ПРИКАЗКА ЗА КАМИОНЕТКАТА

Кръстьо Белев

Тя, камионетката, беше винаги накачулена с черен брезент. Измъкваше се сред нощ из една сива и масивна сграда на осветения с електричество каменен площад. Като опитен апаш, без да се спира и оглежда назад, прелиташе и се губеше подобно прилеп в тъмните и потайни гънки на спящия многохиляден град.
Залутана из крайните квартали, тя пробиваше, изкъртваше с дългите си стоманено-светли лостове масивни пластове плътна тъмнина. Ръмжеше като бясно куче. Подскачаше на гумените си лапи. Залиташе като пияница, надзъртайки из тъмните врати…
Отекваха, преплитаха се в мълчаливата страшна нощ ругатни и псувни на палачи, пияни от вино и кръв, с викове и бунтовни песни на свързани хора, които не знаеха къде ги чака смъртта.
Схлупените бедни къщурки изтръпваха и се свиваха като охлюви в своите паянтови и керпични черупки. Всяка чакаше да спре пред нея, да спре черната камионетка…
Изкривените фенери - подгърбени, ухилени баби, пронизани отдалеч от лъчистия, горящия поглед на фосфорните й очи, замижаваха за миг, пребледняваха с трепет и ставаха жълти, тъмножълти, като мъртвец.
Тържествено важна профучаваше край тях. Прегазваше с гумен плисък светлите отблясъци на локвите и изпръскваше с кал стъклата им: да не я видят къде ще отлети…

Черната камионетка беше тайнствен нощен фантом. Със спотаен ужас в душите разправяха страшни, кървави легенди за нея.
В нашия квартал разправяха как идвала тя у дядо Стоименови.
Спряла пред изкривената пътна врата. Разгледала къщата. Зажумяла очите си, големи, бели и студени като месечина. Черна, спотаена и страшна станала нощта. Извели от вътре свързан Димо - синът на дядо Стоимен.
Дошли бяха от село след войната.
Умряла беше баба Стоименица. Реквизирали бяха воловцете. Ръждясало ралото и нивците запустели - станали стърнишки. За борч отградили плета на двора и дървената къщурка останала в широкия двор на съседа чорбаджия. Това завари Димо, връщайки се от фронта. Нямаше вече поминък за тях в село.
Продали стърнишката, покъщнината, зеленясалите бакъри и ръждивото орало, за доизплащане на борча. И една сутрин, когато се разтварят лазурните врати на небето и слънцето тръгва на път, нарамили чергите на гръб - бащата и синът поели полето към града.
Димо заработил в мебелната работилница.
Още като дърводелски чирак и после като войник, теглото го научи да се бори непримиримо за извоюване на хляб, свобода, сносен човешки живот. И това той пропагандираше сред своите другари - работниците и организираше за стачки, за митинги, за демонстрации.
Затова и черната камионетка спряла пред тяхната схлупена къщурка. И затова извлякла тя свързан дядо Стоименовия син.
Молел просълзен дядо Стоимен да оставят, да пощадят сина му.
Другия му син разкъсала трансмисията, Димо оставал единствен и имал невръстно сираче и имал кръстове за храброст…
Ееех. Кой ще чуе молбата на нараненото му сърце? Кой ще се трогне от светите сълзи на измъчения, беловласия дядо Стоимен!…
Камионетката е бездушна: вместо сърце има безчувствен стоманен мотор, в който вместо кръв, гори бензин…
Опулила тя биволските си очи, изпусна сива воняща струя дим. Изпръхтяла и хукнала като подплашен кон.
Здраво впил дядо Стоимен сухите си жилави пръсти в студеното й стоманено крило. Нека тя го завлече къде ще - в земята, на края на света, само да бъде заедно със своя Димо!
Повлякла го и го отхвърлила камионетката в калта.
Намериха го сутринта изподран, наранен, полумъртъв…
Стоеше дядо Стоимен по цели нощи, пушеше и непрестанно гледаше с кротките си, влажни и горящи очи през прозореца. Тръпнеше, свиваше се окървавено сърцето му, пускащо кръв при всеки гърмеж в мъчителната тишина. Гледаше сивата ниска сграда, с мъртво-жълтите стъклени очи - казармата. Там камионетката отвеждаше свързаните хора, като неговия Димо, а оттам, както разправяха, извличала ги някъде към Орта-хан и острова на Марица…
Гледаше дядо Стоимен и се чудеше:
Та туй черно крилато чудовище - камионетката е змея от приказката, която той е слушал като дете и бе я разправял на стари години на воловарчетата и козарчетата, на махленските дечурлига, натрупани около него под хладната сянка на стария бряст.
Змеят, обкован с лъскави черни плочици, твърди като чилик, с уста като пещ, от която съскали големи огнени езици, изпивал водата от изворите.
Държал цяла страна без вода.
Морил хората с жад. Изяждал всички, които дръзнели да го пропъдят от изворите. Пускал вода, само ако му пратят по девет от най-хубавите моми и момци.
Най-сетне се намерили юначаги, които проболи змея с мечовете си. Убили го и пуснали вода на прежаднелите, почернелите хора.
Няма ли кой да погуби и черния брониран змей на камионетката? Тя грабна сина му, изяде младия инженер, Васил тютюноработника, Даскала и безброй много още другари на неговия Димо. И защо? защото дръзнали да се борят за хляб, за свобода, за човешки живот! Ех-хе-хей, пущината!
Разправяха някои да оставят необезпокоявана черната камионетка.
Дразнели я само. Тя сама щяла да се насити, повреди и катурне. Ръждата щяла да я разяде. Кръвта щяла да я хване…
Не вярваше дядо Стоимен.
Умира ли сама черната бронирана ламя! Хваща ли го кръвта кръвожадния, ненаситния вампир.
Трябват юначаги, корави повече от кремък момци, крилати и смели орли. И не един, а безброй много, безумно смели, като неговия Димо, за да я катурнат.
И вярваше дядо Стоимен.
Ще я катурнат.

Пролет беше. Свистеше радостно вятърът. Брулеше белоснежните пеперудки от цъфналите дървета. Прегъваха се младите акации и нежно-сестрински се целуваха. Трептяха и се развяваха по пробудената от сън земя златоогнените къдри на слънцето. Пролет, пролет беше в нашия пролетарски квартал. Тя беше отпечатала светлата си целувка по челата на всички отрудени. Тя беше надникнала с едното си влюбено око и в скръбната душа на дядо Стоимен.
Гледаше той от прозореца от сутрин до вечер.
Безброен мравуняк от хора отиваше на работа.
Надвечер ритмично заскърцваха дървените кангали. Залюляваше се и се запяваше заедно с тихия надвечерен вятър ламаринената табела.
Оживяваше се пак, закънтяваше кафененцето на бай Гого - кварталното ни клубче, от песни, в които имаше и бодрост, и вяра, и готовност за борба. Засмяно захождаше слънцето зад баирите.
Запалваше червен огън и в душите на трудещите се.
Вглеждаше се дядо Стоимен в смелите искрящи очи на Димовите другари, някогашни и нови. И гореше от радост и мъка:
- Не са се уплашили. Пак се готвят.
Ще доживее ли той деня, когато те, упоритите, неустрашимите синове на изстрадалия трудещ се народ, ще катурнат камионетката, черната нощна грабителка?!
Ще доживее.
Ще я срещнат, ще я спрат, ще я катурнат те из стръмния сипей в дълбоката и страшна бездна - черната, страхотната камионетка, ведно с шофьора й!…
Ще се съберат майките, бащите, братята, сестрите, другарите и другарките на всички „безследно изчезнали”, обесени, застреляни, „при опит за бягство”, на всички грабнати от нея жертви. И децата, плашени някога от нея - с тях и Наската, внучето на дядо Стоимен.
Със засмени очи те ще гледат на катурнатата, разрушена, мъртва машина, ще я сочат с пръст и радостно ще потриват ръце:
- Падаше й се!
Ще дочака тоя ден и дядо Стоимен. Ще грее червена радост над земята. Ще грее топла радост в сърцата на всички отрудени хора.
Радостно ще свисти пролетният вятър:
- Их-ха-ха!…
Няма я вече черната камионетка!


сп. „РЛФ”, 1931 г.