведи, има и малко проучена част от преводаческото дело на Абай. Това са преводи на езика на казахската поезия на стихове на Антон Делвиг, Яков Полонски и…. Иван Бунин.

Романсът на Делвиг «Не есенен чест дъждец» Абай предава с мелодия на домбра. Абай бил възпитан с арабската поезия, от дете прекрасно познавал тюркската митология и епос, той също така добре разбирал, че музиката във образа на домбра присъства във всяка юрта, и благодарение именно на нея фолклорът се е запазил и стигнал до наши дни.

Затова Абай намерил най-верния път за предаването на стиховете на руските поети - чрез мелодиката. Така се родила «Песента на Татяна». Именно песен. Тя преминала от една юрта в друга, от аула в аул и се разпространила по цялата необятна степ. Даже прозаичната творба на Лермонтов «Вадим» Абай преработил в стихове.

А последователят на Абай - Шакарим - превел «Дубровски» в стихове, и затова при него, както и в поемата, има собствено встъпление. И е напълно естествено, че романсът на Антон Делвиг зазвучал чрез абаевския превод под звуците на степната домбра. Абай дълбоко ценял традиции руската класическа литература.

Той първи в казахската степ не само превел произведения на Пушкин, Лермонтов, Толстой, но чрез руски преработки интерпретирал произведения на Гьоте, Шилер, Байрон, Мицкевич.

През 1899 г. Абай превел стихотворението на Яков Полонски «Сърце». Необходимо е да се отбележи, че авторът на известния романс «Песен на циганката» («Мой костёр в тумане светит…») бил някога познат с Чокан Валиханов, първия казахски учен, когато живял в Санкт Петербург, и неведнъж в писма до приятели споменавал това име, на поета и учения от втората половина на XIX век.

Този превод на Абай в първите посмъртни издания на поета фигурирал като превод на стихове от Лермонтов. И едва в академичното издание от 1948 г. в бележките било посочено, че стихотворението «Сърце» не е от Лермонтов, а после в енциклопедията «Абай» (1995 г.) било академично фиксирано авторството на Яков Полонски.

Подобен е случаят и с превода на ранното стихотворение на Иван Бунин «Не ме плаши с буря» (1888 г.). Абай превел това стихотворение през 1893 г. В изданията на стиховете и преводите на Абай през 1933-та и 1940-та г. в бележките било посочено авторството съответно от Пушкин и от Лермонтов.

А при подготовката на академичното издание от 1948 г., цитирайки изследвания на Есмагамбет Исмаилов в бележките вече е казано, че това е стихотворение на Иван Бунин, взето от пълните му събрани съчинения от 1915 г.

Тук е необходимо уточнение. Земният живот на Абай завършва през 1904 г., следователно Абай за превода на стихотворението на Иван Бунин е използвал оригинала на много по-ранно издание, тоест до 1893 г., може би това стихотворение е взето от периодично литературно списание от края на XIX век.

И какво е характерно: когато творчеството на Иван Бунин е под забрана, включително до 1956 г., в Алма Ата в 1948 г. «не се побояли» да включат в академичното издание на Абай този превод, с точно цитиране на автора в бележките. И лауреатът на Нобелова награда Иван Алексеевич Бунин и не подозирал, че в далечната и неизвестна му Алма Ата под редакцията на Мухтар Ауезов е издаден академичен том на великия казахски поет със стихотворението му «Не ме плаши с буря» от 1888 г. в превод на езика на Абай.

А произведенията на самия Абай са превеждали, до голяма степен благодарение на мъдрите усилия на Мухтар Ауезов: В. Шкловски, В. Рождественски, С. Липкин, М. Петрових, В. Звягинцева, Л. Озеров.

И тази творческа щафета продължава до края на миналия век (преводите на М. Дудин, Ю. Кузнецов, А. Кодар), а от началото на новия век астраханският поет-преводач Юрий Шчербаков продължава тази благородна мисия. А архимандрит Геннадий (Гоголев), след като е избран за епископ на Астанайска и Алматинска епархии, превел стихове с фрагменти от книгата на Абай «Слова назидания» в духа на сближението на казахската и руската култури на основата на просветения либерален ислям.

Разбира се, в поезията не трябва да има прогрес като такъв. Това твърдение е на моя учител във ВЛК, поета, големия майстор на превода Александър Межиров. Нима може да се пише по-добре фолклор, да се пише по-добре от Пушкин, Лермонтов и Абай, Манделщам, Пастернак и Магжан. Разбира се, че не.

И все пак перспективата за майсторството присъства в самия поет и преводач, защото всеки поет е точка от Вселената. И затова на читателите на «Литературная газета» са скъпи и Пушкин, и Абай. С това ние влязохме в двадесет и първи век.

в. „Литературная газета”, № 31 (6519), 29.07.2015 г.