ШЕСТ РАЗКАЗА

Владимир Георгиев

КАТАСТРОФА

С Васил се запознахме в депото - и двамата работехме като хигиенисти. Надницата беше добра, бяхме доволни и се разбирахме отлично. Обядвахме заедно в близката закусвалня - най-често по едно шкембе с оранжада, то вече никой не пие тази напитка, но на нас ни харесваше. Там му разказах за Таня. После сам се чудех на себе си, че съм го направил, защото по принцип никой от нас не се интересуваше от личния живот на другия. Знаехме просто, че ни свързва работата и нищо друго не ни караше да се виждаме.

- Защо го направи? - попита той и посочи плътно гипсирания ми крак.

Когато човек престои два месеца в болницата, става доста раздразнителен и малко безцеремонен. Трябваше да кажа нещо друго, а не това:

- Нима през тези месеци не си чул, че беше случайна катастрофа? Блъсках се в един стълб. Той не се отмести, но и аз не се отклоних. И нали знаеш, два остри камъка брашно не мелят.

Глупаво излезе, но тая поговорка непрекъснато ми се мотаеше из главата и не можех да не му я кажа. Трябваше най-сетне да разбере, че не искам да имам повече вземане-даване с него.

Таня го хареса още когато ги запознах, усетих го. След това сама държеше да го каня на гости, да гледаме заедно филми, да ходим тримата на театър, макар че това се случваше рядко, слава Богу. С една дума - история позната и доста прозаична.

- Боли ли те? - Васил, изглежда, настояваше да завърже някакъв разговор с мен.

- Почти не. Когато ходя, чувствам тръпки в прасеца.

Сестрата в отделението беше много мила. Всеки ден сменяше бинта на ходилото и винаги ми помагаше да ходя с патериците. Така и не успях да им свикна. Тя казваше, че това е символично и означава, че скоро няма да са ми нужни. Беше наистина много мила.

… Таня сама ми каза. Беше честно момиче и не можеше да крие тези неща. Не й отговорих нищо, разбира се. Не знаех нито как се постъпва, нито както се говори в подобни случаи.

- Зарязах депото - каза Васил.

- Защо? - запитах машинално.

Бях дочул за тая история, но не се заинтересувах за подробностите. Шефът ме обичаше, сам не знам защо, и когато научил - теглил един як бой на Васил. Беше здрав, широкоплещест и висок мъж, тъй че на Васил сигурно не му е било леко. Аз лично не съм виждал през живота си по-едра, дебела и мощна ръка от тази на шефа.

- Сега работя в цирка. Чистя конете, слагам храна на тигрите, хвърлям стърготини на арената - не е кой знае каква работа. Но е интересна.

Кимнах. Значи, още имало циркове. Дявол да го вземе, Васил сигурно подозираше, че всичко това изобщо не ме интересува!

Обичах Таня. И Васил го знаеше. Не си спомням някога преди това да съм хлътвал толкова надълбоко. Тръгнах си от апартамента й, след като тя ми го каза, запалих опела и по булеварда качих стоте. Струва ми се, че когато се блъснах в стълба на завоя, очите ми бяха премрежени. Но не съм ревал.

- Мразиш ме, нали?

„Безразличен си ми, момко!”, трябваше да му кажа, но го съжалих. Защо да го мразя? Вината е само наполовина у него. През тези два месеца претеглях всичко случило се на кантара, бях си измислил един огромен кантар-везна, придържан за оста си от някаква висока римска богиня, подобна на Темида. Тази везна ми показваше, че вината му е наистина точно една втора - ни повече, ни по-малко. Всъщност, кантарът май беше повреден, защото не отчиташе моята вина.

- Не, не те мразя. - Искаше ми се разговорът вече да свършва. Стана ми хладно и тъпо.

- Щях да се почувствам по-добре, ако ме беше напсувал или ударил. - Васил изговаряше думите бавно и някак натъртено. Имах чувството, че преди това ги е учил наизуст.

Говореше нещо, но аз не го слушах. Гледах как устните му се извиват, правят понякога тъжна усмивка, а друг път се свиват във формата на дъга. Челото му се бърчеше и за по-голяма изразителност често жестикулираше с лявата си ръка. Наистина е добре, че е започнал работа в цирка, отива му.

Бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади бележка, написана на кариран лист. Подаде ми я. От Таня. Оставих патериците настрани и взех бележката с двете си ръце. Много добре познавах този почерк. Красив почерк. Буквата „м” приличаше на косата й - широко се разплискваше, накъдрена и буйна, заемаше цялото междуредие. Не прочетох бележката, но й се зарадвах. Върнах я на Васил и в същото време се появи моята сестра и загрижено ми каза, че вече е време да се прибирам. Беше началото на март и в двора на болницата леко се стелеше влажна мъгла. Сестрата ме прихвана през кръста, аз взех двете патерици в лявата си ръка и закуцах към входа. Очите ми бяха премрежени и добре че беше тя, иначе пак можеше да се блъсна в нещо.


ОВЧАРЯТ

Погледнато отвисоко, селото почти не се виждаше. Задушени от буйната Еманкова гора, малките бели къщици приличаха на разхвърляни сред поляна цветя. Прашен път се извиваше зад сивата църква над селото и се губеше в далечината.

Съмваше се. Дядо Стоимен, селският овчар, се забърза. Хората сигурно вече го чакаха. Навреме тръгна, още по тъмно, но се залиса да набере повечко малини за Милето - сирачето, което живееше при леля си. Как се радваше то на тия малки подаръци! Лапаше лакомо, после с румени бузки молеше дядо Стоимен да не забрави за утре. И той не забравяше.

Стигна в селото позапъхтян. Беше надхвърлил вече седемдесетте, нозете не го държаха както преди, ала и на много млади не се даваше още. Чудеха му се хората как припка като коза по баирите да запрети някоя овца, как гони стадото да не затъне в доловете. Чудеха му се и бяха спокойни - с такъв човек овцете им нямаше да се затрият.

От всеки двор стопаните извеждаха по пет-шест шилета, както ги наричаше той, и към края на селото се събираше стадо над двеста глави. Тая сутрин той го подкара на запад, хем да полуобиколи селото по планината, че там тревата беше по-сочна, хем да се върне по-ранко, малко след икиндия. Имаше си и той две овчици, изкарваше ги и тях. Там, в планината, където живееше, дворът на колибката му беше голям и оставаха да припкат двете агнета. Нали са душици, и те искаха грижа и топлинка, да ги понагледа преди да мръкне искаше.

Пътят му минаваше през гробищата - тъмно и усойно място, за което разправяха какви ли не страхотии. Но не от тях потръпваше овчарят всеки път. В земята на този усоен пущинак беше заровил и жена си, и единствения си син. Нямаше той продължение, нямаше на кого да се порадва на старини. Колчем си помисляше за това, нещо от лявата страна болезнено го мушваше и той спираше да си поеме дъх.

- Ух, да опустееш макар… - измърморваше, когато болката го поотпуснеше, и пак тръгваше да догони овцете.

От няколко дни група студенти бяха дошли в хижата над селото. Тук много младежи не идваха, та когато ги видя, дядо Стоимен доста се позачуди. Спря стадото и зачака да наближат. Те минаха наблизо, но не спряха, щяха да отминат, ако не подвикна насреща им:

- Накъде така, момчета?

Студентите си подшушнаха нещо и приближиха съвсем. Старецът ги изгледа. Единият пушеше. Другият беше с очила и май недовиждаше, а третият имаше мустачки като на сина му.

- Защо питаш? - попита грубо очилатият.

Овчарят се пообърка, но отговори.

- Е па, може да ви напътя, да ви помогна с нещо… Ете, и аз веднъж така…

Разприказва се. Насъбрало му се беше доста на сърцето. Разказа им за сина си, за селцето, за овчиците. Рече после да им посвири и на кавала, който стоеше винаги в пояса му. Студентите много-много не го слушаха. Взеха да го разпитват за момичетата в селото, за кръчмата… „Я виж накъде им хвърка акълът!” - помисли си старецът и кой знае защо му стана драго и весело.

- Па елате ми някой ден на гости! Ей-горе, при големия извор живея аз - каза им на изпроводяк.

Младежите забързаха по пътя си. Преди да се изгубят от погледа му, шумно се изсмяха и пляснаха с ръце. „Младоци - помисли си дядо Стоимен, - какво да ги правиш. Ех, и моят сега щеше да е като тях, и по-голям биля…” Млад си отиде Петърчо, неговият син. Майка му умря при раждането, а той беше все един такъв болнав, слабичък и жълт. Води го по доктори дядо Стоимен, билки му дава - нито се оправяше, нито се влошаваше. Един ден падна, заохка и докато баща му го отнесе до селото, свърши.

Тежка сълза капна по вехтата шубичка на стареца. Когато си спомнеше за това, единствената му утеха беше кавалът. Вземаше го и захващаше онази, тъжната песен, която пееха момите в селото още като беше млад. Работят и пеят, надвесили се над земята - пееха ли, оплакваха ли, един Господ знае.

Дълго свири овчарят, потънал в спомени, и не усети как сянката на ореха, до който беше седнал, се е удължила чак до края на полянката. Когато подкара овцете обратно, слаб ветрец духна от изток. Отдавна беше минал Петровден, белите облаци все по-често се събираха на небето, сякаш на разговорка.

Дядо Стоимен върна ситите овце на стопаните им и тъкмо наближаваше колибката си, когато изведнъж чу, че агнетата силно заблеяха. Задрънкаха звънчетата им, пропука дървеният плет, с който беше заграден дворът, тарабите се разпиляха. Старецът се затича. По това време вълците стояха високо в планината, още не смееха да слизат тъдява. Кой ли е подгонил агънцата му?

- Ей, кой там?…

Дъх не му оставаше да извика повече. Овцете повече не се обадиха. Ех, защо не си взе по-скоро друго куче на мястото Балкан! Балкан умря скоро, а той все търсеше куче, което да прилича на него, та да му напомня… Пристигна късно. Нечии стъпки шумно изтопуркаха към гората. Старецът погледна в двора. Една локва кръв се беше събрала под още топлото тяло на закланото агне. А другото го нямаше.

Силен смях процепи въздуха. Идваше от гората. Същият този смях…

Дядо Стоимен не одра животното. Работи до късно вечерта, изкопа му гроб и го погреба.

Тая нощ заваля дъжд. Отблясъците на огъня играеха по стените на колибата и по лицето му. Нещо отвътре го душеше, болеше го и не му даваше мира. Той скоро разбра какво е, но не можеше да го изрече с думи. Струваше му се, че синът му умира за втори път. Посегна към кавала и скоро езиците на огъня лизнаха тънкото му дървено тяло.


ГЛУПАВИЯ

В длъжностната характеристика на Глупавия пишеше: „Да разнася пощата и писмата до всички организации, предприятия и учреждения в общината, да помага при разпределянето на получените пратки, бандероли и кореспонденция.” Глупавия бе съвестен служител, вършеше всичко, което му кажат, никога не спореше, понякога от лявото му око потичаше сълза, той забравяше да я избърше и тя засъхваше на бузата му, почерняваше от въздуха и се превръщаше в малка бенка. Обличаше се винаги в сини дрехи, панталонът му бе дочен, през зимата обикновено ходеше със сандали, пръстите му посиняваха и ставаха част от синия му тоалет, но той не им обръщаше внимание, разнасяше пощата в една кафява кожена чанта, оръфана по краищата. Някога, преди много години, той работеше в пътната служба, сините дрехи му дадоха още тогава и той не се разделяше с тях, харесваше ги, напомняха му, че някога е имал власт, разпореждал се е къде да минават автомобилите, от него е зависело нещо, а това не е малко, глобявал е, давал е квитанции и се е подписвал върху тях, хората са го уважавали и са се съобразявали с него.

Живееше бедно, разправяха, че спестявал цялата си заплата, така правел отдавна и вече имал солидна сума в банката; хранеше се с остатъците в ресторантите, келнерите и хората от кухнята му бяха приятели, даваха му недоизядените пържоли, Глупавия се усмихваше, благодареше и ръфаше кокалите, после се прибираше вкъщи и там ги даваше на кучетата, които се тълпяха пред къщата му. Казваше им: „Иване, ти вчера яде много, затова ще ти дам само един кокал. Виж, Петър е гладен, не виждаш ли, че ребрата му се броят, на него днес му се полагат два кокала.” Кучетата грабваха от ръцете му дажбата си, изтичваха на улицата и почваха да хрускат и да чупят кокалите. Глупавия ги гледаше и се чувстваше горд, потриваше ръце и после хлопваше вратата зад себе си. Къщата бе останала от дядо му, той го отгледа, само че почина рано и Глупавия не запази никакъв спомен освен канарчетата. Бяха хубави, оранжеви канарчета, повечето женски бяха жълти, Глупавия не можеше да разбере защо когато събираше на едно място мъжките и женските, те преставаха да пеят, само се гонеха и женската търсеше място из ъглите на клетката, за да си направи гнездо.

Една пролет времето застудя, родиха се хубави канарчета, малки и голи, гледаха наоколо и писукаха, майка им ги гушваше в крилата си, топлеше ги, но те бяха неспокойни, мърдаха се, потропваха леко с крачката и отваряха безпомощно човчиците си. Глупавия сновеше из града, купуваше скъпи семена от магазин „Екзотика”, всеки ден сменяше водата, но това не помогна. Малките умряха. Канарката дълго след това ги топлеше, крилата й пърхаха върху тях, но те посиняха и телцата им съвсем се смалиха. Когато ги хвърляше в кофата за боклук, Глупавия усети как отново от лявото му око се стече сълза, той по навик не я избърса и тя засъхна.

Глупавия реши да си има свои птичета, свои деца, реши да се ожени. Той познаваше Моника, и тя работеше в пощата, бе разведена и винаги ходеше с къса пола, той се чудеше как не й е студено през зимата, но знаеше, че на човек може и да не му бъде студено, ако не обръща внимание на времето, нали и той ходеше по сандали, каза й: „Монико, искаш ли да си имаме деца?” Тя го погледна учудено, усмихна се леко и отговори: „Може би.” След една седмица се съгласи, ожениха се тихо, малко хора разбраха, но после се разчу, защото младоженката се премести да живее в къщата на Глупавия. „Как можеш да живееш в този бардак?” - непрекъснато го питаше тя и преместваше старите мебели, тупаше чергите, миеше пода и бършеше праха. Глупавия й даде спестовната си книжка заедно с едно пълномощно, защото не умееше да използва парите си, тя накупи мокети, картини, ковьорчета и саксии, цялата къща живна, изпълни се с цветя, бе много стара къща, миришеше на мухъл, но Моника извика майстори и те я боядисаха, подновиха мазилката, сложиха нови керемиди и циментираха алеята до външната врата, плати им добре, майсторите бяха доволни и си тръгнаха по живо, по здраво. Глупавия не знаеше, че те бяха стари познати на Моника от времето преди да работи в пощата, той бе доволен, че скоро ще си има деца и че няма да позволи да умрат като канарчетата, ще купи нафтова печка и по цял ден ще я остави да гори, в къщата ще бъде топло и приятно, децата ще растат здрави и весели и ще приличат на майка си. След като свърши цялата работа по ремонта, Моника го попита: „Харесва ли ти?” Той отговори утвърдително, но я излъга, тапетите, дамаските, килимите му се струваха много шарени, той мразеше цветовете, предпочиташе през деня да спуска пердетата, за да не надничат хората през прозорците му, обичаше още и синия си костюм, просто защото бе само син, а не лилав или шарен, цялата тая олелия от цветове и шарки го потискаше, той не се чувстваше у дома си, но не искаше да проваля щастието си, само кимаше и се съгласяваше с всичко, така беше свикнал.

Когато забременя, Моника пропъди кучетата, защото й пречели на спокойствието, тя стана ленива, отпусната, дразнеше я всичко. Глупавия сновеше из магазините, купуваше каквото му попадне, за да има вкъщи, ако жена му поиска, беше му жал за кучетата и скришом събираше кокалите в един вестник и ги занасяше на тайно място, което само той и кучетата си го знаеха. Намигаше им заговорнически и казваше: „Само да не ме издадете!” После им разказваше как скоро ще си има дете и ще купи печка, за да му бъде топло, ще купи и завивки, вълнени, няма да допусне да настине. „Но вас няма да ви забравя, нали сме стари приятели.” Кучетата не го слушаха, изяждаха дажбите си и подвиваха опашки.

Детето се роди през зимата, Глупавия не беше на себе си от радост, спеше под прозорците на родилното отделение, студът проникваше през сандалите и нахлуваше в крачолите му, мръзнеше, но не се мръдваше оттам. Хората го познаваха и не му обръщаха внимание, пазачът на болницата се амбицира да го изгони, но го посъветваха: „Остави го, не познаваш ли Глупавия, той не е с всичкия си.” След една седмица изписаха Моника, знаеше, че трябва да й купи нещо, но не се сещаше какво, отиде набързо до близката сладкарница и взе едно захарно петле, то му се стори най-красиво, даде й го на изхода на отделението; когато я видя с бебето в ръце, краката му омекнаха, лявото му око потрепера, зави му се свят, жена му се усмихваше, прие петлето с почуда, Глупавия разтвори пеленките и зяпна в лицето на новороденото. То мижеше и се мръщеше, ушите му бяха като люспи на риба, той не смееше да го докосне.

Кръстиха го Добромир, защото вещаеше добро, растеше здраво, но когато прогледна, Моника забеляза, че има нещо мътно в погледа му, това, че не усещаше правилно светлината, бе естествено донякъде, но реакциите му бяха неестествени. След няколко месеца лекарите им казаха, че Добромир вероятно има мозъчни отклонения, това пролича съвсем след година, изследваха го със скенер, детето погрозняваше, скоро му се появиха зъбки, но разкривени и нащърбени, не можеше да разпознава предметите, непрекъснато се плашеше и понякога ревеше дълго без видима причина. За втория рожден ден му подариха слонче, малко с дълъг хобот, червено на цвят, с големи сини очи. Добромир го взе в ръцете си, опули се, очите му се напълниха с ужас, ревна силно, бе почти крясък, тялото му се разтресе, но не изпускаше играчката, държеше я и я гледаше като хипнотизиран, от устата му потичаше слюнка, езикът му играеше и се удебеляваше, придобиваше неестествени размери.

Глупавия не позволи да дадат детето в сиропиталище, скараха се с Моника, то не бе скандал, защото той мълчеше и само казваше „Не!”, бе се свил на топка до печката, гледаше тъпо пред себе си, от време на време слагаше длани пред очите си и пак казваше: „Не, няма!”

Моника си отиде, Глупавия се зае сам да гледа Добромир, престана да ходи на работа, отслабна, пожълтя, хранеше се с кокалите от ресторантите, както и преди, но сега нещо вътре го мъчеше, чудеше се защо момчето не казва нищо, ето, птичките пееха, бе пролет, вече не е студено, а Добромир все мълчи, мълчи.

Когато един ден детето наистина проговори, Глупавия се бе смалил толкова, че се побираше в снимката на един некролог, който висеше върху вратата на старата къща.


УБИЕЦ НА ВРЕМЕ

Седеше вкъщи и убиваше времето. А времето не се съпротивляваше, харесваше му сякаш да го убиват. Мълчеше, не правеше физиономии, беше застинало някъде между миналото и бъдещето и чакаше часа си. Не се знаеше точно кой кого убива, но бе ясно, че не се разбираха.

Кафето му стоеше под кафеварката повече от половин час. Пиеше го с лъжичка захар. Кой знае защо купуваше кафява захар, в нея кафяви бяха само оцветителите. Залъгваше се, че е полезно. Суета - правим неща, за които съзнателно усещаме, че са лъжовни, но от благоприличие ли, от самоуважение ли се оставяме да излъжем самите себе си: ето, правим нещо положително, добро, правилно.

Така не се убива време, каза си и стана от дивана. Отиде до кухнята, кафето бе почти изстинало, трудно ще се разтопи захарта. Нищо. Отваря захарницата, жълто е в нея, жълто е в живота му, денят е жълт. Лъжичката изсипва съдържанието, жълтото вече е черно, разтопява се бавно, черен е денят, черен е животът.

Първата цигара. Синкав дим, денят е син, животът - син.

Ако продължавам така, казва си, ще стана далтонист. Всичко, чрез което се опитвам да убивам времето, е с цветове. Как може така? Нали бях чел някъде, че светлината е една, спектрите й са различни и според дължината на вълните виждаме различни цветове. Даже имало и цветове, които не виждаме, нещо такова.

Не са само цветовете, което не виждаме. Не виждаме как ставаме безразлични един към друг.

- Ще ти се обадя утре - каза му един приятел преди време, а не му се обади.

- Целувам те - изчурулика дъщеря ме по телефона, но не го целуна.

- Ще ти сготвя баница - обеща жена му, но не го правеше.

Не е задължително това да е презрение, отчуждение или разсеяност. Не е важно какво е. Той не е важен.

Цигарата угасва и се превръща в пепел. Той угасва и се превръща в пепел.

И защо е това самосъжаление? С всеки е така - идва ден, час, минута, дори секунда, в която всичко изведнъж спира. Спира часовникът, спира сърцето, спира времето. В този миг осъзнаваш, че нещо важно е станало, докато ти си вървял в цветовете на времето. Децата са пораснали, приятелите ти вече нямат нужда от теб и са станали нещо различно от приятели, жена ти не намира в теб същия мъж, всичко се е обърнало или е дошло на мястото си. Може би ти си се обърнал или си дошъл на мястото си.

Дали да не измете къщата? Ама че хрумване. Ни в клин, ни в ръкав. Няма и седмица, откакто я мете. Не бива толкова често да се мете, ще стане неприлично чисто, човек ще си помисли, че тук не живеят хора, а лекари, аптекари или в най-лошия случай обикновени маниаци. Чистотата е съдържание, не е форма.

Като дойде, жена му ще измете, а той ще я целуне. Искрено.

Тогава как да убие времето?

Ще се обади на дъщерята.

- Как си, тате? - ще каже тя. - Сега съм на лекции. Искаш ли да ти звънна след час?

Няма да звънне след час. Изобщо няма да звънне до края на деня.

Влиза в стаята й. От него е наследила това - разхвърляно е навсякъде. На стената - плакат с някакъв красавец, с лимби и лакирани мустаци. Сигурно е кранист, каза си, отвисоко гледа. Нищо че прилича на певец. Замисли си какъв ли е приятелят на дъщеря му. Махна с ръка и прогони мисълта като досадна муха. Такива мисли не се формират толкова рано, по обяд. Те са тежки мисли, вечерни, като грим.

Като дойде дъщеря му, ще й каже, че я обича.

Стаята за гости. Тук се пуши. Тук се виждаха с приятеля му. От терасата се излиза направо на двора. Вратата стои отворена, лято е, пушат, пият бира и си бърборят за възможно най-несъществените неща от живота. Така времето тече като поток, освежава мислите, прави ги достойни, а на теб ти се струва, че в пяната на бирата се е насъбрала цялата човешка мъдрост. Затова пиеш и наливаш още.

Като дойде приятелят му, ще му каже, че му липсва.

Крайно време е да се обадят. Близо месец лежа в болницата. Нищо не казаха. После - само след седмица, пак го извикаха, даде пълни кръвни проби, взеха му от всичко по малко, всичко даде от себе си, за да са изследванията пълни. Три дни се влачи в тази отвратителна клиника, където миришеше на смърт, на болести и на безнадеждност, болните се показваха от стаите като сенки, носеха катетри, някакви колби или нещо такова, а подът беше толкова чист, че ти иде да повърнеш, за да го пооправиш малко.

Май и днес няма да се обадят.

Скринът в стаята за гости е прашасал. Не идват гости вече, пусто е. Нарисува с пръст нещо отгоре. За спомен.

- Мамо, ти трябва да му кажеш - каза дъщерята. - Събери смелост и му кажи. Не може вечно да го лъжеш, че си в командировка.

- Това беше работа на доктора. Защо прехвърли това на мен? Не е честно.

- Длъжни сме. Той трябва да знае болестта си. Може би дори се досеща, нали имаме огледало вкъщи, знае как изглежда. Лицето му е като амбалажна хартия.

- Ще се обадя на приятеля му. Той ще му каже.

Обади се. Разбраха се.

На другата сутрин тримата вървяха бавно към къщата на човека с лице като амбалажна хартия.

Закъсняха. Амбалажната хартия беше потъмняла, затворените му очи бяха увити в нея: най-накрая бе убил времето.


НЯМАНЕ

Я виж колко е спокоен градът през лятото! Няма ги софиянци, отишли са едни на море, други на село, а трети просто ги няма. Никога не са били тук. Те се появяват като локвите - образуват се от другата влага, слепят я. Разни продавачи, слуги, министри, политици и други просяци се навъртат в столицата само когато е оживено. Мислят си, че има живот, когато е оживено. Много хора мислят така, защото не познават живота.

А ти познаваш цяла част от него. Не е малка тази част. На нея има изрисувано нещо, твое нещо, върху тази част от живота ти си дал нещо.

- Трябва да даваш, в това е смисълът - беше казал един твой приятел.

Ядосах се.

- Този мой приятел беше пълен нещастник - отговорих презрително. Не обичах този спомен.

- Така ли мислиш? Защо мислиш така?

- Защото това е истината. Как другояче да мисля?

Нещастен беше човекът, и това си е. Живееше при майка си в един отдалечен квартал на столицата, няколко пъти му отидох на гости. Аз тогава живеех под наем и в никакъв случай не бях по-добре от него. Работех като държавен чиновник в едно голямо ведомство, толкова голямо, че служители като мен изглеждаха още по-нищожни в него, отколкото са всъщност. Той беше учител, пребори се за тази работа, след като закриха научния институт, в който се бе застоял двайсетина години. Беше време на закриване, време на залостване, време на разтуряне и събаряне.

Ходехме си на гости. Двама самотници, той разведен, аз неженен. Двата края на една и съща връв, връв без обувка. Може да се обесиш на тази връв, може и възел да направиш, всичко може. Двата края на връвта се връзваха по два пъти месечно - ту на гости, ту на кафе в някоя сладкарница. Няма да забравя двата кренвирша, които сварих за вечеря, когато веднъж го поканих. Май не беше ял два-три дни, беше много зле с парите, това се виждаше, но така и не разбрах причината.

- Много са вкусни - каза.

Кренвиршът пред него бе един, но той реши да използва множествено число. Сигурно си въобразяваше, че така удоволствието му ще се удвои или утрои.

- Обикновени варени кренвирши - рекох и отхапах. Вкусни бяха, да.

Той пое вилицата и ножа, отряза още едно парче, побутна го веднъж, после пак и го сложи в устата си така бавно, сякаш отпиваше токайско вино. Имах чувството, че вкусът на кренвирша се разливаше по цялото му тяло, преглъщаше бавно и видимо се наслаждаваше.

„Нещастник”, казах си още тогава, но аз обичах този нещастник, защото без него и аз ставах такъв, не че не бях, но все пак се чувствах по-малък страдалец от него. Имах огледало - голямото старо огледало на хазяйката ми, което се бе вмирисало от нея и всеки момент щеше да се спука от отчаяние, - като се оглеждах в него, някак се сравнявах с този мой приятел и ми се струваше, въобразявах си, че изглеждам напълно добре. Това успокояваше съвестта ми, правеше ме почти достоен да съм жив и ставах частица от влагата, тези миниатюрни ручейчета, тези сълзи от небето, които образуват локви: ние винаги сме добре, когато има такива, които са по-зле от нас. Това бе удивително глупаво, както щеше да ми се наложи да разбера години по-късно. Хубаво е, когато човек установява глупостта си твърде късно, когато не може вече да я поправи. Така тя остава част от него, част от живота - такъв, какъвто е.

Ето, виждаш ли, стигна до тази част от живота, която познаваш. Никак не е малко. Върху нея има изрисувано нещо.

- Глупостта ми е изрисувана.

- И как изглежда?

- Не виждаш ли? - той подаде частта. Нищо не се виждаше. - Грозна е. Зъби се. Но е доволна от себе си.

Така е само защото искаш така да изглежда. Привижда ти се. Според мен тук е изрисувано друго.

Този твой приятел, нещастникът, беше много щастлив човек. Плащаше доста пари за лечението на майка си, но бе доволен от живота, че я има. Беше благодарен, че все пак е успял да си намери работа и колкото и зле да е платена, все пак беше по специалността му. Щастлив беше, в крайна сметка, че има и приятел като теб - да дъвчете каквото има на масата, да пийвате от евтиното вино, което купувахте от бакалията на ъгъла и да разсъждавате за живота, какъвто не го познавате и двамата. Двама откриватели на надежди, мореплаватели, космически изследователи… Никак не е малко.

Защо си мислиш, че е бил нещастен?

- Защото имах нужда той да е по-нещастен от мен - отговорих на себе си, защото установих, че няма друг. - Имах такава нужда. Затова го изгубих.

Я виж колко спокоен е градът през лятото! Няма хора, и приятели няма. Вървиш съвсем сам и ти се иска да се качиш на онзи стар икарус, който никога не спазва разписанието, да отидеш в оня отдалечен квартал, да купиш нещо от бакалията…

Всъщност искаш и теб да те няма.

 


ГОРАН 

Ксения беше прекалено крещящо име за жена, попрехвърлила четирийсетте, с огромна бенка на носа, прераснала от чоплене в гнойна рана; с огромен таз, който се мъчеше да компенсира пълното отсъствие на бюст; със самочувствие, което превишаваше размера дори на задните й части; с пълна липса на чувство за хумор, и то не за друго, а защото при нея чувства изобщо не фигурираха.

Накратко - Ксения беше интересна дама, когато мълчеше, защото приличаше на нещастен опит на дрогиран художник да нарисува свое драматично видение. Когато Ксения не мълчеше, положението силно се влошаваше: тя не можеше да говори, просто крещеше с толкова силен акцент и упорито кресчендо, което в края на тоналността си фалцираше всяка дума по такъв начин, че тя свистеше във въздуха като камшик. Бе невъзможно да проследиш мисълта й: не само защото в повечето случаи мисъл изобщо отсъстваше; думите, които използваше, нямаха напълно за цел да удостоверят някакво мислене - те просто се изливаха и се завихряха като вода в тоалетна чиния. Не бих се учудил, ако са я използвали за определени услуги в някоя психиатрична клиника.

Ксения мълчеше. Беше облечена в къса рокля, нашарена по такъв начин, че дебелите й бедра изглеждаха още по-нечовешки. На всичкото отгоре задната част на роклята беше неестествено удължена - като опашка; наскоро прочетох, че са открили древен екземпляр на жива вкаменелост, обитаваща дълбините на океана, нещо като акула, но с триста зъба и дълга опашка. Очевидно и Ксения беше прочела статията, защото се беше докарала като този древен хищник; а може би не беше чела статията, просто е решила да бъде натурално хубава по своя си начин.

Обстоятелството, че беше втора съпруга на приятеля ми, Горан, донякъде смекчаваше отношението ми към нея. Горан си го заслужаваше; първата му жена беше много свястна и нормално стана, че го напусна. Напусна ли го, разделиха ли се, не знам точно. Сега животът му си отмъщаваше - какво бе открил в Ксения, един дявол знае. По-скоро тя беше открила по някакъв начин спестовната му книжка. Горан още имаше останал някой лев от времето, когато работеше в чужбина, май беше в Коми, режеше дърва, а затова му плащаха добре. Дори разводът не можа да стопи всичко спестено, но според мен му трябваше още не повече от година и нещо с Ксения и целият труд в продължение на седем години щеше да се материализира в дрънкулки и парцали, напълно непотребни за акула, дори и древна.

- Нещо огладнях - каза Горан толкова тъжно и виновно, сякаш в своя защита.

- Ти вечно си гладен - ухили се Ксения, разкривайки няколко от своите триста зъба, вероятно най-пожълтелите. - Виждаш ли някой да яде на плажа? Не е възпитано.

Аз си мисля, че не е възпитано и да приличаш на Джаба от „Междузвездни войни”, ако не ти се налага, но приемам, че е възможно това да е само въпрос на мнение.

- Ще дойда с тебе - рекох, - да се поразкърша малко. Пък и мисълта, че ще остана насаме с Ксения, ме разтревожи. - Омръзна ми да се пека.

Ксения ни изгледа с отегчение и тиха злоба:

- Вървете, знам какво ще правите. И вие сте едни мъже… Да оставите полугола жена съвсем сама сред толкова гларуси. Както и да е, вървете.

Ама кой гларус ще нападне акула? Кой гларус ще се осмели да докосне Джаба? Както и да е, получихме разрешение, Горан дори се зарадва, че не му се наложи да иска специално позволение.

Заведението беше съвсем наблизо, току до плажа. Поръчахме наливна бира и две порции пържена риба. Едно чудесно начало. Около нас все хубави жени, народ весел, красив; чуждоземна реч се чува навсякъде, слънцето не се щади, топли всички и всичко. А морето - спокойно и небрежно, ваканцува като депутат.

- Съжалявам - каза Горан пак със същия тон. Той изобщо обичаше да говори с оправдателна нотка, като да се бранеше от нещо.

- За какво? - попитах. Бирата беше чудесна. Рибата - също.

- За поведението на Ксения. Тя вечно е намръщена.

- Че ти какво си виновен?

- Е, нали аз ти предложих да дойдеш с нас.

Да, така е, но аз се съгласих. Ето това вечно пропуска Горан - той ми бил предложил… Да не ме е натикал насила в колата? Нали приех. Значи има сделка. Никой не е прецакан, никой не се издънил и не е излъгал другия. Квит сме.

- За какво сме квит? - попита Горан. Май съм казал на глас последната част от мисълта си.

- А, нищо - отговорих. - Само така си мисля.

Прозвуча тъпо, но не се вълнувах как звуча. Двете порции - едната с кая, другата - цаца, свършват бързо. Поръчахме по още една бира - малка, защото в горещината бързо се стопля. Гларусите се разхождаха по плажа и търсеха храна, останала от закуската на някой невъзпитан турист.

Време беше да се приберем при Джаба. След приятния обяд можех да приема, че дори тя не е в състояние да ми влоши настроението. Бях дошъл на почивка, времето беше чудесно, сега щях да си полежа на плажа, после малко плуване, а вечерта - разходки, пак бира… Какво друго?

Ксения беше заспала или се преструваше. Нарисуваната й рокля се беше увила около плътта й като змия - от тези, дълбоководните, а върху лицето си беше сложила нещо като слънчева шапка, която приличаше на жълта изтривалка, направена от тръстика. Седнахме тихо под чадъра и полегнахме. Нямаше за какво да говорим, поговорихме си достатъчно в ресторанта, а и не е твърде здравомислещо да събуждаш Джаба.

Трябва да съм заспал по-дълбоко от обичайната следобедна дрямка, защото когато отворих очи, около мен нямаше никой. Слънцето вече не препичаше така силно и плажът беше оредял. Хората се бяха разотишли, морето бе придошло и като че ме подканяше. Днес не съм се къпал и е време да поплувам малко.

Водата е приятно хладка. Стъпвам полека и се наслаждавам на прохладата. Плиснах с пълни шепи върху лицето, намокрих косата и ми стана солено и свежо, скочих с всички сили и се гмурнах. Кеф. Обърнах се по гръб и започнах да движа ръцете като водно колело; краката са витло. Небето беше свидетел: плувах добре. Вероятно от негова гледна точка всички плуваме добре, защото иначе какво ще правим в морето. Малко е нагло да приемаш небето за свидетел: как ще му пратиш призовка при нужда? По-скоро става обратното.

По едно време усетих, че съм влязъл твърде навътре. Шамандурата не се виждаше, а брегът беше твърде далеч; около мен нямаше никой. Хвана ме страх, че ей-сега някой древен хищник с дълга опашка ще изскочи от дълбините и ще отхапе я ръката, я крака ми. Това би било тъжно. Затова се обърнах и поех обратно - този път с бруст. Този стил наподобява придвижването на блатните жаби, но пък човек не се уморява. Главата ти стои отгоре, стига да не се опитваш да плуваш професионално, и някак си всичко е по-спокойно. Под контрол. И понеже моята глава стоеше отвън, видях в далечината на брега мъж, който ми заприлича на Горан: бяла коса, мършав и малко смешен с тези дълги ръце, които сега енергично размахваше над главата си. Според мен махаше на мен, което ме учуди, защото мислех, че главата ми не се вижда така лесно от брега. Казвали са ми, че имам голяма глава, но никога не съм разбирал какво точно имат предвид. Най-вероятно нямат предвид нищо друго, освен че главата ми е голяма. Това обяснява факта, че Горан продължава да върти методично ръцете си: вятърна мелница насред морския бриз. Мене вика, няма спор, видял ме е.

- Какво е станало? - питам го с леко раздразнение, защото какво може да е станало за няма и час-два. Подсушавам се с хавлията и го чакам да отговори нещо смислено.

- Ами… Хубава новина имам. Много хубава.

И се усмихва насреща ми. Може моята глава да е прекомерно голяма, но неговата прилича на дървена. Думите му кънтят на кухо. И движенията му - такива едни, машинални, като да е навит на пружина. Дървар човек, какво да го правиш.

- Радвам се за тебе - казвам и тръгвам към съблекалнята.

- Чакай, нека ти кажа. Аз още не мога да повярвам и ти си първият, на когото ще кажа.

Спирам и чакам. Той се пули с дървените си очи, усмивката му е застинала и изобщо имам чувството, че му е напълно достатъчно да стои в това положение цели месеци и години, без да се съобразява с нищо.

- Добре, ще ми кажеш, когато повярваш и изобщо когато си в състояние - опитвам се да го успокоя, защото виждам, че не може да говори. Развълнуван е, ако съдим по вида му: прилича на идиот. Хванал е вътре в себе си някакъв важен момент, държи го и не го пуска, иска да го изживее максимално продължително. Само че на мен ми омръзна да го чакам.

А той подтичва след мен:

- Чакай да си поема дъх. Ще ти кажа.

Чак сега забелязвам, че едва диша. Сигурно се е уморил от въртенето на перките си или просто така изживява хубавите си моменти, като пръхти през носа.

- Бременна е. Ксения е бременна.

Каза го така бързо, че трябваше да превъртя лентата, за да осмисля какво ми казва. Ксения била бременна. Точно неговата Ксения ли? Тази жена бременна? Сега дойде моят ред да не вярвам. Но не го казвам на глас. Горан е смешен дървар, понякога е ненормален, но ми е приятел, не бива да го обиждам. Само че сега не знам какво да кажа. Струва ми се толкова невероятно, че какъвто и коментар да направя, ще прозвучи нелепо. Затова казвам:

- Аз поплувах малко. Ще се преоблека и след час ще те чакам в бара на хотела.

Горан ме изгледа виновно с дървените си тъмнокафяви очи, защото съзнаваше, че не му вярвам напълно, но не каза нищо. Новината, че Ксения е бременна, беше поставена на равна нога с тази, че съм поплувал малко. Сякаш той не знаеше това и не беше ме извадил от морето по спешност. Не знам как, но умея да създавам неловки моменти, така че да стопирам разговора, когато намирам, че трябва. Правя го небрежно, но убедително. Мисля, че Горан разбра, че трябва да осмисля това, което ми каза. И той имаше нужда от малко време, за да се свести.

След час и нещо слизам в бара. Горан, изглежда, ме чака отдавна, защото е пуснал корени върху един висок стол на барплота. Корените се състоят в чифт кафяви впити панталони, които може би са били на мода във времена, когато аз съм носел памперси. За него не е трудно да пуска корени, забелязвам, като се сещам за неговата професия, ако можеше да се нарече така, и за тъпия кънтеж на главата му, когато от нея излизат звуци през устата. Не уста, а куха тръба.

- И на мен същото - казвам на бармана, като посочвам полупразната чаша на Горан. Времето е идеално за сухо мартини. Пък и така хората се сближават: споделеното питие си е като споделена жена или нещо друго. Форма на доверие. И понеже това за споделената жена ме разтревожи, усетих, че трябва да се уверя, че Ксения-Джаба си е само негова. Затова попитах:

- Откъде купи тези панталони? За първи път те виждам с тях.

Той се огледа по начин, който разкриваше, че не беше се поглеждал в огледалото преди да излезе.

- В София. Има един магазин на женския пазар по-така… Готини са, нали?

Този магазин трябва да е съвсем по-така. Трябваше да потърси някой магазин по-иначе.

- Много са готини. Изглеждат здрави.

- Здрави са! Кафяв джинс. Ще издържат поне двайсетина години.

Аха, викам си, значи ще има време да ги носиш и с памперси отдолу.

Видът му е по-нормален, хубаво е, че е облякъл панталони, макар и такива, и е свалил тази идиотска усмивка от лицето си.  Поизтрезнял е от хубавата новина и сигурно за това си поръчва второ мартини - на бива да е съвсем трезвен, когато ми съобщава отново:

- Ксения е бременна.

Значи е вярно. Иначе няма да настоява толкова. Добре е поне, че за час и половина една новина си остава все същата; в днешния динамичен свят тъкмо научиш нещо и то вече не е ново. Така ти се налага все да научаваш по още нещо, което е уморително и безсмислено.

- Радвам се - казвам. Още не мога да повярвам, но очевидно ще ми се наложи. Не знам дали наистина се радвам, защото Горан вече беше пуснал корени, ръцете му бяха клони, които можеха да служат само за рамене на вятърна мелница, изобщо той беше една дървена недвижимост като американска къща и едва ли беше в състояние да отгледа цяло бебе. За Ксения да не говорим. Изобщо да не говорим. Така че радостта от тази новина беше нормална, но и тревожна.

- И аз… се радвам - Горан сведе поглед. - Не съм се чувствал така отдавна.

- Как се чувстваш?

- Леко ми е.

- Само това ли?

- Да.

Да, това е начинът, по който Горан може да описва чувства: кратко, неясно и безсъдържателно. И някак задочно - сякаш не говореше за себе си. Разтоварил е, значи, тежестта си и сега му е леко. Облекчил се е. Ода на радостта. Няма що.

Барът се изпълни с множество цветове - повечето ярки, пурпурни пера стърчаха от тоалетите на жените, а мъжете се разкарваха с тъмни очила, за да не личи, че са слепи. Няма как да не са слепи, щом като излизаха с щрауси.

- Тя каза, че ще дойде направо в ресторанта. Ако искаш, може да тръгваме. Запазил съм маса.

Предвидлив човек е моят приятел.

- Ще почерпя - добавя.

- Още е рано. Нека почакаме.

- Не, не - настоявам! - ухили се пак Горан.

Уплаших се, че усмивката му отново ще застине и затова се съгласих. Трудно щях да изкарам цяла вечер между Джаба от „Междузвездни войни” и Жокера от „Батман”.

Масата е за четирима, но ръцете на Горан заемаха половината от пространството за сервиране. Близо сме до оркестъра, пуши се, защото ресторантът е на открито. Обичам такива заведения. Не са претенциозни, не обещават нищо, а някак те подканят да се отпуснеш и да поръчваш. Поръчахме вино, избрах от по-евтиното, не исках Горан да влиза в големи разходи и заради мен, имаше си Ксения за това.

Тя се появи с първите акорди на оркестъра - сякаш някой я бе поръчал. Знаеше как да влезе, шеметна и едра, събираше погледите и ги приемаше с благодарност, като да са цветя. Нямаше как, целият ресторант забеляза, че Ксения е вече на терена. Нека не говорим за вечерната рокля, тя беше прекалено вечерна и оскъдна, за да бъде забелязвана, по-скоро се открояваше нейното отсъствие: дамата си беше дошла направо по бельо, но и за това можеше само да се предполага. Горан отмести стола, тя седна величествено и поиска цигара. Двамата започнаха да говорят нещо. Не ги слушах. За моя изненада, отстрани изглеждаха приятна двойка. Дори и наум не би ти минало да си представиш, че тия двамата са ненормални. И защо да са ненормални? Защото така съм решил аз. Ами то за мен повечето хора са ненормални. Само така мога да разпозная себе си като нормален; иначе ще се окаже, че е вярно обратното, което е лошо. Ако питате мен, човечеството не прави нищо съществено пред последните две хилядолетия, освен да развива технологиите, за да усъвършенства мързела си. Но мен по-добре не питайте, защото все ще намеря да кажа нещо криво.

- Любовта е сграда без покрив - изкряка някой съвсем близо до мен. Беше певицата, която се беше направила на гъска и сигурно за това крякаше. Имаше няколко пера - бели, завързани за сивата й рокля. Очевидно всички жени тази вечер се бяха наговорили да си сложат перата.

Щом така е решил авторът, нека да е сграда без покрив. За мен любовта е покрив без сграда, но мен не питайте. Ксения като че ли чакаше тъкмо тази податка:

- Бременна съм с любов и с поезия. Написах стихотворение.

А, това било значи. Бременна с любов. Аз пък си помислих друго, но да разчиташ на обясненията на Горан, си е загуба на време. В напреднала бременност трябва да е, щом вече ще ражда цяло стихотворение. Че не се шегува, а говори напълно сериозно, беше факт: тя извади един бял лист с написано върху него нещо, явно беше въпросното стихотворение, и тъкмо притисна гърлото си, за да може да произведе по-силен и изразителен звук, когато някой попита:

- Има ли две свободни места при вас?

Беше нисък, заоблен и корав българин, чиято глава беше забита по необичаен начин между раменете. Шията, ако изобщо имаше така, започваше от ушите му и се свличаше направо върху рамената. Дамата до него беше красива - висока и стройна, държеше кавалера си го под ръка и сякаш се наслаждаваше, че се откроява на неговия фон. То пък един фон - наковалня. Имаше дълги обеци, всичко в нея беше някак дълго, неизбежния тематичен атрибут за вечерта също - нейното перо беше гарваново черно, поставено върху една деликатна шапка, която сякаш имаше единственото предназначение да подчертава кичурите на косата й. Индианка.

Горан стана и започна да обяснява нещо на наковалнята. Не говореше ясно, в неговия случай това беше почти невъзможно, но за сметка на това ръкомахаше така чевръсто, че предизвикваше ефект на вентилатор. Заведението се бе напълнило, нямаше свободни места по масите, но и при нас нямаше две свободни места - струва ми се, това искаше да каже Горан на непознатия набит нахалник. Този нахалник не беше Дон Кихот, това беше ясно, но Горан беше вятърна мелница. Изглежда наковалнята разбра това, защото се отдръпна и повлече след себе си индианката. Тя извърна главата си и ме погледна презрително: разбра, че я харесвам; бях паднал без бой.

Бременната настояваше да роди пред нас. Тя несъмнено би се зарадвала да има повече публика, която да оцени достойнствата на рожбата й, затова като че ли съжали, задето тия двамата не седнаха на масата, но за сметка на това така бе успяла да прочисти гърлото си, че когато зачете, оркестърът спря, а певицата изкряка за последно. Тази вечер Ксения беше дошла заедно с оркестъра, очевидно, имаше някакъв синхрон в действията им. Певицата в сиво седна на една маса да си почине, всички пернати в ресторанта притихнаха, приборите затропаха в чиниите.

Ксения постепенно усилваше степента на децибелите, това нейно фалциращо кресчендо можеше да те накара да полудееш, но ако трябва да съм откровен, стихотворението не беше лошо. Бял стих, без рима, но имаше някакъв ритъм и ако не познавах твореца, щях да кажа, че имаше чувство. Ставаше дума за зелени храсти, любов и дървета, гора и шумаци. Така разбрах със сигурност, че Горан е бащата, това беше вън от съмнение.  

- Хареса ли ви? - попита Ксения, но без да погледне точно нас, а обгърна с поглед целия ресторант, сякаш очакваше мнението на всички посетители.

Горан каза:

- Много ми хареса. Много.

Той повече нямаше как да каже - много изчерпва всичко. За да бъда солидарен, и аз казах в своя защита:

- На мен ми хареса много.

И понеже Ксения ме изгледа злобно, защото реши, че говоря за индианката, добавих:

- Всъщност стихотворението ми хареса много. На мен. Много ми хареса.

Така очевидно беше по-добре - Ксения си поръча трета порция десерт, защото цялата вечер яде само салата, нали е на диета. Успокои се и отиде до тоалетната, за да си освежи нещо, не разбрах какво. Ако ставаше дума за зъбите, това щеше да отнеме много време.

- Сега е моментът да платя - отново настоя Горан.

- Добре, добре, щом толкова държиш - вече бях позабравил за какво трябваше да черпи, но нали се бях съгласил.

Отвори портфейла си и оттам изпадна снимка. Сигурно скоро я беше изваждал, защото стоеше извън джобчетата. Наведе се и грижливо я пъхна в едно отделение. Плати на сервитьора. Оркестърът подхвана нов мотив. Вечерта продължаваше.

На другия ден след закуската реших, че вече не ми се стои тук. Лятото едва е започнало, всичко е прекалено красиво и спокойно, за да го оцапвам с продължителност. Време е да се прибирам точно сега, когато ми е най-хубаво. А и Ксения сигурно имаше да забременява още много пъти до края на лятото; това щеше да ме довърши. Понякога обичам стихотворенията, но бях позабравил какво е да ходиш на литературно четене: като ученик ме задължаваха да го правя поне веднъж седмично, беше толкова досадно, че побързах да стана на петдесет години, за да залича спомена. Очевидно не бях успял съвсем. Пък и петдесет години не са много време.

Взех автобуса и ето ме в София. Този град е хубав през лятото - пуст и естествен, разхождаш се и разбираш, че в него има много повече неща от хора. Към края на лятото всеки ден посещавам Женския пазар, не за да потърся магазина на турбо-джинсите на Горан, с които той възнамеряваше да живее пред следващите двадесет години, а защото обичам да зяпам. Какво зяпам не мога да кажа, но всеки ден ми е приятно - вероятно защото не се налага да помня това, което виждам; наслаждавам се на гледката и на мига. За да мога на следващия ден да изпитам същото удоволствие. Вероятно приличам на безделник, но не вярвам на някой да му пука за това.

Горан е един от малкото ми приятели, с които се виждам достатъчно рядко, за да си досаждаме. Понякога се виждаме всеки ден и най-често без повод. След това не се чуваме по цели месеци, дори и да има нещо важно за споделяне. Така е с приятелите: важно е да ги има, а не да са ти под ръка. И понеже минаха доста месеци от последното ни виждане на морето, а Горан не се обажда, реших, че това е достатъчно основание да предположа, че при него се е случило нещо важно, което той не иска да сподели, за да не ме тревожи. Нали за това сме приятели. Затова му се обадих.

Разбрахме се да се видим в Южния парк. Лятото беше спомен, края на октомври ли беше или началото на ноември - няма значение, но по дърветата бяха останали само редки покафенели листа, падаха бавно, тъжно и някак тържествено, сякаш рисуваха венеца си във въздуха. Още продаваха сладолед, но не си купихме. В края на алеята децата се редяха за захарен памук. Аз лично бих хапнал, но ще изглеждам още по-нелепо. Затова седнахме в едно заведение и си поръчахме кафе.

Мълчим. Това е добър начин на общуване, особено когато има много за разказване. Дървените очи на Горан са издълбани, сигурно някой кълвач е опитал да направи хралупа в тях. Така са изобразявали очите на статуите в древна Гърция, като избодени.

- Кажи нещо - подканям го, преди да се разделим. Захладня.

Той повдигна глава и ме погледна с кладенеца на очите си. Гласът му също бе дълбок и студен като кладенец, изкънтя:

- Нищо. Ксения пометна.

Човек като Горан има много кусури, но не може да лъже. Когато преди година и нещо ми каза, че дъщеря му е починала, не му повярвах. Аз изобщо по принцип много не му вярвам, защото винаги казваше нещата така внезапно, че няма как да ти влязат директно в ума. Дъщеря му беше на прага на забавното пътешествие, наречено тинейджърство, беше се метнала на майка си, първата жена на Горан - млада красавица с нежно излъчване, крехка и достолепна някак. Беше много по-красива, отколкото на снимката в портфейла на баща си.