ЧЕРНА ЧЕРКВА

Динко Динков

Яна Йовану тихом говори:
- Остани сбогом, брате Йоване!
- Хайде със здраве, хубава Яно!
Очи си нямам аз да те видя,
ръце си нямам да те прегърна,
нозе си нямам да те изпратя!

Пенчо Славейков,
“Даваш ли, даваш, балканджи Йово”

- Здравейте, ученици! - влезе наперен директорът, а зад него се вмъкна в стаята прегърбен млад мъж с добре поддържана брада, но вече почти плешив. Той се препъна и се поизправи неловко. - Тук съм, за да ви представя новия учител по история и цивилизация, който ще ви преподава в единайсти и дванайсти клас. Както знаете, госпожа Биляна Каравелова излиза в майчинство и се налага през това време да бъде замествана.

- О-у-ууу! - взриви се явното недоволство към новия и някой изсвири шумно.

Шабан, който стоеше на първия чин до Явор, избухна в такъв заразителен смях, че беше последван от всички ученици в стаята и обстановката стана неукротима.

- Тишина, тишина! - крещеше в суматохата директорът Кънчев и се опитваше с ръкомахане да въдвори някакъв ред. - Не ви е срам, на какво прилича това поведение? Тишина, тишина! Единайсти “в”, кой е класният ви ръководител? Ахааа! - заклати заканително пръст… - Димов? По литература? Ще имам разговор с него… Това е гимназия с традиции, тръгнал той да сее омраза, вчера получих оплакване от други класове! - и след като се обърна към новия учител, добави:

- Господин Юсуф, заемете се, часът започна, няма да Ви отнемам от времето, но след приключване на работния ден, заповядайте в кабинета ми - и излезе.

Учителят остана сам срещу изпитателните погледи на учениците.

- Запишете в тетрадките си - избърза да изпревари любопитните въпроси историкът и след като направи кратко проучване на притихналата стаята, добави: - Темата на новия урок е свързана с положението на България по време на османска власт или така нареченото турско присъствие на Балканите.

- Ха-ха-ха! - изригнаха в един глас.

- Вие откъде идвате, господине? - прекъсна го подозрително Петя и се вторачи в кръглите му очилца, които стояха крайно неестествено върху простоватото мътно лице и създаваха впечатление, че очите изобщо липсват, а на тяхно място като че ли имаше безизразни цепки.

- Дълго време съм живял в Истанбул, там съм се родил - отвърна равнодушно новият преподавател и се облегна върху високото бюро, - но родителите ми са били истински българи, от района на Родопите, мохамедани… Имало преди време едно село Черна черква - на юг от Ивайловград.

- Те сега там ли са? - опита се да продължи циганинът Васил, но Асен го дръпна отзад и го раздразни, надигнаха се и си размениха няколко шамара. Околните ученици набързо ги разтърваха.

- Вече не са между живите - наведе глава господин Юсуф.

- И как така турчин ще ни води часовете по история? - викна дебелото момче, чието лице беше покрито изцяло с лунички, и хвърли химикала си настрани. - Аз няма да пиша!

- Не съм турчин - възрази учителят и потърси съгласието на присъстващите, голяма част от които не бяха махнали слушалките от ушите си и нервно тактуваха в ритъма на музиката.

Пълно безразличие.

- Абе, вие луди ли сте? Или слепи? - ококориха се братята Ахмед и Гюлтекин и се обърнаха към останалите от класа: - Ние сме турски цигани и не ни е срам от това, мюсюлмани сме…

- Живи мангали сте вие, ами хайде. Така съм ви намразил… - отсече гологлавият едър Йово и направо се излегна на чина си. - Докога ще ви дундурка тая държава, не зная? Само лапате, а никой от вас не работи. Европейски съюзи, извратена работа! - и развъртя заканително глава. - Ей така е било и през робството - мързеливите турски заптиета са използвали труда на българите, а после са ограбвали благата им…

Всички се страхуваха. Знаеха на какво е способен като се ядоса и не смееха да му възразяват.

Момичето, което стоеше до него, изведнъж се изправи рязко и се втренчи в новия господин. Красотата и излъчваше повече увереност, отколкото смирение:

- Вие за турско робство чували ли сте? - и зачака упорито отговор. - Колко български девойки са били изнасилвани, а домовете им зверски ограбвани и поругавани?

- Сега ще изясним всичко - стараеше се да успокои напрегнатата обстановка учителят. - Как се казваш?

- Яна съм. Последен номер в дневника.

- В рамките на Османската империя, не забравяйте, българите са имали право на собственост, международни пътувания и търговия, а и ролята на Русия за освобождението на България е меко казано изкривена, защото тя окупира, а не освобождава българските земи. Не сте ли съгласни?

- Това са пълни глупости! - изправи се Йово. - Вие май не сте никакъв българин, както се представихте? Да не сте бежанец? - и го стрелна изпитателно.

- Не съм ви казвал такова нещо, споменах само за родителите си, но те остават в миналото. Не изопачавайте думите ми. А и добрият историк не трябва да бъде пристрастен. Истинският учен търси истината. И запомнете от мен, че в България не е било робство, а само временно присъствие, защото хората са имали право на собственост, свободно пътуване и търговия в цялата Османска империя, простираща се от Диарбекир до Виена…

- Вие сте за Диарбекир! - прекъсна го момчето с луничките и зарови трескаво в чантата си, после извади някаква книга и я размаха пред всички. - Ще се изкарате по-голям от Вазов, да питаме ли господин Димов какво мисли за такива като вас? Сега учим “Под игото”, чели ли сте романа? Христо Ботев какво Ви говори? Хаджи Димитър, Караджата, Левски? Да изброявам ли още? - огледа вкаменените лица на съучениците си и върна погледа си в наведената глава на учителя. - Раковски, Бенковски, Ангел Кънчев…

Юсуф, който досега отегчително пъшкаше и не успяваше да прекъсне Димитър, се подсмихна лукаво и запристъпва като крадец между чиновете, усещаше ненавист в душите на децата, тръпки го побиха при изброяването на тези имена, почувства се безсилен, но трябваше да продължи, защото беше назначен от турската партия в България и подкрепян от ислямистка фондация с много пари, от него се очакваха резултати:

- Султаните са били изключително либерални владетели - нае се да измества неудобните въпроси, за които нямаше готов отговор. - Те са се интересували най-вече от хазната, кой ви е наговорил всички тези лъжи за потисничество?

- За вас сигурно е лъжа и кръвният данък, за който ни говори предишната госпожа? - подхвърли иронично Яна.

- Не зная как ви е преподавала тази госпожа Каравелова, но не бих казал, че е представено всичко точно и в учебниците, както е било в действителност - оправдаваше се Юсуф - напротив, има сведения, че в някои райони родителите сами продавали децата си за еничари, защото искали да могат да израстват… Много българи доброволно са приемали исляма. Повечето от тях са сунити, тъй като сунизмът е формата на ислям, официално поддържана от Османската империя, управлявала страната в продължение на пет века, а според Мидхат паша българите, приели исляма, за да избегнат преследвания, избрали шиизма, който е по-толерантен към различни национални обичаи.

- Господине - разсърди се окончателно Йово, - дръжте се на положение! Вярвате ли си, като ги говорите тези неща? Какво общо имат вашите религиозни учения с борбата на нашия народ, с националноосвободителното движение, с четите, с Априлското въстание, с Руско-турската война? Не искам да чувам повече нито за Русия, нито за Западна Европа! И баща ми ме е предупредил - от Америка любовно писъмце да не очаквам.

Учениците прихнаха в неудържим кикот…

- Какво се смеете, бе? Днешните платени политици се опитват да ни разделят на русофили и русофоби, не - ние сме българофили! Всяка голяма сила има своите лични интереси, които поставят България на колене. Искат да я претопят, да я унищожат… Преклонете се пред саможертвата на войниците, не пред имперските амбиции на властта, пред опълченците и всички жертви за свободата. Или имате нещо против? - надигна се заплашително и след като прочете страха в очите на един продажник, застанал пред черната дъска, се върна с недоверие на мястото си. - В моето сърце има място само за България…

Юсуф успя да се овладее и да запази самообладание, записа кратък план на урока за антиосманската съпротива на българския народ в периода от петнайсети до седемнайсети век и когато през втория час разказваше на новите си ученици за Второто търновско, за Чипровското и за Карпошовото въстание, успя да вметне и презрително за хайдушкото движение.

- Ами опълченецът Петър Левски - скочи неочаквано Йово, - участвал и в Ботевата чета, умира от туберкулоза, полусляп, с повреден крак… като просяк… Представяте ли си? Измолил от Найден Геров да го назначат старши стражар… Преди това ходил при поп Кръстю да мъсти и като се върнал в Карлово, казал на старите поборници и на Яна - погледна към сестра си, - че този човек няма никаква вина за смъртта на брат им…

Звънецът удари. Вдигна се такава олелия, че никой никого не чуваше и сякаш всеки се опитваше да надвика собствения си глас.

В края на първия си работен ден, преди да влезе в кабинета на директора, Юсуф се отби в учителската стая, където завари някакво странно оживление, остави дневника, написа разпределенията си в материалната книга и започна предпазливо да оглежда обстановката. Петрова беше застанала с ръце на кръста, потропваше ритмично и клатеше заканително цялото си тяло, взираше се в личните дела на учениците и в няколкото непонятно изготвени протокола:

- Колеги! - викна. - Аз мога или не мога? Като ни натресоха тази запетайка, за която човещината не съществува, а всичко е закони и разпоредби, ще ни сполети съдбата на учителите от “Иван Вазов”… Затова ви предлагам всеки класен да направи всичко възможно и сам да контролира учениците си, а вече - в краен случай - тези, които не може да издири, да бъдат наказвани и изключвани. Имаме още време, за да помогнем на децата и на училището. Директорът разрешава да удължаваме срока на изпитите - тази ми се звери…

- Да не искаш да кажеш, че протежето на Кънчев са я назначили да ни закрие? - ококори се Маринова. - Говори се, че всяко училище днес прелива от мъртви души… и ако е така, тази вина носят мъртвите души от Министерството на образованието. То и какво ли министерство е? Превърнаха училищата във фирми… Учители ли сме или търговци? Виж я ти нея! Те заради нейната добра работа ли ще сливат скоро трите техникума? Само долни игрички…

- И как да обясниш на тази подробната - възмущаваше се Иотова, - че много наши ученици работят, имат семейни проблеми, финансово са зависими и не могат да зарежат живота си и да кукнат цели шест часа по чиновете. В кой свят живее - не ми е ясно!

- Слушайте какво - ядосваше се красивата млада госпожица по френски, - на тази парашутистка и трябва някой да я разтресе и да я върне на земята. Пълна откачалка, натовари Нелито и информатиците да и вършат цялата работа, а тя ще върти, да не казвам какви, номера тук - разбрахте ли за синдиката? Ей там виси листа с поканата, ха-ха-ха… всичко се наглася тихомълком.

- Какво пак? - погледна над очилата си Василев, който се беше заровил в протоколите. - Как им се занимава на тези женички, не се отказват - и по-напористи стават…

- Принудили с директора помощния персонал и заплашили някои от колектива с уволнение, за да угодят на ония от другия синдикат, който напуснахме всички и уж заедно… Носят се слухове, че палячото бил любовник на новата заместник-директорка. Мижитурки!

- Само простотии в това училище - възмущаваше се Борисов. - Интриги, заплахи, притискания, извиване на ръце, писане на безкрайна документация и непрекъснати заяждания за глупости… за някакви смешни пари накрая, последните ми два фиша са ужасна трагедия. Още малко ще ги търпя с номерата им… Ето - приближи се към принтера и дръпна рязко празното му шкафче, - пак няма хартия… ще ми обясни ли някой сега как да си извадя изпитните тестове… - пълно мълчание.

Изведнъж вратата се разтвори с трясък и в стаята нахлу разпенена секретарката с куп разпечатани документи, които нервно разлистваше, сякаш че търсеше нещо изгубено:

- Манева, ела ми се разпиши, да - тук и там, точно така, някой виждал ли е старата Маркова - от сутринта я издирваме по телефоните? Кънчев е полудял просто днес…

- Нейните часове са късно - отговори Цанев, наля си набързо вода от автомата и тръгна да излиза. - Преди малко я търси някакъв неин ученик за поправките по български. Аз пък не мога да намеря служебния телефон да прозвънявам за датите.

- Ами то е срамота, колеги - намеси се Костадинова, - с един служебен телефон и с този раздрънкан лаптоп, който за нищо не става, да работят всички учители - страхотна подигравка! А и да ви запитам нещо притеснително - вие откога не сте си вършили основната работа - да преподавате и подготвяте уроци? Нали в това е смисълът да сме тук и да помагаме? Седнали да ми се ровят за проекти - всичко обръщат на печалбарство, а резултатите са само на хартия и са нулеви. И изобщо на някого остава ли му време да чете и да се развива? Но на кого ли му пука? Държавата е вдигнала ръце.

- Дръжте се, казват, корабът потъва! Директорът разделя и владее! Ще пишете, ще търпите и ще ви мачкат - такава е системата. Кънчев нали се хили: на когото не му изнасяло - пътища много…

Юсуф пропълзя като змия покрай дългата маса и се изниза навън, спря нерешително в коридора, повъртя се, поогледа външността си в похабеното огледало на стената и се изтупа нервно. Целият трепереше, често изваждаше с една ръка бяла кърпичка и бършеше потното си чело, а с другата стискаше кафявата си чанта. Отвътре се чуваха гласове. Историкът се напрягаше и целият се превръщаше в слух, но не успяваше да разбере разговора. Само някакви откъслечни фрази го стряскаха с дързостта си.

През повечето време директорът мълчеше и се взираше уморено в Димов. Джамбазов, който също беше в кабинета и преглеждаше делата, се заслуша…

- Вие си противоречите, господин Кънчев - ядосваше се възрастният литератор, - започвате да налагате някаква необяснима казармена дисциплина… Протокол след протокол, наказания и произволни разпоредби… А защитавахте идеята за свобода и творчество в преподаването, за връзката със съвремието… Къде ти? - и отпусна яростното си тяло. - Трябваше навярно да се възползвам от ранното пенсиониране, за да си спестя тези унизителни реакции от Ваша страна. Дежурства, по осем безумни часа в училище, самостоятелни и индивидуални форми, издирване на ученици, че и на напуснали преди сто години, ходим с Фратев от социалните като откачени чиновници да се бием за бройки цигани - да им се молим и да им се кланяме, че видите ли и се надпреварваме с другите училища кой повече блага ще им обещае, за да ги примами, писане на бумащини, нима не виждате, че всичко това е страшна идиотска бюрокрация? И ако това е образование!

- Чакайте, чакайте… - държеше с две ръце лицето си и сякаш търсеше отговора в чертите на дланите си, които отместваше и бързо връщаше да разчете. - Не може така да продължаваме, искам ред и дисциплина! Не мислите ли, че в демократична Европа няма място за възпитание в нетърпимост? Вижте как се държите само?

- Кънчев, за какво говорите? - изумяваше се по детски Димов. - Позволявам си да ви говоря направо истината, защото съм по-възрастен - и замълча замислен. - Вие наистина ли вярвате в демокрацията и морала на тази Европа, която никога в нищо не ни е помагала? За какви съюзи бълнувате? Нашите политици са долни нищожества! Лъжа и позор е този строй! Без ценностна система, директоре, без милост и състрадание към близкия, нищо друго освен заслепение, жалки лични интереси и пари! Нима християнството не проповядва любовта? Или в противното да възпитавам след хилядите примери от българската история и литература за жертвоготовност и свобода, за идеали и родолюбие? Как можахте изобщо да си помислите, че ще се съглася да не водя литературата до Освобождението на България? Да принизявам Възраждането? Не ни ли стига, че съсипаха образованието и културата ни, че никой вече не чете книги, че никой не ни вярва? Болен, неграмотен и прост народ се управлява и подчинява лесно, нали? Държавници сринаха държавното образование и искат да наливат държавни пари в своите частни училища. Не се налапаха, Кънчев! Страшно ми е! Светът се тресе! А сега и да преиначим историята… така ли?

- Не исках да ме разбираш погрешно, но и на мен ми налагат някои правила, а аз трябва да ги спазвам, ако искам да не остана без работа. Просто говори малко по-така за бунтовниците, за четниците, за прокламациите им, нужно е умение за гъвкавост и съобразяване с времето, в което живеем, трябва да преклоним главица пред властта, такъв е днешният морал - ти в кой свят живееш? Утре Турция ще я приемат в Европейския съюз, пак ли така ще преподаваш? Заподскачал ми тук… Докога тази вражда? Каквото било - било! Стига с това перчене! Както си я подкарал, някой ден ще ни обвинят в пропаганда и ще ни наричат терористи.

- Кънчев, сякаш не ме познавате? Много обичате западния свят, нали? Видяхте, че в Министерството на образованието влязоха турци, които само подронват авторитета ни и избързахте да се продадете да не би да ви изпревари някой натегач. Чувствам се омерзен от такава наглост, повярвайте ми - промиване на мозъци от турски сериали, някаква си турска противоконституционна партия дерибейства в парламента, войнстващ ислям, новини на турски, бежанци, ама видите ли сега колко сме ние човечни - ще им строим убежища и ще им плащаме за спокойствието си… В управлението на страната нахлуха лумпени… Къде е сега Алеко да стане от гроба и да ни види? Както е тръгнало - да ударим по една клечка във всички краища и да я запалим тази майка мъченица, а, какво ще кажете?

Джамбазов, който досега се стараеше да остане незабележим, откъсна рязко от лицето очилата си, погледът му се замъти, присви очи, ококори се и като че прогледна за първи път в живота си:

- На нас ни е нужен един нов Стамболов, Димов! - отсече. - Да блъсне с юмрук по масата и да я строши!

Другите двама наблюдаваха възпитателя, шокирани от неочакваната му реакция. Директорът махна пренебрежително с ръка:

- И той в крайна сметка се отдава на разврат и се влюбва в рушветите… груби действия на властта, полицейски произвол… насилия… забравя за Възрожденския идеал. Да не споменаваме и някои от ходовете му преди Освобождението…

- Мисля, че грешите! - кипна Джамбазов. - Само при неговото управление страната ни е икономически независима, Стамболов се е ръководил единствено от интересите на родината. Затова и го съсичат. Кой държавник е искал повече от него обединението на българските земи? Днес на радикалния ислям трябва да отвърнем с радикални мерки, другото е демагогия…

- Не е случайна и общата стихосбирка с големия борец за свободата Христо Ботев. За “Песни и стихотворения от Ботьова и Стамболова” малко хора знаят… или и това да избягвам да говоря пред учениците?

- Стига, не прекалявай…

- Сегашното управление - прекъсна ги трескаво възпитателят - се опитва да вземе наготово този модел на Стамболов и неговата Народнолиберална партия, но новите министри не са нито патриоти и революционери, нито поети, нито са се родили поробени и да са извоювали свободата си. Те са просто една сглобена набързо машина за пари и власт, която прилага единствено силовите методи на управлението и още по-коварно - разиграва театър зад кулисите, а на сцената всички зрители виждаме веселието… И друго - светът е във война… рано или късно бедните ще преобърнат този строй, ще изядат олигарсите, защото олигарсите не се наядоха!

- Влезте! - отговори на припряното почукване директорът. - Вие ли сте, Юсуф, заповядайте, елате да ви запозная с главния учител, господин Димов по български език и литература. Той ще Ви въведе в особеностите на документацията, че и тя не е малко. От инспектората само душат като хрътки, друга работа нямат. Не че разбират нещо.

- Къде сте преподавали преди, Юсуф? - попита литераторът.

- Известно време в Истанбул - отвърна новият учител.

- Как стои там положението - усмихна се подигравателно Димов и потърси с победоносен поглед притеснения директор, - първо чиновник ли е учителят или е педагог и учен, а след това писарушка и марионетка? - но не дочака да чуе отговора. Тежките му стъпки кънтяха в празния коридор и смачкваха лицемерието на озадачените от неочаквания въпрос.

Навън лягаше хладна пролетна вечер, дърветата от двете страни на мократа алея бяха обсипани с различни пъстри цветове, животът отново се зараждаше и изпълваше свежия въздух, земята се наливаше с вълшебни сокове, а птичите гласове преобръщаха сивата геометрия на града и омайваха душите на минувачите, които се разхождаха по главната улица. Хората се чувстваха волни, като че им израстваха криле и в миг се вдигаха като гълъбите от площада. Отгоре суетата винаги изглеждаше смешна…

Явор и Шабан се прибираха от кафенето, където често се събираха с приятели, когато забелязаха във видимото, осветено от улични лампи, дъно някакъв човек да бяга към тях и да вика за помощ. Няколко корави мъже го настигнаха и го повалиха на земята. Лицата им бяха скрити с маски и в ужасяващата картина пробляснаха само силуетите на дървени бухалки, ножове и вериги. Чуха се тъпи удари, охкане, хриптене и викове, премесени с псувни… и изведнъж изчезнаха.

Висящият като ченгел полумесец се преобърна на небето и се сви в черупката на пълзящия лепкав мрак. Звездите засияха като нагло вторачени в хората очи.

Улицата опустя. Само един старец беше успял да позвъни за линейка на бърза помощ и набираше номера на полицията. Битият лежеше в локва кръв и хъркаше в предсмъртна агония.

Спуснаха се да успокояват падналия и му вдъхваха кураж, отнякъде други донесоха вода и двамата приятели му помогнаха леко да се надигне, когато в кървавата физиономия разпознаха новия си учител по история.

Навярно скинари го бяха пребили, за да си отмъстят - за всички лъжи на управниците, за унижението, че родителите им бяха принудени да живеят срамно бедно, че умните млади българи напускаха родината си огорчени, защото нямаше къде да се реализират, че циганите имаха повече права - на тях загрижената за България Европа, дава всичко тук, за да освободи от вонящата напаст богатите си фалшиви страни.

Омразата беше подсилена с притока на бежанци от Сирия, държавата ни се оказа неспособна да се справи с проблемите си и сред българските граждани нарастваше социално напрежение, което раждаше саморазправата.

- Никога няма да приемем докрай - разговаряха младите отстрани - нито цигани, на които престъплението им е вродено, нито фанатизирани ислямисти като равноправни на тази земя. Защото тя ни принадлежи, за нея са пролели кръвта си дедите ни… - и гласовете им заглъхваха.

Министърът на отбраната беше заявил, че бежанският поток към България носи рискове за националната сигурност, от държавните служби тръбяха, че голяма част от сирийците са ислямски фундаменталисти, съпричастни към терористични групировки. И въпреки предупрежденията…  политиците ги обгрижваха, отделяха много пари, за да ги издържат, а неблагодарните чужденци грабеха, рушаха и недоволстваха от законовите разпоредби. Съсипаха казармени сгради и общежития. Отчаяни българи вдигаха стачки, блокираха проходи, но в големите кльопнали уши на слепите депутати, дрънчаха протяжни маанета и се вихреха перверзни кючеци. Някой плащаше…

Линейката отведе новия учител по история. Полицаите разпитваха малкото свидетели и бързо ги отпратиха. Районът беше отцепен, а вече идваха колите на някои медии и репортерите им тичаха към мястото на инцидента.

В нощта преди да бъде изписан от болницата, Юсуф сънуваше една от мистичните легенди, която се носеше по водите на Босфора. Оракулът предсказваше на Византийския император, че дъщеря му ще умре, ухапана от змия. За да предпази детето си, владетелят построи кула на един малък остров между две морета и настани дъщеря си да живее в нея. Но веднъж, от кошницата с плодове, която всеки ден изпращаше от двореца, пропълзя отровна змия, ухапа смъртоносно девойката и така зловещото предсказание се сбъдна… И точно, когато намериха момичето мъртво, слънчевите лъчи проникнаха през скъсаното перде на големия прозорец и прорязаха края на видението.

После леко се унесе и успя да се вмъкне предпазливо в кулата. За негов ужас тя беше изпълнена с мъртъвци и изглеждаше като храм. Заприлича му на гробница. При останките на олтара бяха положени купове черепи с дупки и широки цепнатини по тях от извършвани мъчения.

Сепна се и се събуди, облян в пот… трепереше трескаво. Стана, приближи се до прозореца и погледна навън в просъница.

Слънцето огряваше приказните къщи на Черна черква. Ширнала се бе зелена млада трева, а великаните дървета опираха в небето, отнякъде долиташе звънтене от чановете на стадата. Наблизо имаше невисок здрав каменен зид, зад който се криеше ниската дебела черква с кубе над покрива, цялата покрита с плочи.

В малкото дворче попът разказваше на няколко увити в черно жени за Сатаната, който накарал разбойници да отвлекат добитъка на Йов, да отнемат имането му и да унищожат овцете му. После убил десетте му синове и дъщери в буря, а него поразил със страшна болест. Страданието и мъката на Йов били безмерни. Жена му поискала от него да прокълне Господа за нещастията си, но Йов не го направил. Трима приятели му говорили, че е живял без истината и вървял по лош път. Но Йов запазил докрай вярата си и за награда Господ го благословил. Излекувал го от болестта му. На Йов се родили много деца и добитъкът му се удвоил…

Клепалото заби. От долния край на селото се вмъкнаха конници башибозуци и изведнъж плач, писъци и отчаяни молби разкъсаха тишината. Никаква милост… Черните жени посрещаха подплашените хора. Настъпи зверско тържество за нахлуващите касапи. Подпалваха къщите и съсичаха главите на невинни с брадви и ятагани, безпощадно избиваха всички българи.

Красивата девойка Яна бягаше нагоре към черквата. Турската потеря я настигна, а един от палачите я грабна и отнесе нанякъде. Хайдутите от четата на брат и бяха посрещнали с достойнство смъртта си край Меден бук. Селото беше сринато, а между кървавите въглени се търкаляха осквернените трупове на мъчениците. Родопите горяха и пожарът не стихваше…

На сутринта, изпаднал в колебание и раздвоеност за себе си, Юсуф напусна болницата като реши да извърши нещо отдавна планувано и отлагано.

Върна се към положените клетви в сектата и като радикален ислямист не можеше да се бори повече със съмнения и налудничави идеи. Трябваше да приключи веднъж завинаги с безсмислието на живота си. Да унищожи образованието… Да обяви своята свещена война…

Когато водеше час в класа на своите спасители Явор и Шабан, измъкна обезумял управлението, което изпълваше джоба му, и бомбата, фанатично увита около мършавото тяло, се активира в миг. Взривът разпори училищната стая и пръсна прозорците, изплиска-ни с кръв… Жертвите се свличаха по останките на стените… Ехото от страховития тътен погълна тишината… Огънят се разяри, освирепя като чудовище, размекна разчленените тела на децата и плъзна в коридорите, заоблизва горния етаж и нахапа настървено дървените перила…

Закъсняла за училище, в двора на гимназията, Яна замръзна и отказа да повярва.

На един от горящите прозорци като привидение се беше изправил Иово. Някакви дяволски изчадия му извадиха очите, отсякоха му ръцете и краката. Питаха го нещо… Нищо не даваше…

Как ще се простят? Брат и сестра се прощават…

- Проклет да си - крещеше в несвяст Яна, - Господи, проклет да си…

Писъците отстрани я разлюляха… виждаше зад себе си колона от чужди коли… в яростен устрем - галопираха… преобразиха се в черни конници…

Един от башибозуците грабна хубавата девойка и я отнесе нанякъде…