Бончо Несторов

Вратата се хлопна и на пътя застана дядо Герчо. Поспря се за миг и тръгна за извън селото. Малкото му внуче завика след него, спъна се в самара до вратата и заплака. Дядо Герчо не се извърна. Прехвърли сключени ръце на кръста и понесе напред превито тяло.
Както всякога.
Ето вече пет години.
Щом слънцето прислезе и наклоненият кръст на камбанарията се обагри от златен прах, той излиза от къщи и се затътря към каменистия Ванчов рид.
Бавно. Уморено.
Като че ли по превития гръб преминават годините му отново.
В първите дни хората се спираха пред него, проточваха съчувствени лица и се мъчеха да го отклонят.
Дядо Герчо не отронваше ни дума. Само ще вдигне тежко очи, ще обгърне околните с голямата си мъка и ще сбръчка съсухрено чело. Сякаш да си припомни годините. После - ще отмине по своя път за Ванчов рид.
Повече не го спираха. Срещаха го, ще го поздравят мълчаливо, мъчейки се да мислят за нещо друго.
Душата плуваше по лицето на дядо Герчо. Селяните виждаха как тя в безпомощ се гърчи, а понякога затъмнява и очите му.
Разбираха.
Разбираше и кметът, който веднага се връщаше от пътя, щом зърне отдалеч наклонената сянка на стария.
Знаеха хората от Дъбово защо всеки ден, щом слънцето кърваво-червено увисне на камбанарията, дядо Герчо се запътва към каменистия рид над селото.
Но ни един не заговори за почернелите скали. Само се споглеждаха и в гаснещите им очи блясваше искра. Бледите лица се изопваха до скъсване, а устните говореха без думи.
Можеха ли селяните от Дъбово да забравят тия дни? - Дори и пеленачетата, сега парцаливи дечурлига по бунищата, знаеха нещо. Радостта вехне по лицата им скоро, а пролетта мръква рано.
Често, събрани накуп пред дядо Герчовата къща, извръщат глави нямо и гледат дълго към заострените скали на Ванчов рид.
Така - инстинктивно.
И като че ли очакват оттам някакво чудо да прислезе в селото.
Ситните камъчета подскачаха около цървулите на дядо Герчо. А някое ще се заинати и ще вдигне глава над тях.
Но той вървеше все така бавно и уморено, с тяло олюляващо се встрани.
В нозете му селото се отдалечаваше плахо. Над оръфаните керемиди се ронеше кървав слънчев прах, който разтапяше сенките под покривите. Дърветата се гушеха до обезцветените къщи. Сякаш непознат страх хапеше листата им.
И бе така тихо и спокойно.
Дори и ковачницата на Сали бе замлъкнала. Вместо познатите крясъци, които от рано ди късно люлееха селото, тя отделяше хлад и пустота.
Ванчов рид тъмнееше на розовия фон. Контурите му изрязваха синкава ивица, която се спущаше и заключваше в полукръг Дъбово.
Тук-там в процепите на скалите, се гонеха тъмни сенки. А едва, скришом, се провираха бледи храсти.
Дядо Герчо спря на билото.
Тънкото му и грохнало тяло се олюля.
Сега, в залязващите очи на слънцето, то бе последна сянка на помръкващ живот.
Прокара кокалеста ръка по челото и усети избликнали капки пот. После - отправи по скалите дълбок и мъчителен поглед. Но тоя поглед бе по-друг. Не е оня, който познаваше сивите чуки тук.
Има нещо изгарящо в него. Сякаш трептят сетните сили на свършваща душа.
Всеки ден, възкачил се тук, дядо Герчо събужда голите скали и разговаря с тях дълго. Докато запъпли мрак и ги скрие от гаснещите му очи.
И той знае всичко. За станалото тук.
Подробно.
Като че ли петте години не съществуваха и като че ли той бе тогава всред тия, които оживяват.
Ей на тия сиви и голи чуки са били момчетата. Залегнали. Очите им се плъзгали по късите манлихери, гледайки другия живот.
А на тия - пред които седи изправен, са били убити двамата му сина.
Тук ги намери изстинали. С очи отправени към нещо дълбоко и далечно, и с едва открехнати устни. Може би застиваща усмивка или сетна дума.
Слънцето тогава, като никога, бе прислязло ниско, до самите чела на момчетата, за да ги приласкае за последен път с кървав знак.
Когато двамата му сина оставиха жени и деца и се присъединиха към въстаналите селяни, дядо Герчо не ги възпря.
Нямаше сили да възпре огъня, който бушуваше в младите и който не можеше да запали неговите залязващи години.
През образа на страшна болка, той стисна ръцете му здраво, обля ги със смъртен поглед и устните му мръднаха. Навярно бледите мускули искаха да говорят.
Но не смогнаха.
Само едва чуто, но подчиняващо промълвиха:
- Да не посрамите баща си…
- Тате!… - едва можаха да отговорят синовете.
Но в тази единствена дума дядо Герчо позна себе си: върна се в ранните години, когато думите бледнееха пред делата.
И не ги видя вече.
На другия ден, оградени на Ванчов рид, въстаналите се сражаваха.
Старият баща слушаше отчаяната стрелба и топло милваше приклекналите до нозете му две снахи.
Той надаваше ухо и се мъчеше да открие изстрелите на познатите му две пушки. И му се струваше, че ги разпознава. Тогава далечна радост и близка скръб едновременно изплаваха в зениците му и галеха присвитите глави на отчаяните жени.
На утринта, ведно с първите лъчи на слънцето, бе кацнала на Ванчов рид и смъртта.
Тя гледаше към Дъбово с цъклените очи двадесет младежи.
Сега дядо Герчо не приказва със скалите.
Гледа ги с празни очи и едва помръдва устни.
Тялото му се люлее. Сякаш ще се строполи.
Калпакът е килнат назад и с мъка се задържа.
Навършват се пет години.
Пет години слънцето се закачва за камбанарията и гледа към Ванчов рид сенките на избитите.
Дядо Герчо сега няма сили да ги гледа.
Пресушиха се.
Скръбта е присвила жестоко и последния мускул.
А душата му е разпиляна по камъните.
Останала е сетна дрипа: тялото.
Гаснат последните лъчи. За миг те се задържат по скалите и веднага се разтапят.
От процепите изкачват сенки.
Над Ванчов рид пада нощ.
Долу, в нозете, мигат светнали точки.
Несигурни.
Плахи.
Понася се кучешки лай. Повтаря се. Прекосва селото бързо и изчезва в нощта. Хлопа се вратата! Общинската сграда се белее. И четири червени очи блуждаят неспокойно в тъмнината.
Дядо Герчо стои все още изправен.
Фигурата му се разтапя в мрака. Остава само скръбта в очите му, която е по-черна от нощта.
И тя се струи и багри канарите.
И безплътните образи на момчетата.
Дядо Герчо се сепва и прави усилия да мръдне нозете си.
Напразно.
Те сякаш са сраснати с едрата пръст.
След миг кротка усмивка озари лицето му. Тя потрепна в нощта и облъхна голите скали.
После - сенките на избитите припнаха да подхванат изстиващото тяло на дядо Герчо…

сп. „Земя”, 1931 г.