Атанас Кънчев

ЕЛЕНЪТ

Рижа катеричка, слязла от близкото дърво, притичва по земята и се покатерва на съседното. Впечатлено, малко момченце я наблюдава отдалече, как, подскачайки пъргаво, се скрива сред зелените клони.
Един от старите хисарчани, при който съм седнал край фонтана, проследил мълчаливо катеричката и момчето, неочаквано се сеща за отдавна забравения хисарски зоокът.
- Помните ли - пита ни - сърни и елени имаше, интересно беше за децата и за възрастните.
И аз си спомням за този зоокът. Намираше се в долния край на Славеев дол, по пътеката за римската гробница. Сред дърветата една поляна край вадата беше заградена с висока телена мрежа. Вътре бяха направили дървен навес ли, къщичка ли и хранилки за животните. В края на шейсетте години трябва да беше, там имаше няколко сърни и един елен с големи красиви рога. Минавайки по пътеката, курортистите се спираха да погледат. Любопитни деца се мъчеха да проврат през мрежата стръкчета трева - дано сърните приближат по-близо.
Веднъж старецът, който ходел да ги наглежда, да им дава храна, влизайки, забравил да затвори вратата на оградата и докато се усети, еленът се измъкнал навън. Хванал по пътеката, през градината към центъра на града. Като разбрал, че е избягал, старецът изтърчал да го търси. Притеснен, срещнел ли някого, само размахвал ръце и викал объркано: „Еленът, еленът…”
Припомняме си сега това с усмивка, защото нищо лошо не беше се случило. Тогава автомобилите бяха малко, градски автобуси още нямаше, минаваха само два-три файтона. Хрумва ми неочаквано какво ли са си казали тичащият елен и файтонджийските коне, ако са се срещнали. Но това са само фантазии. Заловили го бяха бързо насред града и го върнали при сърните.
Почваме спор кога и защо го разтуряха хисарския зоокът. Може би защото препречвал и замърсявал Славеев дол. Или пък нямало добри условия за животните. Питаме се, но никой от нас не знае, къде ги бяха отвели. В друг зоокът в някой град или в лесничейството да ги пуснат на свобода в гората?…

ЗЕЛЕНАТА ПТИЦА

Неотдавна, разглеждайки по интернет спътниковата карта на Хисаря, случайно открих, че обраслата с гора височина край квартал „Момина баня” прилича на зелена птица, разперила огромни криле.
Едва ли, който се изкачи на могилата, може да долови тази странна прилика. Навярно, за да се открие загадката, трябва да се погледне от близките по-високи средногорски върхове. Или пък от самолет, но маршрутите на самолетите не са в тази посока.
Понякога от близкото малко летище край гр. Баня прелитат мотопланери с по двама души на седалките под цветното, надуто от въздуха платно. Планират, кръжат над Хисаря, наблюдавайки с интерес от високо античната седемнадесет вековна крепост и красотите на курорта. После мотопланерите, бръмчейки, завиват над баирите обратно към летището. Може би никой не се досеща, че долу заслужава да се види и един природен феномен като зелена птица.
Тази зелена сега височина със странна форма се е появила, сътворена от природата, преди милиони години, когато хисарската долина е била малко езеро. Сякаш кацнала птица пие вода и пази с разперени криле някакво съкровище. И щом езерото се оттекло, пресъхнало, на дъното му наистина се оказало съкровище - горещите извори. Далече, далече по-късно край тях се появил и заселил човекът ….
И други размисли ме спохождат, свързани с по-близката история. Тази уникална природна забележителност ми напомня на сокол-юнашка птица. Нали там, под могилата се е родил моминобанецът Хайдут Генчо и е бродил с четата си из гората. В тежките години преди Освобождението, за да се спасят от безчинствата на башибозука, българите се криели на могилата, намирайки всъщност закрила в горските крила на птицата.
Днес, мисля си, зелената птица, разперила криле край Хисаря, носи на хисарчани и на гостите на курорта щастие и късмет.

КОРМОРАНИ

Връщаме се с кола от Пловдив, където бе сиво, мъгливо. Като наближаваме Черничево, мъглата се разсейва и пред нас в далечината, в подножието на Средногорието, грейва слънчевият Хисар, сякаш навлизаме в друг свят.
Край шосето до малък водоем, сред ниска есенна поляна, забелязваме пет-шест едри, черни птици с дълги шии. Стоят изправени, вдигнали глави с извита човка. Неподвижни, може би демонстриращи достойнството си или пък са нещо замислени. Една от тях излита над водата, разперила широко черни криле. Спуска се, гмурка се и излиза, изглежда уловила риба.
Недалеч, на коларския път край водоема е спрял стар автомобил. До него застанал възрастен мъж, рибар ли, полски пазач ли …
Спираме да попитаме какви са тези птици и той отвръща, че са корморани. Оглеждаме с любопитство още веднъж и продължаваме с колата към Хисар, чудейки се от север ли са долетели, тук ли ще зимуват!
Известно време след това на няколко пъти подпитвам свои познати, които пътуват по шосето за Пловдив. Никой не е виждал черните корморани на онова място, където ги бяхме срещнали в есенния ден на границата между мъглата и слънцето. Няма нищо странно, мисля си, сигурно са побързали да отлетят до някой язовир с повече риба. Или пък, кой знае дали мъжът със старата кола сред полето, с когото бяхме разговаряли, не ги е подплашил, опитвайки се да улови някоя от птиците. Казват, законът ги защитавал, за ядене не ставали, но може да я обучи и да ходи с нея на риболов, както правели китайците и японците. Слагали на шията на корморана тясна халка, връзвали го с дълга връвчица, качвали го на лодка и го пускали във водата. Корморанът се гмурка, улавя рибата, няма как да я глътне. Рибарят я изважда от гърлото му и я прибира. Е, приказка, но и някой нашенец току-виж се изкушил да опита с такъв риболов. Само, че ако беше го сторил, все щеше да се разчуе.

ЩЪРКЕЛИ

Дребничък старец от карловските села и побелял възрастен мъж, софиянец, с когото току-що се беше запознал, седяха в ранния преди обед в едно от кафенетата на курортното градче, пиеха ментов чай и разменяха по някоя приказка.
Старецът обясни, че на село си е набрал и изсушил листа от мента, цяла година чай да си вари. Ала и чаят от липов цвят хубав, ароматен. Ако се случи през май, юни, когато липите цъфтят, може да си набереш. Миналата година тъкмо тогава бе дошъл и си беше набрал. И сега беше пролет, но рано, макар първите щъркели да бяха долетели. Попита дали софиянецът е видял тази година щъркел, щото къде щъркели в големия град. Той му отвърна, че успял вече тук и щъркел да види. Като се разхождал го видял на едно гнездо на висок комин край близката почивна станция.
- Знам го - сети се старецът. - Ние на село пък имаме щърково гнездо на комина на старата ментоварна. Казаните на ментоварната са отнесени, какво ли е останало, добре че някой не се залови и комина да събаря, не могат после щъркелите да намерят гнездото си… Замълча и неочаквано рече - Да ти кажа, мисля си веднъж, той щъркелът прелетна птица, а къде му е къщата, на нашия край или в Африка, дето отлита наесен ? И си викам, че тук ще е, нали тук се е излюпил, тук си люпи малките. Пък там кой го знае какво прави, на курорт ли ходи, на топло ?
- На курорт ! - засмя се софиянецът - Сигурно.
- Е, тъй си викам аз. Тя на щъркела работа лесна, нали хвърчи, ни превоз му трябва, ни нищо…
Старецът се загледа мълчаливо навън през прозореца. Сякаш в очакване да види как прелита над градчето белият щъркел, а може да са заедно със щъркелката, която също трябваше вече да е дошла.