ДУХОВИТЕ МУЗИКИ

Любомир Йорданов

***
Под зеления знак на дървото високо
любовта се поспря и отвори очи…
Зной пълзеше. И кипнали земните сокове
се кълбяха под острите юнски лъчи.

Любовта беше млада, щастлива, безумна -
камък взе и го метна с лека ръка.
И летяха след него нейните думи:
- Докъдето достигне, е моя земя?

И засука ръкави. Подсвирна.
                                               Завоят
като длан я подхвана и от всички я скри.
Полетяха след нея два славея пойни -
две игриви и пъстри небесни искри.

Между хълмове - в дрямка унесени стражи,
като бяло перце я южнякът отвя…
И я чакаме още - да дойде и каже
докъде е прекрасната нейна земя.


ДУХОВИТЕ МУЗИКИ

В забравените дунавски села
гърмят до късно духовите музики
под въздуха затоплен и охлузен
тук-там от ястребовите крила.

И в сенките от ясен и от дъб
мъжете със флигорните минават,
и маршове за стара бойна слава,
и весели хора навред ехтят.

Над тях листа звънят. Реки текат
от всеки хълм. Авлиги пеят
във равнината, а през нея
с глас духовите музики гърмят.

Живот и смърт, съдба и смях
в едно събрали музиките свирят…
Трева шуми зад тях. Села умират
и музиките свирят пак над тях.

Като мотики в жилавата пръст
безсънните им звуци стръвно бият -
те светли семена от нас ще скрият.
И семената дълго ще растат.

От съмнало до вечер все така -
навели шии, с блеснали зеници
вървят мъжете и ги слушат птиците -
сестрите им по глас и по тъга.


***

Тия малки села, разпилени в Златията
като дребни зърна от ожъната нива…
Как се спускат над тях дъждовете и сприите
и във жълтата смолница бавно попиват.

С ненаситни гърла като птици годините
ги кълват, светлинките им слаби прореждат.
И махнати пуловери за дуварите сринати
бучинишът плете им от своята прежда.

Тия малки села - мълчаливи и немощни,
те не могат за помощ дори да извикат,
но пак куцат и чоплят земята, понеже
трябва хляб да се ражда и милост да никне.

Трябва хляб да напълни хамбарите криви,
да изхранят далечните гладни фамилии…
И осъмват селата със грижи по нивите,
ходят, ровят земята с последните силици.

И раздават до корен, каквото са имали.
Тях какво им остава - това не е важно.
Тия малки села, разпилени в Златията
като златни пари след разбойнишка кражба.


ВЕЛИКДЕН. 1999

Пролет е!.. Възкресение!
По балкански - във здрач.
Не камбани - сирените
късат въздуха с плач.

И от Дунав до Косово
като нож с блеснал ръб
над полетата носи се
натежал облак скръб.

Не успял и столетие
да отдъхне без кръв,
полуостровът - клетият,
се задъхва от смърт.

Покрай къщи и гробове
/що за див парадокс?/
бродят боси, прогонени
Мохамед и Христос.

Вместо тях над съдбите ни,
свели тъмни очи,
падат ангел-пазители -
бомби с умни глави.

Те от всичко разбират
и макар без сърце
безпогрешно избират
сред душите ни цел.

От какво да се пазим,
щом за всеки наш ден
мисли вече желязото
с ум до взрив нажежен?


КАРТИНА С ПЧЕЛИН

Накрая на света почти… Разискрен залез. Бавна вечер.
В ливадите пчелин жужи. А до пчелина прав - човекът.
Човекът сам и уморен несгодите си да събира
стои прегърбен, разгневен под музиката на всемира.

Разбит от упреци и яд, полива с отмалели пръсти
садените с любов цветя… А мед горчив пчелите мъкнат.
Какво не стига? И защо? Той нищо вече не разбира.
Подпрял земята със ребро, в небето втренчил се, заспива.

И топлата от сън земя, и изворът в нощта изтичащ
безкрайно, тихичко шептят в ухото му, че го обичат.
Човекът цяла нощ без дъх отпива на големи глътки
от мирис на пелин и мъх, от дивите животни тъпкан.

В кръвта му влива се дори горчилката добра и мъдра
на некосените треви, на мрака - близък и отвъден.
И сутринта, разтрил очи, човекът кошера загърбва,
разбрал,
каквото му горчи - не може в мед да го превърне.